Мъртвите, които не липсват на никого

24

Елинор хвърли един поглед на часовника, докато буташе вратата на „Грев Магнигатан“. Беше късно. Минаваше единайсет. Надяваше се Себастиан да е буден. Лампите светнаха автоматично, когато тя влезе във входа. Погледна към стълбите, но реши да вземе асансьора. Беше се движила достатъчно за днес. Работи до затварянето. 21:00 часът. Често се чудеше какъв е смисълът да са отворени толкова до късно, но днес имаше много хора през целия ден — седмицата след заплатите. След работа отскочи до „Вестманагатан“. До старото си жилище. Така гледаше на него. Като на старото си жилище. Домът й беше при Себастиан.

Тревогата и ядът, които бе потискала през целия ден, сега се завърнаха. Сутринта се беше държал необичайно лошо.

Не, не лошо. Жестоко.

„Домашна помощничка, която чукам?“

Грозни, ужасни думи. И онази противна история за някоя си Гунила. Известно време обмисляше дали да не се прибере и да го поглези. Да му гука и да заглади положението, да му оправи настроението. Не обичаше да се карат. Но този път Себастиан беше прекрачил границата. Той трябваше да положи усилие да се сдобрят, той трябваше да се извини, не тя. Затова и не му се обади цял ден. Не беше обичайно за нея и няколко пъти посегна към телефона, но се въздържа. Той трябваше да знае, че я е наранил. Мълчанието й щеше да бъде неговото наказание.

Тя дръпна решетката зад себе си и натисна копчето за третия етаж.

Беше се забавила в стария си апартамент по-дълго от предвиденото. Докато се качваше, срещна вдовицата Линдел от третия етаж. Тя, естествено, прояви любопитство. Къде се губи Елинор напоследък? Защо никога не я вижда? Всъщност Елинор беше отишла само за да нагледа саксиите и да провери дали найлоновата торба, пълна с материали за Валдемар Литнер, е там, където я беше оставила. Госпожа Линдел обаче настоя да я покани на чай. Много държала. Макар да нямаше време, Елинор си помисли, че може би ще е приятно да разкаже за голямата си любов, прочутия Себастиан Бергман. Смяташе да пропусне днешната караница. Коя двойка не се кара понякога? Никоя връзка не е само цветя и рози.

Четиридесет и пет минути по-късно Елинор отключи вратата на стария си апартамент. Линдел беше останала впечатлена, Елинор го видя ясно, макар съседката да се помъчи да го прикрие. Дълго време дори се преструва, че не знае кой е Себастиан, но Елинор не й повярва и за миг. Типичната шведска завист.

Тя отиде право в спалнята, отвори гардероба и се увери, че торбата с документите е точно където я беше оставила. Не знаеше защо, но неприятното чувство около всичко, свързано с Валдемар Литнер, не я напускаше, откакто той прекрати бизнес отношенията им преди уикенда. Като цяло би трябвало да бъде спокойна, че той — с право — не смята, че те ще доведат донякъде. От време на време обаче се плашеше, че е разкрита, че Валдемар или някое от приятелчетата му от престъпния свят е влязло с взлом в стария й апартамент, за да разбере коя всъщност е тя и дали знае за нечистите им дела. Но тук нямаше никакви следи от взлом, а и ако бяха идвали, едва ли щяха да оставят компрометиращите материали в гардероба. Изведнъж й хрумна, че е проявила страхотна глупост, като не е направила копия. Сега вече нямаше значение. Още утре щеше да ги предаде в полицията, за да възтържествува справедливостта.

Тя затвори вратата на гардероба и отиде да полее растенията си. Вече беше доста късно, но не се обади на Себастиан да го предупреди, че ще закъснее. За момент й хрумна да пренощува тук. Да спи в стария си апартамент. Той щеше да се безпокои, тя щеше да му липсва. Щеше да копнее за нея. Но пък ако не се прибере вкъщи, той няма как да я помоли за прошка. Няма да могат да се изяснят след сутрешното недоразумение. Тъй че в момента тя стоеше в асансьора и се надяваше той още да не си е легнал.

Първото, което зърна при отварянето на асансьорната врата, беше куфарът. Нейният черен куфар. Защо беше на площадката? С найлонова торбичка до него. Тя отиде и надникна в нея. Вещите й. Изнесъл е вещите й? Това вече беше прекалено! Тя извади ключа от джоба си.

Странно, не влизаше в ключалката. Погледна ключодържателя — да, правилният беше. Опита отново, но със същия резултат. Ключът изобщо не влизаше.

Лампата на площадката угасна. Елинор отиде при малкото светещо в оранжево копче и пак я запали. После се върна при вратата и звънна. Никой не отвори. Звънна отново, този път по-продължително. Раздразнено. От апартамента не долиташе и звук. Тя се наведе и надникна през отвора за писмата. Вътре цареше пълна тишина. Позвъни отново, направо се облегна с цяла тежест върху звънеца. Никакъв отговор.

Сега вече беше наистина ядосана. Не можеше да се отнася така с нея! Търпеше какво ли не, понеже го обичаше, но дори и тя си имаше граници, а този път той ги прекрачи. Извади мобилния си телефон и намери „Любимият“ в контактите. Набра. Докато слушаше сигнала свободно, отново се наведе към отвора. Чу звън на телефон някъде из апартамента. Елинор затвори и въздъхна дълбоко. Какво щеше да прави сега? Къде беше Себастиан и защо тя не можеше да влезе вътре? Погледна вещите си и чак сега забеляза бял плик, залепен отстрани на куфара. Издърпа го и го отвори припряно и раздразнено.

Лампата пак угасна.

След като я запали, извади единствения лист в плика и го разгъна.

Елинор прочете краткия текст още веднъж. И още веднъж. После смачка листа и го захвърли. Пред очите й танцуваха черни точици. Нададе вой. Като ранено животно. Той отекна в коридора. След това се успокои. Задиша дълбоко, възвърна си самоконтрола.

Толкова емоции едновременно. Гняв, шок, страх. Длъжна беше да си подреди мислите.

Той не можеше да я изхвърли.

Той не биваше да я изхвърля.

Той не я беше изхвърлил.

Отново извади ключодържателя и пробва да отключи. Не стана. Но щеше. Тя живееше тук! Опита отново. Натисна по-силно. Същият резултат. Започна да удря с ключа по ключалката. Лампата пак изгасна, но тя дори не забеляза.

Щеше да влезе. Щеше да се прибере у дома!

Ключът се плъзна настрани и тя си поряза палеца на ключалката. Ключодържателят падна и тя се наведе да го потърси. Опипваше каменния под, но от него нямаше и следа. Коленичи и затърси със замитащи движения по пода. Улучи ключовете и ги запрати към вратата на съседите. Нямаше сили да се изправи и да отиде да ги вземе. Нямаше сили за нищо. Сви се на земята и заплака.

Не знаеше колко време е стояла така в мрака, но накрая плачът приключи. Такова беше чувството. Че е приключила. Беше плакала достатъчно. Седенето на пода с нищо нямаше да й помогне. Изправи се спокойно и избърса мокрите си бузи с опакото на ръката. Отиде да светне лампата, като леко подсмърчаше. Наведе се да вдигне ключовете, пъхна ги в джоба си, върна се и вдигна куфара с едната ръка и найлоновата торба с другата. Щеше да се прибере на „Вестманагатан“ и да се опита да разреши проблема. В действителност нищо не се бе променило, повтаряше си без спиране. Това беше временно. Криза. Криза, с която можеха да се справят. Нямаше никаква причина за паника или необмислени действия. Тя имаше план. Щеше да се придържа към него.

Първо щеше да се погрижи за Валдемар Литнер.

После щеше да се погрижи за Себастиан.