Мъртвите, които не липсват на никого

64

Ясно и студено, хубав ден.

По този начин го поздрави вечно усмихнатата Клара, когато се засякоха в коридора. Торкел дори не беше обърнал внимание на времето навън. Цялата му сутрин беше запълнена със задачи.

Първо се обади Ивон.

— Видях, че си в планината — каза му. — Ще се прибереш ли за уикенда?

Торкел веднага разбра защо пита. Тя и Кристофер щяха да ходят във Финландия. От петък до неделя. Само двамата. Романтичен уикенд, предположи той. Планираха го още от август. Момичетата щяха да останат при него. Стига да не беше пратен в безлюден хотел в Йемтланд. Той уморено прокара ръка по лицето си, крайно време беше да се обръсне.

— Не знам. А и дори да се прибера, не знам дали няма да съм на работа.

— Добре, така и предположих. Ще измисля нещо друго.

Никакъв упрек, никакво разочарование в гласа, просто констатация. Практически проблем, който трябваше да се реши. Ивон е чудесна, помисли си Торкел с топло чувство. Винаги му улесняваше живота.

— Много съжалявам.

— Знам. Момичетата чакаха с нетърпение да прекарат няколко дни с теб.

И сега целта й не беше да му докара угризения или да го накара да се чувства ужасно, Торкел го знаеше. Но въпреки това постигна и двете.

— Ще говоря с тях, ще видим дали няма да ни хрумне нещо друго.

— Добре.

Торкел хвърли бърз поглед към часовника.

— Вкъщи ли са?

— Не, отидоха на училище.

— Ще се обадя довечера.

— Добре.

Разговорът беше приключил. Нямаха какво повече да си кажат. Практическите проблеми бяха обсъдени и разрешени. И въпреки това Торкел нямаше желание да затваря.

— А иначе — започна той с небрежен тон — вкъщи всичко ли е наред?

— Да, но има разни вълнения. Едната е в прогимназията, другата в гимназията, а Елин има и приятел…

— Така ли?

— Да. Ерик се казва. Заедно са от няколко седмици. В един клас са.

Нейният клас се наричаше ХТ12, профил „Хотелиерство и туризъм“ в „Юн Бауерюмнасиет“, където Елин учеше от август насам. Избор, който не беше обсъждала с баща си. Когато научи плановете й, Торкел потърси допълнителна информация в интернет. Не остана очарован. „След дипломирането можете да работите като рецепционист, събитиен мениджър или в сферата на услугите“, пишеше в описанието на програмата. Не можеше да го скрие — беше се надявал Елин да има малко по-големи амбиции от това да стане рецепционистка или сервитьорка. Въпреки това не оспори и с дума избора на дъщеря си. Какво право имаше, при положение че никога не участваше в дискусиите, водещи до решенията? Отношенията им бяха добри, така смяташе, но в последно време все по-често се случваше, ако постави под въпрос действия и решения на Елин, да получи отговор: „Ако проявяваше повече интерес, щеше да знаеш“. Заболяваше го, но с истината обикновено е така. Реши, щом се чуят довечера, да се покаже изцяло положително настроен към гаджето.

— Виждала ли си го? — попита той Ивон.

— Да, стори ми се много симпатичен. Миналия уикенд спа у нас.

— Какво?!

— Да, петък срещу събота.

Торкел отвори уста да попита в коя стая са го настанили и дали имат походно легло, но осъзна, че ще прозвучи безнадеждно старомоден. Изкажеше ли каквото и да е мнение напоследък, винаги го възприемаха като някакъв динозавър.

— Дали не трябва… да имаме някакви правила? — промърмори той.

— Имаме. Могат да пренощуват в дома на другия само през почивните дни. Не и когато са на училище на другата сутрин.

Като заговори за правила, нямаше предвид какви да са конкретно, а да покаже, че иска да участва в установяването им; знаеше обаче, че според Елин, щом живее под покрива на Ивон, ще следва само нейните правила.

— Добре — смотолеви.

— Тя навършва седемнайсет след три месеца, Торкел — каза Ивон, явно разчела всичките му мисли само по тези две срички.

— Знам. Просто се чувствам изолиран.

— Само един човек може да промени това.

— Знам.

— Момичетата споделят, стига да ги попиташ.

— Знам — потрети той, макар да не беше съвсем вярно.

Вече не. Колкото повече порастваха момичетата, толкова по-трудно му беше да остане естествена част от живота им. Да мине отвъд простичките въпроси как е в училище и какво е станало на тренировките. Боеше се да задълбочи разговорите, да попита нещо наистина значимо. Какво си мислят, какво чувстват, мечтите им, плановете им за бъдещето. А и те вече не споделяха спонтанно, както когато бяха малки; тогава ги молеше да мълчат, понеже приказваха твърде много. Парадоксално — колкото повече време минаваше, толкова по-малко знаеше за тях. Вината, естествено, си беше негова, за този род комуникация са необходими съзнателни усилия.

— Извинявай, трябва да бягам — каза Ивон за негово облекчение.

— Аз също, ще гледам, щом приключа тук…

— Обади им се довечера.

— Ще им се обадя. Чао засега.

Торкел затвори и остана на място с телефона в ръка няколко секунди, след което отиде в банята и започна да се бръсне. Позвъни се отново.

— Бьоре е, от ИПО. Да не те събудих? — прозвуча весел глас в слушалката.

— Не, не, няма страшно. — Торкел седна и придърпа бележника. — Какво откри?

Оказа се, че нищо особено. Или по-точно нищо за Патриша Уелтън. Според американските власти никога не е съществувала жена с това име, родена на тази дата, с американско гражданство или шофьорска книжка от САЩ.

Може би е използвала името единствено в чужбина, помисли си Торкел, преди Бьоре да продължи.

С Лиз Макгордън извадили повече късмет. Не че се давели в море от информация, но все пак имало пет резултата за нея. Всичките за влизане и излизане от САЩ. За първи път през април 2001, следващата година и последно през 2003.

— Заминала е на 28 октомври — поясни Бьоре, — но в регистъра няма данни да се е прибрала след това. Изглежда вътре в Щатите не е съществувала. Нито дума никъде освен за тези пътувания.

— Явно за там е имала трето име — отбеляза Торкел, решен да бъде откровен с Бьоре.

Той познаваше колегата си добре и знаеше, че няма да разгласи информацията.

— Смятаме, че Патриша Уелтън и Лиз Макгордън са един и същи човек.

— Сериозно?

— Да. И причината да не се върне през 2003 е, че е умряла тук горе на 31 октомври.

— Мамка му. Искаш ли да се поразровя още и за двете?

Торкел предположи, че няма смисъл. Бьоре беше намерил всичко възможно за Патриша и Лиз поотделно. Надали щеше да излезе нова информация, ако не установяха и трета самоличност.

— Не, няма нужда — отвърна той. — Но искам да те питам нещо.

— Давай.

— Тя е имала фалшив американски паспорт, достатъчно добре направен, че да може да влиза и излиза от САЩ в годините след 11 септември. Кой изработва толкова качествени фалшификати?

— Какво имаш предвид?

Торкел отново се поколеба. С никого не беше споделял тези си размишления.

— Дали не е била, де да знам… наета от държавата, така да се каже.

— В какъв смисъл?

— Ами знаеш… агент?

— ЦРУ?

— Или нещо друго, не знам…

— Има ли нещо, което да сочи към това? — попита Бьоре с любопитство.

Торкел не отговори веднага. Да, смяташе, че има нещо такова. Двойната фалшива самоличност, добре планираното и ефективно пътуване, замесването в масовото убийство в планината, професионалната стрелба. Същевременно това бяха неподкрепени с нищо теории, мисли, хрумнали му през нощта. Мисли, които можеха да се окажат гибелни, ако се разчуе, че той, началникът на Националния отдел за разследване на убийства, ги е изказал.

— Виж какво, остави — каза Торкел с лековат тон на колегата си. — Уморен съм, просто ми хрумна. Догадка. Забрави я.

— Добре.

— Благодаря за помощта.