Мъртвите, които не липсват на никого

114

Ейер не разбра защо майка му вика. Той я прегърна и се опита да я успокои. Тя почти не го забелязваше. Все така стоеше с телефона в ръка. Звънеше на един и същи номер отново и отново. Но Мехран й затваряше всеки път. След няколко опита да се свърже с него, тя се свлече на земята. Ейер се опита да я прегърне още по-силно. Разбираше единствено, че не бива да я пуска. Никога.

Накрая тя се успокои достатъчно, че да го забележи. Очите й бяха плувнали в сълзи. Но не беше тъжна по начина, по който я виждаше понякога. Този път беше съвсем различно; ужас, който никога не бе зървал преди. Разбра, че се случва нещо страшно. Прегръдките му изглеждаха толкова безсилни.

— Какво е станало, мамо?

— Мехран… Мехран… Той…

Тя млъкна и вместо да говори, го притисна силно към себе си. Скри лицето си в косата му. Не знаеше дали трябва, дали може да му каже нещо повече. Как би могла да обясни онова, което сама едва разбираше? Как би могла да разправи за името, което витаеше като призрак около нея от толкова време, сянката, за която понякога дори се съмняваше, че действително съществува.

Юсеф.

Мехран отиваше на среща с него. Сега щеше да се случи отново, точно както миналия път, когато чу името на Юсеф. Мехран щеше да изчезне също като баща си. Мъжът, който беше само едно име, отново щеше да нарани семейството й. Знаеше го. Тя беше виновна. Тя го беше допуснала, като отказа да забрави. Тя беше събудила чудовището от сън. Беше го нахранила и сега пожертва първородния си син заради него. Стискаше Ейер и се питаше дали някога би могла да го пусне. Не вярваше. Но трябваше да предприеме нещо. Не можеше да се предаде.

Погледна визитната картичка, получена от онзи пълен полицай, дето я гледаше по начин, който никак не й допадна. Беше я оставила на масичката до телефона.

Вярно, полицията не й бе помогнала досега, но нямаше към кого да се обърне. Трябваше да го накара да разбере.