Мъртвите, които не липсват на никого

87

Валдемар лежеше на нара в килията, гледаше в тавана и се мъчеше да мисли за друго, не за бавно отшумяващите болки в гърба. Същият нар, същата килия, същият таван, но от няколко часа той се намираше под юрисдикцията на национално звено „Затвори и пробация“, а не на полицията. Вече беше не задържан, а арестуван.

Следобед се яви в съда. Досега не беше заставал на подсъдимата скамейка и очакваше да изглежда като по американските сериали и съдебни филми. Не беше такова. Поне не в тази зала в Стокхолмската съдебна палата, в която го въведоха в 13:05 часа заедно с Карин Сверд, адвокатката, която намери. Най-отпред имаше подиум с място за пет души, високите облегалки на зелени офис столове, които изглеждаха изключително удобни, стърчаха зад подиума. Два от столовете бяха заети от съдия и стенограф, останалите бяха празни. Пред подиума бяха поставени две големи маси, леко извити една към друга, та да виждаш кой седи на другата, но и лесно да осъществяваш визуален контакт с хората на подиума. Край по-далечната от вратата маса седяха двама души. Единият се оказа прокурорът, Стиг Венберг. Другият бил някакъв асистент, Карин не знаеше как се казва.

Всички седнаха и Валдемар хвърли един поглед към местата за гражданите. Ана беше там, разбира се, но не и Ваня. Точно както се надяваше. Погледът му се плъзна по лицата на другите присъстващи, преди да се спре върху Ана. Никой познат. Никой от службата. Любопитни хора с твърде много свободно време, предположи. Погледна Ана. Изглеждаше уморена. Той й се усмихна леко и тя отвърна със същото, но очите й не грееха, както когато му се усмихваше преди, и тя бързо отклони поглед и го насочи към двамата мъже на подиума.

Разглеждането започна и Валдемар се обърна напред. След като представиха присъстващите в залата и същината на делото, съдията помоли прокурора да прочете обвинителния акт. Стиг Венберг се покашля важно и започна. Списъкът беше дълъг. Валдемар погледна крадешком към Ана и му се стори, че лицето й се вкаменява все повече след всяко следващо обвинение, което прочитаха.

Откакто полицаите го отведоха, не бяха разговаряли. Дали тя бе убедена в невинността му? Живееха добре, позволяваха си някои луксове, но дали наистина бе вярвала, че той печели толкова много, не се бе замисляла, или пък бе предполагала, че има и друг източник на пари, някаква по-сенчеста дейност? Той нямаше представа. Никога не го бяха обсъждали. Ако се съди по изражението й в съдебната зала, за нея бе истинска изненада; и сякаш не се съмняваше във вината му. Никакви леки поклащания на главата, за да покаже колко немислими са тези обвинения, никакви погледи към Валдемар, с които да демонстрира мъка за несправедливото му арестуване. Напротив, изглеждаше твърдо решена да не го поглежда. От това го заболя, но можеше да вини единствено себе си. Това беше тежък удар за съпругата и дъщеря му, а за разлика от него те бяха напълно невинни. Не беше странно, че се дистанцираха от него. Чакаше го дълъг път, докато си върне доверието и обичта им. Може би твърде дълъг.

Той не разбираше как точно се озова в това положение. Не можеше да твърди, че не е знаел. Съвсем наясно беше с какво се занимава „Дактея“ и че това, за което го молеха, е незаконно. Но нямаше поглед върху цялата картинка. Едва след като всичко пропадна, осъзна мащаба на онова, в което се беше забъркал. Знаеше обаче, че те се бяха справили умело. С негова помощ бяха изградили здрава конструкция с пътища за бягство и безброй трудно проследими трансакции. Колкото повече време минаваше, толкова по-спокоен се чувстваше. Той беше просто брънка в огромната машина. Защо им е да хващат точно него?

Венберг приключи с обвинителния акт и съдията попита Валдемар дали пледира виновен или невинен. Валдемар хвърли бърз поглед към Карин, която кимна леко. Беше го инструктирала какво да каже, нищо че беше лъжа.

— Невинен — заяви той.

Делото продължи още около половин час. Карин направи всичко по силите си да намери пролуки в обвинението, но Валдемар не таеше големи надежди за успех. И наистина, когато съдията взе думата, резултатът се оказа точно какъвто очакваше. Оставиха го в ареста по подозрения за тежки финансови престъпления. Прокурорът настоя всички ограничения да останат и получи разрешение. Изслушването приключи. Ана се изправи веднага и напусна залата първа. Валдемар видя, че едва сдържа сълзите си. Това беше най-лошото. Не унижението, не арестът, не предстоящата присъда, а начинът, по който бе наранил най-скъпите си хора. Беше почти непоносимо. Надяваше се да успее да размени няколко думи с нея, но вместо това поръча на Карин да й предаде в никакъв случай да не разказва на Ваня какво е станало. Карин обеща да й каже. Разделиха се и Валдемар бе върнат в затвора. Легна на нара; нямаше кой знае какво за вършене. След около час гърбът пак го заболя. Причината не беше лежането дълго време в една и съща поза, но той все пак се завъртя. Не помогна. Помоли за болкоуспокояващо и му донесоха. Нямаше апетит, когато донесоха вечерята, но помоли за още едно хапче и му дадоха. Сега лежеше на нара в килията, гледаше в тавана и се мъчеше да мисли за друго, не за бавно отшумяващите болки в гърба. Умът му обаче постоянно се насочваше към Ана и Ваня, а това беше дори по-болезнено. Надигна се с известно усилие и отиде до малката закрепена за стената тоалетна. Смъкна панталоните си — нямаха цип — и пусна една вода. Светлината ли си играеше някакви шеги с него? Той приключи и после се наведе по-близо. Леко завъртя глава, та светлината от лампата да пада върху тоалетната чиния.

Водата беше червена.

Кървавочервена.