Мъртвите, които не липсват на никого

50

Ваня се чувстваше изключително странно да влиза в затвора „Крунуберг“ като посетител. Беше ходила толкова пъти по работа и никога не й бе хрумвало, че един ден ще се озове там в съвсем друга роля. Имаше чувството, че каменните стени в просторната приемна се приближават към нея. Притискат я. Затрудняват все повече всяка следваща крачка към пазача. Накрая все пак стигна до него. Яне Густавсон седеше зад стъклото. Той я позна и я поздрави с кимване.

— Не знаех, че „Риксмурд“ имат човек тук.

— Нямаме.

Ваня замълча. Яне я погледна въпросително. Нещо в тона й може би? Не звучеше така самоуверено както обикновено. Направо не можеше да я познае. Явно нещо се беше случило.

— Дошла съм да се видя с баща си — промълви тя безсилно. — Той е тук.

Яне се вторачи в нея и изведнъж всичко си дойде на мястото.

Литнер.

Дори не му беше хрумвало, макар че името би трябвало да му го подскаже. Литнер.

Колко хора носеха тази фамилия? Почти никой. Освен едно готино русо маце от „Риксмурд“ и мъжа в килия 23.

Валдемар Литнер.

Бяха го докарали преди няколко часа, арестуван от Ингрид Ериксон от „Икономически престъпления“. Една от малкото, които знаеха името на Яне и му говореха любезно. Запита се дали Ваня Литнер му знае името. Едва ли.

— Да не би Валдемар Литнер да ти е баща?

Ваня кимна леко и нервно прокара пръсти през косата си. На Яне му се стори, че прилича едва ли не на малко момиченце. Изгубено малко момиченце. Изведнъж му дожаля за нея.

— Дали мога да се видя с него?

— За съжаление няма да е лесно — въздъхна Яне съчувствено и погледна към часовника. — Нали разбираш, минава пет и не съм сигурен, че ще позволят.

— Поставени ли са му някакви ограничения?

Яне отвори документите, макар че вече знаеше какво пише в тях. Знаеше, че Ингрид Ериксон е забранила всичко.

Ериксон винаги постъпваше така.

За всеки случай Яне се порови из документите, преди да погледне Ваня.

— Да. За жалост. Всички.

— Наистина ли смяташ, че ще възпрепятствам разследването?

— Не, но няма значение какво смятам аз — отвърна той почти оправдателно. — Не аз решавам. Трябва да говориш с Ингрид Ериксон или с прокурора.

Той видя как Ваня се озърта объркано, сякаш очаква Ериксон или прокурорът изведнъж да се появи в приемната. В действителност част от него би трябвало да злорадства. Иначе бяха толкова корави, толкова перфектни тези от „Риксмурд“. Не си пропиляваха живота като надзиратели и дори не забелязваха хората като него. Но нещо в безпомощния й вид прогони тези мисли. Не й отиваше и това го караше да се чувства по-скоро неловко, отколкото силен.

— Имаш ли номера на Ингрид? — попита тя накрая.

Той кимна и започна да пише на едно залепващо листче.

— Ще ти дам и телефона на прокурора. Венберг. Той е по-лесен от Ингрид.

Ваня му кимна с благодарност, докато й подаваше листчето.

— Благодаря, Яне.

Значи все пак му знаеше името.

— Късмет — пожела той, при това искрено.

Ваня се нуждаеше от него.

Тя отново мина през портата. Той я видя как вади мобилния още преди вратата да се е затворила зад нея.

И после си отиде.

През десетте си години като надзирател беше виждал почти всичко.

Но това беше нещо ново.