Мъртвите, които не липсват на никого

66

Ленарт беше раздразнен. Линда Андершон — сияеща от щастие. Седяха в един от автомобилите на СВТ на път към Ринкебю през Брома. Линда шофираше. Слушаше сутрешните новини по националното радио. Шибека му се обади рано-рано и му обърка целия ден. Съпругата на Саид отказвала да се срещне с него, понеже е мъж. Склонна била обаче да говори с жена. Колкото и да упорстваше Ленарт, тя не отстъпи. Това било условието на Мелика. Иначе — край. В отчаянието си той се опита да го изкара страхотен проблем, който застрашава цялото им сътрудничество, но Шибека игнорира зле прикритата му заплаха и го принуди да клекне и да обещае да доведе някоя колежка. После му благодари.

Само от нея щеше да получи признателност, в това беше сигурен. Да, Линда щеше да се зарадва извънредно много, също и Стюре, но нямаше да се сетят да му благодарят. Сега се озова точно в положението, което през цялото време се мъчеше да избегне. Историята, неговата собствена история, му се изплъзваше и щеше да стане нечия чужда сензация. Работа в екип. Поколеба се дали да не помоли Аника Морин да дойде с него вместо Линда, тя работеше на свободна практика и той й имаше доверие, но ако Стюре научеше, че е пренебрегнал Линда, щеше да побеснее. Щеше да разбере, че Ленарт иска да обере всички лаври, така че сега му оставаше само да изпие горчивата чаша и да се помъчи да извлече нещо положително от цялата ситуация.

Обади се на Линда Андершон и набързо я въведе в случая; трийсет минути по-късно тя докара колата. Експедитивна беше, не можеше да й се отрече.

Ленарт я накара да обещае, че получената информация ще си остане между тях и той ще решава как да я използват. Тя каза точно каквото трябва. Знаела, че историята е негова, нямало да му се натрапва, той щял да ръководи.

Разбира се. Стига Стюре да й нареди. От тук нататък Ленарт трябваше винаги да бъде крачка напред, знаеше го. Или пък можеше да започне да се доверява на Линда. Още не беше взел твърдо решение. Част от него беше уморена от нуждата да върши всичко самичък.

Ремонтираха „Нора Ленкен“ точно при грамадната сграда на СЕБ и се беше образувало голямо задръстване. Ленарт въздъхна и се загледа през прозореца. В съседната кола една жена се прозяваше. Той мразеше задръстванията. Не можеше да разбере как хората изтърпяват да стоят на едно място часове наред всеки ден. В такива моменти се радваше, че живее в центъра и използва единствено таксита и метрото. Изнервен, лапна поредната никотинова дъвка. Сигурно беше поне десетата, а денят едва започваше. Линда му се усмихна.

— Кога отказа цигарите?

— Преди три месеца — излъга той.

— Не си освободен от зависимостта, докато не спреш и дъвките.

Знам, затова не казах, че ги отказах преди две години, помисли си Ленарт. За да не си помислиш, че ми липсва воля.

— Ти пушила ли си? — попита я.

— Не, но правих репортаж за бизнеса с никотинови дъвки, който изведнъж се е оказал страшно печеливш. Знаеш, никотинът се превърна в лекарство и печалбите, които трупат от бивши пушачи, са умопомрачителни.

Ленарт я погледна. Наистина не желаеше да води този разговор. Но се налагаше да е любезен с нея.

— Вълнуващо — бе единственото, което му дойде наум.

Не прозвуча кой знае колко искрено. Линда го остави без коментар.

— Само ние с теб смятаме така. Стюре изобщо не обърна внимание.

— Може би не си подходила от правилния ъгъл. Стюре обича големите разкрития. Златните мини.

— Като това?

— Ако излезе нещо от него. Малко се притеснявам да не се окаже задънена улица — призна си той честно. — Трябва да се разберем с тези семейства.

— Ще се постарая. Знаеш ли нещо повече за тази Мелика?

— Не. Като цяло нищо не знам. Затова ти си важна за мен.

Опита се да го каже възможно най-мило. Да й направи впечатление колко й е благодарен. Само да не прозвучи прекалено.

— Както казах, ще се постарая.

Светофарът светна зелено и те се придвижиха още три-четири метра напред.

Ленарт изпита нужда от нова дъвка.