Мъртвите, които не липсват на никого

21

Започна добре. Стюре Лиледал стоеше край масата срещу него и слушаше заинтригувано. Даже не го прекъсна. Нито веднъж. Ленарт не можеше да не се гордее със себе си. Този път беше надушил нещо. След като приключи с историята, Стюре се наведе към него с проницателен поглед.

— Колко често се случва да засекретят бягство от експулсиране?

— Полицаят, с когото говорих, не беше чувал за друг такъв случай. Не и при такива рутинни ситуации.

— Значи имаме двама афганистанци, изчезнали през август 2003 — обобщи Стюре. — Полицията твърди, че е заради отказ на убежище. Само че поне единият от мъжете няма абсолютно никаква причина да изчезва. Как се казваше?

— Саид Балхи. Получил разрешение за пребиваване още през 2001, а жена му била бременна.

Стюре отиде при голямата бяла дъска, окачена зад него. Като махнем стъклената стена, това беше първата придобивка, която инсталира в кабинета си, и много обичаше да пише върху нея. С червен маркер. Според Ленарт така си се представяше като някакъв стратег. Неговите бележки, написани върху неговата дъска, та всички да ги видят. Надраска името Саид.

— Какво знаем за Саид?

— Почти нищо. Шибека каза само, че е братовчед на Хамид. Въртял магазин заедно с двама братовчеди на жена си. Смятах следващата ми стъпка да е да говоря с нея.

— Нищо криминално?

— Не намерих нищо такова.

Стюре кимна.

— Добре. Значи имаше Шибека… така ли се казваше?

— Шибека. Тя е моят източник. Само с нея съм се виждал досега.

— Но може да й се вярва?

— Напълно. Говори и пише на добър шведски. Не виждам защо й е да лъже. Мъчи се да разбере какво се е случило с Хамид от 2003 насам.

— И според нея нещо не се връзва. Защо смята така?

— Отчасти защото Хамид никога не би изчезнал, без да й каже нищо, отчасти заради онзи мъж, който дошъл в дома й дванайсет дни след изчезването и я разпитвал за Хамид.

— Тя го помислила за полицай?

— Или във всеки случай за представител на властите.

— Макар че бил цивилно облечен?

Ленарт кимна.

— Питал за роднините на Хамид, приятелите, какво ли не.

Стюре изглеждаше леко скептичен.

— Тя не може ли да го опише по-подробно?

— Не. Швед, около четиридесетгодишен. На нея всички шведи й се виждат горе-долу еднакви.

Ленарт хвърли едно око на бележките си, преди да продължи:

— Полицаите, с които разговаряла, казали, че онази седмица не били пращали никого при нея. От полицията в Солна го потвърдиха вчера.

Стюре го изгледа и помълча. Беше време да покаже скептицизъм:

— Да не би Хамид да е бил замесен в нещо, за което жена му не е знаела? Нещо криминално. Някаква… мрежа. Съществуват хиляди възможности.

— Разбира се, всичко е възможно. Но има нещо особено в онези години около двехилядната. Сигурно помниш „Египетската депортация“ от 20025?

Стюре му хвърли отровен поглед. Какво си въобразяваше? Че не помни голямата сензация на конкурентния канал, която му спечели безброй награди?

— Може би и тук има нещо подобно — продължи Ленарт.

Тогава двама души, заподозрени в тероризъм, бяха светкавично върнати в Египет по нареждане на ЦРУ И Службата за национална сигурност, и Министерството на външните работи бяха замесени.

Стюре се сепна. Това беше интересна следа. Не най-правдоподобната, но не и невъзможна.

— Значи подозираш, че са потулили нещо и са ни замазали очите с бягство от експулсиране?

— Засекретено бягство от експулсиране — поправи го Ленарт.

— Този Юсеф, когото е споменала Шибека… какво знаем за него?

Ленарт поклати глава.

— Нищо. Но Шибека е запомнила името му. Хамид го е назовал точно преди да изчезне. Тя обаче не знае нищо повече.

Стюре написа „Юсеф“ на дъската с въпросителна след името. После седна и погледна замислено Ленарт.

— Разполагаме с твърде малко информация. Съсредоточи се върху полицейския доклад. Това е най-конкретната ни следа. Научи защо е засекретен.

Ленарт кимна и се усмихна. Рядко му се случваше при среща със Стюре.

— С това смятах да започна.

Може би бе изглеждал твърде самодоволен, тъй като Стюре се надвеси над него и се вторачи.

— Искам да включиш и Линда в това.

Усмивката на Ленарт бързо помръкна. Точно това искаше да избегне. Месене.

— Ама тя не е ли много заета с онази история за пазара на труда? — възкликна той. — Андершон вече ми помогна малко, мога да помоля него, ако имам нужда.

— Ленарт, трябва да се уверим, че има нещо в тази история. Отпускам ти ресурсите да се разровиш, а Линда е добра — рече Стюре приветливо.

— Знам — кимна Ленарт, — но бих искал да поработя още малко. Самостоятелно. Знаеш, че предпочитам да работя така…

Стюре кимна, но не се предаде. Не му беше в стила.

— Може ли да предложа компромис? Споделяш с Линда каквото знаеш, а тя ти помага с разследването. Но ти ще ръководиш. Ти си шефът. Добре?

Ленарт се втренчи в него. Само че не аз съм шефът, помисли си. Ти си. Но какво можеше да каже? Предаването беше на Стюре. Той самият беше заменим.

— Звучи добре — усмихна се Ленарт отново.

Този път обаче усмивката беше доста насилена.