Мъртвите, които не липсват на никого

35

След оперативката Ваня реши да се заеме с изгорялата кола. Бяха получили цялата поискана информация от агенцията за автомобили под наем в Йостершунд, а полицейското разследване на катастрофата изглеждаше изпълнено добре. Необичайно добре, би казала Урсула. Ваня се усмихна при тази мисъл. Тя самата имаше малко по-голямо доверие в провинциалните полицаи в сравнение с колежката си. Не че това означаваше кой знае какво. Всеки, който не ги смяташе за безмозъчни аматьори на ниво детска градина, показваше по-голямо доверие от Урсула.

Ваня реши да се отбие в Оре. Докладът си беше доклад, но винаги имаше какво още да научи. Особено ако работилите през 2003 година още бяха там. Тя взе копието от доклада, което й даде Йенифер, облече се топло и тръгна към изхода.

— Накъде си се запътила?

Ваня се обърна и видя Себастиан, потънал в едно от креслата вдясно от входа. Държеше стар брой на „Списание за дома“ и когато го свали, тя мерна полурешена кръстословица. Стори й се, че той буквално излъчва отегчение на вълни.

— Към Оре — отвърна.

— Защо?

— Ще проверя дали има още нещо около катастрофата.

— Може ли да дойда с теб?

Надежда в гласа. Ваня забеляза също, че този път я попита. „Ще дойда с теб“ — това беше обичайният стил на Себастиан, но след случая „Хинде“ и всичко станало тогава той се бе попроменил. Омекнал, така й се виждаше. Не толкова конфликтен. Поне към нея. Тя нямаше нищо против. Нито срещу идването му в Оре.

— Скучно ли ти е? — кимна към отвореното списание.

— Не, цял ден мога да измислям египетски богове с две букви, но ми се ще да изляза малко.

Ваня кимна.

— Побързай тогава.

— До две минути съм готов — каза Себастиан и на нея й се стори, че забелязва лека благодарна усмивка, когато се изправи и тръгна към стаята си.

„Скучно ми е“ беше меко казано. Не можеше да си намери място, усещаше безпокойство, чисто физическа тревожност, за която знаеше само един лек. Само че тук горе нямаше с кого да легне. Беше хвърлил едно око на Клара, но тя не се отделяше и на две крачки от брадатия си мъж, а и от нея струеше безкрайна любов към живота сред природата и рустикалния стил, която, ако трябваше да бъде честен, намираше за доста охлаждаща страстта. Една разходка с Ваня може би щеше да го поуспокои. Така или иначе нямаше нищо смислено за вършене.

Шест скелета и автомобилна катастрофа.

Нищо, върху което да приложи уменията си. Така че какво да прави? Дъждът беше спрял и бе настъпило истински хубаво есенно време, но той нямаше желание за екскурзии. Повървя половин час покрай ручея, огледа пейзажа, стигаше му толкова. Никога не я беше разбирал тази работа с приключенията в природата. Според Себастиан широките открити пространства бяха извънредно надценени. Какво му е невероятното да виждаш хоризонта на няколко километра, а не на няколко метра? Вярно, водопадите бяха могъщи и планините можеха да бъдат внушителни, но не му даваха нищо. Не му говореха. През годините си в САЩ беше пътувал доста. Видя Големия каньон, Скалистите планини, Ниагарския водопад. Хората около него ахкаха и охкаха и разправяха колко малки се чувстват пред това величие.

Все едно това е нещо положително.

Идиоти.

Той си взе якето от закачалката зад вратата и тръгна обратно към изхода. Обратно към Ваня.