Мъртвите, които не липсват на никого

89

Ръката й беше топла както винаги. Той й разказа всичко и сега стискаше ръката й с всички сили. Тя реагира едновременно с учудване и страх. Няколко пъти обиколи нервно хола, след което се просна на дивана срещу него. Той си спомни как като малък се нуждаеше единствено от ръката й, когато търсеше утеха. По онова време малкото му юмруче почти изчезваше в нежната й длан. Вече не беше така. Сега беше обратното. Нежността оставаше, но вече тя търсеше утеха, не той. И двамата мълчаха. Той усети, че тя търси някакво обяснение на разказа му. После Шибека пусна ръката му, изправи се и бавно отиде до снимката на Хамид, която стоеше все на същото място в хола, откакто той се помнеше. Вдигна я и докосна с пръст стъклото върху черно-бялото лице. Мехран осъзна, че са почти на една възраст — той и баща му на снимката. Млади и високи. В началото на живота.

— Веднъж Хамид спомена, че Саид съжалявал за покупката. Но никога не съм чувала друго за проблеми с магазина. Сигурен ли си, че са се карали? — попита тя накрая.

— Не, но защо му е на онзи човек да лъже?

Шибека поклати глава. И тя не разбираше защо.

— Мелика каза, че братовчедите й са продали магазина, но мислех, че е станало преди не повече от две-три години.

— Само че са го продали месец след като изчезнаха. Може би затова Мелика постъпи така. Не е искала да знаем.

Шибека внимателно върна снимката на място. Погледна нежно мъжа, който беше заемал толкова голяма част от живота й. Дори след изчезването си.

— Родителите ми дадоха тази снимка, когато бях на тринайсет години. За да знам как изглежда човекът, за когото ще се омъжа. Често я гледах и си представях какъв ще е той. В действителност. Дали ще е добър човек? Дали ще бъде мил, груб или нежен? Нямах представа. Много се безпокоях. Не че се осмелявах да споделя с някого. Но се боях. В края на краищата реших, че ще е добър човек. Погледнах снимката и си казах, че очите му са будни и мили. Че изглежда умен. Но знаеш ли какво?

Тя погледна Мехран с обич.

— Не, мамо.

— Все пак останах изненадана. Когато се срещнахме, се оказа дори по-добър. По-мил и по-умен, отколкото си го представях. По-любвеобилен, отколкото бях мечтала. Затова толкова обичам тази снимка. Защото ми дава надежда.

Тя се върна при Мехран с насълзени очи.

— Надежда, че нещата може да се окажат по-добри, отколкото си очаквал — продължи тя. — Че страховете ни невинаги са основателни. И все още се надявам да е така.

— Но знаеш, че Мелика излъга, нали? За Юсеф — добави той след секунда.

Шибека кимна.

— Значи може да е излъгала и за друго — продължи той. — Както за магазина.

— Възможно е. Но как да постъпим, Мехран?

— Ще говоря с нея. И този път няма да я оставя да се измъкне.

Мехран знаеше какво трябва да направи. Щеше да използва новия си глас, за да изкопчи истината. Вероятно точно затова Аллах му го беше дал. Не за да порасне в очите на Мемел и останалите, както си бе въобразявал, а за нещо далеч по-трудно.

Нещо далеч по-важно.

Шибека го погледна и след малко кимна.

Така да бъде.