Мъртвите, които не липсват на никого

76

Дойдоха рано сутринта. Старият Мемел водеше делегацията от мълчаливи мъже, които по право можеха да влязат в дома и живота им. Мехран познаваше и петимата, които сега стояха пред тях и гледаха него и майка му. Шибека изглеждаше почти в шок, но Мемел изцяло бе съсредоточил вниманието си върху Мехран, строг и неумолим. Нямаше го бодрия почти младежки израз, който Мехран толкова харесваше у стареца. Който му придаваше и чар, и дружелюбност. Сега беше само начумерен и кисел, все едно надушва нещо миризливо.

— Трябва да говорим с вас — започна той. — Имате ли време?

Не беше зададено като въпрос, нямаше място за отказ. На Мехран му беше съвсем ясно какво е станало. Мелика ги е изпортила. Вероятно веднага след като си е тръгнала вчера. Мехран се вбеси. Не стига че Мелика очевидно крие нещо, ами реши да въвлече и още хора.

— Разбира се — усмихна се той любезно и почтително покани Мемел в хола, където Ейер седеше срещу телевизора.

Мехран бързо го изключи и прати момчето, което още беше по пижама, да си отиде в стаята. Ейер скочи на крака, досегашната му сънливост внезапно изчезна, като видя мъжете, и ококорен и на бос крак изтича в спалнята си. Все пак не забрави да кимне уважително на всеки от тях, докато минаваше, и това зарадва Мехран. Хубаво беше да види, че братчето му знае как да се държи. Той се обърна към Шибека, която още стоеше в коридора, и я помоли да приготви нещо за почерпка на гостите, но Мемел поклати глава и отказа. Не бяха дошли да ядат и пият.

Мъжете седнаха тежко на дивана. Мемел се отпусна на едно кресло встрани, за да започне речта си. Мехран седна срещу тях и зачака Шибека. Макар да усещаше известен гъдел в корема, като цяло беше спокоен. Мемел се обръщаше към него, той щеше да говори от името на семейството. Доскоро и той като брат си трябваше да се прибира в стаята си, когато възрастните обсъждаха сериозни въпроси. Изправи гръб, за да покаже, че е зрял и готов за изпитанието.

Шибека дойде и приседна до него. Старателно си беше покрила главата и черният плат подчертаваше бледото й лице. Отдавна не се беше обличала така внимателно, усети той. И тя ясно съзнаваше сериозността на положението.

Известно време цареше тишина. Мемел огледа всички, преди да започне:

— Чухме с какво се е захванала Шибека. Искаме да говорим с вас за това. Да ви дадем възможност да обясните.

Мехран видя как майка му сведе поглед към пода. Негова задача беше да отговори. Отначало остана леко разочарован от гласа си. Не прозвуча толкова зрял, колкото му се искаше.

— Просто се опитваме да разберем какво е станало с баща ми и със Саид — отвърна той.

— Разбираме това — изрече Мемел след няколко секунди. — Но се тревожим. Хората идват при нас и питат дали майка ти наистина съзнава какво върши.

— Съжалявам, че хората се притесняват. Но няма причина за това. Знаем какво правим.

Мемел въздъхна леко, отговорът не му допадна. Да не би това момче да си въобразява, че ще им се размине толкова лесно? Той се приведе към тях:

— Мехран, един швед, мъж, обикаля наоколо. Женен ли е? С какви жени се среща? Какво иска?

— Просто иска да знае какво е станало. Той е журналист. Аз присъствам на всички срещи.

— Наистина ли е така? Ние чухме друго.

Мемел изгледа и двамата с леден поглед. Шибека изправи рамене. Устните й се свиха, както когато започне да се ядосва. Бореше се с все сили да запази спокойствие, усети Мехран. Той кимна към нея и пак се обърна към Мемел и мъжете на дивана. Гласът му вече беше по-овладян. Сякаш с всяка следваща дума и изречение привикваше към новата си роля.

— Майка ми изпитва огромно уважение към мен и към баща ми. Никога не би направила нещо зад гърба ми. Ако трябва да се сърдите на някого, сърдете се на мен.

Настъпи мълчание. Той още виждаше недоверието в очите на Мемел.

— При всички случаи това не ми харесва, Мехран. Ние не постъпваме така и ти го знаеш.

— А как постъпваме? — обади се Шибека.

Фонтанът от емоции, които се мъчеше да сподави, вече извираше на повърхността.

— Чакаме? Гледаме безучастно? Мълчим?

Мемел се обърна ядно към нея.

— Ако изобщо трябва да се задава този въпрос, точно ти би трябвало да знаеш отговора.

Мехран усети, че ситуацията се изплъзва от ръцете му. Добре знаеше, че не бива да предизвикват Мемел. Не беше човек, когото да искаш за противник. Мехран осъзна, че трябва да покаже ранга си в семейството и да въдвори ред. Той се завъртя към майка си и изсъска:

— Мълчи. Не се меси.

За секунда си помисли, че Шибека ще избухне. Очите й проблеснаха и ръцете й затрепериха, сякаш всеки момент ще го зашлеви. След това обаче се овладя. Въздъхна, сведе очи и се приведе. Мехран едновременно се зарадва и разстрои от тази гледка. Обърна се към Мемел. Опита се да покаже възможно най-голямо разкаяние.

— Майка ми няма лоши намерения. Просто скърби. Последните години бяха тежки за нея. Моля за извинение.

Мемел се поколеба, но после сякаш прие извинението.

— Годините бяха тежки за мнозина. Но ние трябва да бъдем единни. Да постъпваме както е редно. Затова сме тук. Разбираш ли, Мехран?

Мехран кимна:

— Разбирам.

— Ако наистина е така, спираме дотук. Мелика не иска да бъде замесвана, нито който и да било от нас. Не можете да мислите само за себе си, помислете и за нас.

С тези думи той се надигна от креслото. И другите мъже се изправиха като по сигнал. Мехран също. Мемел пристъпи към него и се взря дълбоко в очите му. Погледът беше едновременно любящ и предупредителен.

— Мехран, баща ти живее у теб, днес го видях. Покажи ми го. Постъпи правилно.

После го потупа по рамото, почти дружески.

— Обещавам, Мемел. Няма да те разочаровам.

Мемел му се усмихна:

— Добре. Няма да говорим повече за това. Благодаря за гостоприемството.

След което изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Никой дори не погледна към Шибека, която остана на табуретката в хола, все така забила поглед в пода. Сякаш вече не съществуваше.

Но Мехран съществуваше. Той сложи ръка на рамото й.

— Всичко ще се оправи, мамо. Накрая.

Вече не знаеше дали сам го вярва.