Мъртвите, които не липсват на никого

69

Хокан Першон Ридарщолпе седеше в малкия си кабинет на седмия етаж на Националната полиция и нанасяше последните щрихи на психологическите оценки, когато на рамката на отворената врата се почука. Той вдигна ръка с дланта напред и довърши, без да бърза, изречението, което пишеше, преди да се обърне с изражение, показващо колко е зает. Оказа се без значение.

Каквито и сигнали да искаше да изпрати, доби израз на нескрито удивление в момента, в който видя кой стои на прага.

Себастиан Бергман.

Хокан Першон Ридарщолпе можеше на мига да изброи поне сто души, за които беше по-вероятно да го посетят, сред тях кралят и Мег Раян (за която тайно се надяваше да почука на вратата му, откакто я гледа в „Когато Хари срещна Сали“ през 1989).

— Привет, как е? — поздрави Себастиан нехайно, все едно редовно се отбива да побъбрят.

В действителност бяха минали сума ти години от последната им среща, поне десет, помисли си Хокан.

— Какво искаш, по дяволите?

Хокан не успя да скрие нито изненадата, нито гнева в гласа си.

— Може ли да вляза за малко? — попита Себастиан и пристъпи в стаята, без да почака отказа, който по всяка вероятност щеше да получи.

Вдигна няколко листа и папки от близкия стол и се настани.

Хокан Першон Ридарщолпе наблюдаваше мъжа, самопоканил се в кабинета му, с нещо, което можеше да се изтълкува единствено като неприязън.

Типично за него.

Себастиан Бергман искаше да влезе и да седне.

Себастиан Бергман влезе и седна.

Без изобщо да се замисли удобно ли е или не, дали пречи, дали Хокан иска посещение. Нищо не се беше променило през тези десет години. Очевидно Вселената все така се въртеше около Себастиан.

Имаше време, когато двамата всъщност често си приказваха. Бяха горе-долу на една възраст, образованието им беше сходно и работеха в една и съща организация. Би било преувеличено да се нарекат приятели, но отношенията им бяха колегиални и макар и не на приятелство, се основаваха поне на взаимно уважение, или поне така си мислеше Хокан.

През 1999 година Себастиан бе на върха. Двете книги за Едвард Хинде му спечелиха голяма — и заслужена, трябваше да признае Хокан — известност. Себастиан се бе превърнал в истински авторитет в своята област. Човек, когото канеха в новините и сутрешните блокове, за да обяснява най-бруталните събития и да обрисува портрета на извършителите. Роля, която след оттеглянето на Себастиан от светлината на прожекторите, бе заел Лейф Г. В. Першон. Но на негово място спокойно можеше да стои и Хокан Першон Ридарщолпе и с уверен глас да хвърля светлина и върху най-заплетените случаи.

Така трябваше да бъде.

Така щеше да бъде.

Ако не беше Себастиан Бергман.

През 1998 година Себастиан се премести в Германия, Кьолн, доколкото си спомняше Хокан, и освободи сцената за нов герой.

Едва месец-два по-късно намериха три мъртви момичета в тунел край Сала. Общината искала да отвори старата шахта, затворена още през петдесетте години, и когато слезли да проверят доколко е безопасно, се натъкнали на зловещата гледка. В един от тунелите седели три момичета в тийнейджърска възраст сред възглавници, плюшени играчки и изгорели ароматни свещи. Според медицинската експертиза момичетата бяха починали от отравяне — от отрова, приета орално. На същото място откриха термос с остатъци от отровен чай, а до всяко от мъртвите момичета стояла по една чаша.

Себастиан го нямаше, беше се получил вакуум, който трябваше да бъде запълнен. Хокан Першон Ридарщолпе, и тогава, както сега, служител в Националната полиция, видя своя шанс. Би било глупаво да не поеме инициативата. Случаят предизвика нечуван интерес и беше необходимо някой да излезе и да обясни какво е накарало три млади момичета — вярно, самотни и „алтернативни“ — заедно да вземат решение да сложат край на живота си в стара затворена мина.

Хокан бе човекът, който можеше да отговори на тази необходимост.

Изведнъж той се оказа не само експерт по ритуални и колективни самоубийства, ами и — в качеството си на психолог — много навътре в темата за уязвимостта на младите жени и растящите изисквания към тях от страна на обществото. Не след дълго той се озова в телевизионното студио и по радиопрограмите, за да приказва за фиксацията върху външния вид, изопачените норми, растящите очаквания и ниското самочувствие. Той искаше да бъде там, там му беше мястото.

Докато Себастиан Бергман не реши да се прибере от Германия.

Хокан се опитваше да намери друга причина за завръщането на колегата си, но единствената, която му хрумна, бе, че Себастиан иска да му покаже къде му е мястото.

Както и направи, без много-много да се мае.

Само след няколко дни в Сала заяви, че трите момичета са убити, а часове по-късно от „Съдебна медицина“ го потвърдиха, след като при втория преглед откриха следи от външно насилие преди момичетата да поемат отровата. Националният отдел за разследване на убийства бе привикан и макар Себастиан така и да не участва активно в разследването, все пак обра лаврите — незаслужено според Хокан — когато хванаха убиеца.

Но не това беше най-лошото. И други хора бяха грешали, а после се бяха завръщали, получаваха втори шанс. Не, най-лошото беше, че в едно телевизионно предаване Себастиан отправи преки нападки към него и го унизи. Заяви, че който си е мислел, че става дума за колективно самоубийство, трябва да се върне в училище и най-добре да избере друга специалност, тъй като очевидно криминалната психология не е за него. Цитира думи и изрази, използвани от Хокан, които от устата на Себастиан и при новите обстоятелства звучаха нелепо и абсолютно нелогично.

Да, хората се завръщаха след допусната грешка, но не и ако кралят на света собственоръчно е смачкал репутацията им и ги е запратил за вечни времена в кръга на неудачниците. Хокан трябваше да се радва, че не го изритаха от Националната полиция. Знаеше, че след Сала е бил обсъждан въпросът за компетентността му. Но все пак остана на служба, далеч от медиите, от големите случаи и сложните разследвания. Сега отговаряше за личния състав, за психическото състояние на служителите, за лечението на посттравматичен стрес, за оценяването и за допълнителното обучение. Остана си на същата служба. Вече тринайсет години. Все в същия кабинет, където вършеше все същите неща, далеч от светлината на прожекторите, далеч от парите. Далеч от успеха, постигнат от мъжа, който сега се настани на стола срещу него.

— Какво искаш? — попита Хокан отново, този път с по-въздържана интонация.

— Да те помоля за услуга — изтърси Себастиан така спокойно, все едно го молеше да му даде химикалката си назаем.

Хокан отново изгуби ума и дума. От всички възможни причини за посещението на Себастиан искането на услуга беше на последно място в списъка.

— Защо ми е да ти правя услуги? — попита и в същия момент усети, че би било по-прилично първо да попита за каква услуга става въпрос.

— Защото си в страхотна позиция — отвърна Себастиан и спокойно срещна очите на Хокан.

— Това пък какво значи? — почуди се Хокан, все така нащрек.

Знаеше, че малцина са извлекли нещо положително, след като са имали вземане-даване със Себастиан. Малцина, а може би нито един.

— Значи, че искам да ми помогнеш за нещо, а ти можеш да пожелаеш каквото и да е в замяна.

Все така открито и искрено изражение на лицето. Хокан мислеше бързо. Себастиан също не го харесваше. Никога не го беше посещавал досега.

Антипатията беше взаимна.

И все пак — ето го тук.

— Какво искаш? — попита той накрая и Себастиан се наведе съзаклятнически към него.