Мъртвите, които не липсват на никого

39

Ленарт цял ден се стараеше да избягва Линда Андершон. Горе-долу се получи. Не беше много лесно, като се има предвид, че стояха в една стая. Изглежда обаче Стюре я беше инструктирал сама да отиде при него, ако той не я повика тъй като около два часа тя тръгна към бюрото му. Ленарт се извини, че има среща в града, и избяга. Следващите минути прекара в шляене из коридорите на телевизията и размисли как да се справи със ситуацията. Нямаше нищо против Линда като журналист, биваше я, а и се трудеше неуморно. Но не можеше да й вярва. Ако нещо дори леко се обърка, Стюре щеше да научи още преди Ленарт да е смогнал да подготви защитна стратегия. А ако се получи добре? Стюре изведнъж показа твърде голям интерес към историята на Шибека и това го притесняваше. Той проявяваше склонност да обира лаврите за чуждите успехи точно както умееше да се измъква от провалите. Най-добре беше Стюре да е средно заинтересован. Толкова, че да не се меси, но и да не го спира. Ленарт реши да държи Линда възможно най-далеч от случая. Най-безопасно беше да я накара да прерови официалните регистри — полицейския, тези на служба „Миграция“ и на данъчните. Трябваше да се свърши старателно; едва ли оттам щеше да изскочи нещо, но поне щеше да я занимава няколко дни.

Той самият щеше да се съсредоточи върху неофициалната част, върху скритите тайни и забърканите хора, там трябваше да се търси. Ако изобщо имаше какво да се намери.

Доволен от плана си, той седна в малкото кафене при входа и си поръча едно кафе, преди да се обади на Линда. Гласът й звучеше весело, но му се стори, че се справя с имената твърде добре — дори „Шибека“ не я затрудни; стана му ясно, че Стюре я е въвел в подробности. Разбраха се да се видят след половин час. Той още бил в града, така обясни.

Затвори и се огледа из почти празното кафене, което се мъчеше да изглежда много модерно и привлекателно за посетителите — беше пълно с най-различни кресла, дивани и шарени тапети. За жалост ефектът се разваляше от асортимента от безвкусно кафе, увити в найлон сандвичи и повехнали салати.

Може би в крайна сметка наистина беше по-добре да се поразходи. Щеше да се получи неловко, ако Линда слезе да си вземе кафе и налети на него. Ленарт мина през автоматичните врати и излезе на асфалтираното кръгло площадче. Беше се заоблачило, но той се надяваше, че няма да вали. Осъзна, че е по риза, но за нищо на света не би се качил в редакцията да си вземе якето. Наистина мразеше онова помещение. По-добре да настине, отколкото да се върне там.

Той тръгна надолу към Филмовия институт, мина през Йердет и широките полета висока жълта трева. Извади телефона. Разполагаше с твърде малко надеждни полицейски източници. Ако можеше, би се обадил на Троле Хермансон. Вярно, той от доста години не бе работил като полицай, но явно още имаше контакти — страшно го биваше да изравя разни мръсни истории и да ги предава на Ленарт. Само че Троле беше мъртъв. През лятото го намериха в багажника на автомобил. Убит. Не беше ясно как се е озовал там, но по някакъв начин беше въвлечен в онази ужасна история с Хинде, която заемаше първите страници на вестниците няколко седмици през юли. Как — полицията не можеше или не искаше да отговори, но Ленарт подозираше, че истината зад мъглявите им обяснения е, че просто не знаят. Самият Ленарт остана изключително озадачен. Троле беше човек с много задължения. Вършеше работа не само на Ленарт, но и на „Холи факти“ и на „Експресен“, но Ленарт не можеше да си обясни защо Троле ще проявява интерес към човек като Едвард Хинде. Онзи Троле, когото Ленарт познаваше, се вълнуваше единствено от пари. Не от залавянето на убийци и превръщането на света в по-добро място. Беше се отказал от тези идеи много отдавна.

Ленарт погледна номера на Троле, който беше записал в телефона си в графата ПК, „полицейски контакти“, и осъзна, че никога повече няма да го набере. Въпреки това не му се щеше да го трие. Изглеждаше толкова безвъзвратно и едва ли не неуважително. Същото беше и с номера на дядо му, който почина по Коледа минатата година. И той още си стоеше в паметта на телефона.

Приемаше го като истински, веществен спомен.

А спомените трябва да се пазят…

След известно колебание Ленарт реши да се свърже с номер две в категория ПК. Анита Лунд. Вярно, с нея трудно се работеше и обикновено му създаваше повече проблеми, отколкото разрешаваше. Подбудата й не бяха нито парите, нито някакъв авантюризъм. Не, подтикваха я гневът и ядът и поради това беше по-трудно да се прецени стойността на думите й. Спокойно можеше да се предположи, че повече я интересува личната вендета, отколкото търсенето на истината. Но точно сега той не разполагаше с кой знае какви алтернативи.

Тя вдигна след третия сигнал.

Звучеше ядосана.

— Какво искаш?

— Да си поприказваме — започна Ленарт сговорчиво.

— Работя. Не ме разсейвай.

— Като си толкова заета, защо вдигна?

— Защото съм възпитана.

Ленарт се изсмя. Нямаше смисъл да се държиш твърде деликатно с Анита. Вече се беше научил.

— Може да си всякаква, Анита, но със сигурност не си възпитана.

— Не, пълна кучка съм — съгласи се Анита без ни най-малък намек за срам в гласа. — Питай шефовете ми, пък и всички други тук. Е, какво искаш?

— Да се видим. Трябва да поговорим по един въпрос.

Анита го отряза:

— Не. Повече не искам да работя с теб. Плащаш малко и не получавам нищо в замяна.

— Това не е вярно и ти го знаеш.

— Така ли било? И какво точно получавам?

— Научаваш разни неща. Които никой друг не знае. И това ти харесва. Не е ли така?

— Не, на теб ти харесва. Ти си журналистът. Аз съм онази, на която звъниш и пречиш.

— Анита, изслушай ме — прекъсна я Ленарт и заговори по-тихо, за да подчертае сериозността на положението. — Мисля, че това ще ти хареса. Наистина.

Настъпи мълчание. Ленарт направо чуваше как любопитството й се бори с нежеланието да му помогне. Беше докарал разговора точно където искаше.

— Ще видим. Ще ти се обадя — рече тя накрая.

Грешен отговор. Не ставаше.

— Не, ще се срещнем след час. Ако не харесаш каквото чуеш, Добре. Само ми дай шанс.

Отговорът се забави. Толкова дълго, че Ленарт започна да обмисля други варианти. Проблемът беше, че не се сещаше за такива. Очевидно трябваше да започне да търси добър заместник на Троле Хермансон.

— На обичайното място след три — изсъска Анита най-после.

— Хубаво.

Ленарт затвори и се огледа. Неусетно беше стигнал почти до Фрихамнен. Замръзваше от студ, а на всичкото отгоре беше взело да ръми. Миниатюрните капчици бяха освежаващи, но небето ставаше все по-сиво и заплашително. Той се обърна и забърза назад. Ускори крачка. Първо кратък разговор с Линда, после пак навън — този път наистина на среща.

Само да не забрави да си вземе якето.