Мъртвите, които не липсват на никого

77

Ленарт възнамеряваше да работи от къщи целия ден. Имаше нужда от малко тишина и спокойствие, да си събере мислите и да си ближе раните. Историята, за която имаше такива очаквания, беше на път да се провали. Линда Андершон не беше успяла да изкопчи нищо от съпругата на Саид. Напротив, беше минало катастрофално и двамата бяха помолени да напуснат апартамента секунди след като Мелика затръшна пътната врата и избяга. Шибека дори отбягваше погледа му, докато си тръгваха.

Вероятно всичко това се дължеше на сина, момчето с нацупения поглед. Той, изглежда, ни най-малко не споделяше ентусиазма на майка си пред мисълта „Мисия: разследване“ да им помогне да стигнат до истината за изчезването на баща му. Може би причините бяха културни. Може би се чувстваше застрашен, понеже майка му е действала на своя глава. Навярно не искаше да отварят старите рани и тъжеше по свой начин. Каквато и да бе причината, този развой беше съсипващ за Ленарт. Без съдействието на семействата на изчезналите не разполагаше дори със зачатък на репортаж. Мисълта да се предаде му причиняваше физическа божа. Опита да си вдъхне кураж. Не беше толкова лошо. Не за първи път изпускаше история. В редакцията идеите идваха и си отиваха. На пръсти се брояха онези, които стигаха до края на пътя. Можеше да е много по-зле, можеше да отдели месеци на историята и чак тогава да го принудят да се откаже. Знаеше го. Така се получаваше в действителност — докато ровиш, понякога не намираш нищо или пък намереното е крайно недостатъчно. Недостатъчно за качествена телевизия.

Но на Ленарт му беше трудно да се даде без бой. Такъв си беше. Тази особеност беше голям плюс в неговата професия. Упоритостта помагаше. Но го изтощаваше. Той се гордееше с работата си. Не искаше да му е лесно. Търсеше ли, търсеше, докато откриеше нещо. А разказът на Шибека го беше развълнувал. Съдържаше всички съставки за перфектния репортаж: изчезнал съпруг, привлекателна съпруга, която никога не се предава въпреки всичко, както и следи, сочещи към Службата за национална сигурност. Дълго беше търсил такава сензация. Толкова беше освобождаващо да попаднеш на история, която не се върти около пари или непочтени политици. Тя му напомни защо някога избра да стане журналист — не както сега, за да разкрива как разни баровци са се нагушили с милиони или алчни директори укриват данъци.

Когато разказваше тези истории, той не чуваше собствения си глас. Това беше гласът на времето. На настоящето.

Историята на Шибека му подхождаше повече. Той искаше да разказва човешки съдби. Мечтаеше да докосне хората, да ги събуди. Да ги трогне. Вижте какво става в Швеция, дори днес. Не се отнасяме с всички хора като с равни. Приятелите му понякога го закачаха и го наричаха „последния идеалист“, който все още вярва, че един човек, въоръжен само с камера, може да промени света.

Трябваше да си уреди нова среща с Шибека. Само тя и той. Това беше единствената му надежда. Звъня няколко пъти на мобилния й телефон, но не получи отговор. Реши да се поразходи, да си прочисти мозъка. Може би да звънне на приятелите, за да си направят планове за неделния мач. „Хамарбю“ срещу „Брате“. Бавно си облече якето и тръгна към вратата. Изведнъж се позвъни. „Шибека“ на дисплея. За малко да изтърве телефона от бързане да вдигне; почти не разбираше какво му говори.

Когато най-накрая думите й все пак стигнаха до съзнанието му, осъзна, че е изправен пред катастрофа. Опита се да я придума. Да я увери, че може да й помогне. Че тя трябва да знае истината. Че той няма да се предаде.

Нямаше ефект.

Тя бе човекът, който се предаде.

Свършено беше.