Мъртвите, които не липсват на никого

36

През по-голямата част от пътя мълчаха, но това не притесняваше Себастиан. Имаше различни видове мълчание. Това беше от хубавите. Никаква скрита враждебност, никакви хладни отношения — просто естествено мълчание между двама души, които не изпитват нужда да запълват всяка секунда с дрънкане. От време на време обсъждаха нещо видяно, обикновено Ваня започваше и обикновено ставаше дума за природните красоти наоколо. Спомена, че й се иска някой път да иде на екскурзия в планината. Да мине Кралския път, целия Кралски път между Абиску и Хемаван. Без да бърза. Раница, палатка и спрей против комари. Пълната програма. Но това щеше да почака, ако замине за САЩ.

Себастиан не клъвна. Не му се говореше за заминаването й. Искаше да се наслаждава на момента, докато прелитаха през планинския пейзаж и се радваха на компанията си. Освен това той беше взел решение. Тя нямаше да ходи никъде. Все още не знаеше как точно ще я задържи, идеята започваше да покълва в съзнанието му, но беше далеч от разцъфване.

— Кралският път няма да избяга — каза само и се загледа през прозореца, уплашен да не разкрие с нещо мислите си.

В крайна сметка Ваня беше полицайка с почти невероятна способност да разпознава по гласа дали човек лъже или крие нещо.

— Караш ли ски? — попита го тя, когато наближиха Оре и пред очите им изникнаха широките писти и лифтовете.

— Не, а ти?

— Рядко и не особено добре, но се справям.

— Баща ти ли те научи?

Ваня рязко завъртя глава и изгледа Себастиан въпросително. Имаше ли нещо… насилено в тона? Той продължи да гледа право напред.

— Да. Защо питаш?

— Ей така — сви рамене Себастиан. — Звучи като нещо, което човек научава от родителите си.

Като плуването, помисли си и усети как дясната му ръка се свива в юмрук. Изпъна пръсти и облегна ръка на прозореца. Трябваше да се стегне. Сънят беше друго, над него нямаше контрол, но да мисли за това сега? Тук? В колата с Ваня? Колкото и да му бяха повлияли мъртвите деца в планината, Себастиан Бергман беше господар на собственото си съзнание. Отчасти на това се дължеше успехът му, величието му. Той държеше интелекта си изкъсо, никога не му позволяваше да се рее свободно, винаги го принуждаваше да работи за него. Пълен контрол — към това се стремеше и обикновено го постигаше.

— Никога ли не си се женил? — попита Ваня, докато минаваха покрай Тегелфел.

Себастиан замръзна. Да, възможно беше да насочва собствените си мисли, но не и разговора, това беше очевидно. Бързо прехвърли през ума си евентуалните отговори. Да й каже, че това не е нейна работа. Неподходящо, щеше да събуди подозрения и да й развали настроението. Да излъже. Чисто и просто да каже „не“. Би могла да го разкрие при някакви обстоятелства и това да породи още ненужни въпроси. Истината. Избра истината. Поне отчасти.

— Напротив, веднъж се ожених.

— Кога?

— Деветдесет и осма.

— И кога се разведохте?

Себастиан се поколеба, но продължи по избрания път. Истината.

— Никога. Тя умря.

Ваня млъкна. Себастиан гледаше право напред. Толкова беше разказал и на Торкел, когато се срещнаха във Вестерос, но нищо повече. И сега нямаше намерение.

Никой не знаеше повече.

Никой не знаеше всичко.

Ако Ваня продължеше да задава въпроси, щеше да я излъже.

Или?

Дали да разкаже, за първи път? Да разкаже всичко. За Лили и Сабине и за вълната, която му отне и двете. За това колко му липсват. За ужаса. И колко близо беше да се предаде. Как и до днес понякога само се преструва, че живее.

Това вероятно би ги сближило, би задълбочило отношенията им. Можеше да бъде единствено за добро. И въпреки това не го направи.

Не искаше.

Да използва едната си дъщеря, за да се сближи с другата. Не беше редно. Все едно се възползва от Сабине, от нейната смърт. Използва я като емоционален шантаж, като средство да привлече Ваня към себе си.

Не искаше.

Не можеше.

— Съжалявам да го чуя — промълви Ваня.

Себастиан само кимна. Стискаше палци тя да не попита…

— Как умря?

Себастиан въздъхна. Трябваше да сложи край на това. Нито да се оплита, нито да бяга. Нито да предложи продължение на разговора някой друг път, някъде другаде. Край.

Завинаги.

Той се обърна към нея.

— Мъртва е и толкоз. Какво искаш да знаеш? Да не очакваш да ти покажа протокола от аутопсията?

Ваня му хвърли бърз поглед и после насочи цялото си внимание към колата и пътя. Искаше само да покаже съчувствие, но очевидно стъпи в минно поле и колкото и да внимаваше, нямаше как да не изгърми.

— Извинявай, не е моя работа.

— Не, не е.

Ваня не отговори. Какво можеше да каже? Себастиан сложи точка на разговора. Продължиха пътуването в мълчание.