Мъртвите, които не липсват на никого

105

Epic fail. Пълна катастрофа. Всичко отиваше по дяволите пред очите му. Мислеше си, че определено е против правилата, може би дори незаконно, но досега не му беше хрумвало, че е опасно.

Даже смъртоносно.

Нямаше как иначе да тълкува първата страница на интернет изданието на „Афтонбладет“. Журналистът беше загинал. Ленарт Стрид.

Вярно, пишеше, че е нещастен случай, но пребледнялото лице на Анита сочеше друго. Тя със заекване разказа, че преди по-малко от денонощие е дала на журналиста името, което Морган откри в системата, и той прозря истината. Невъзможно бе да види цялата картина, беше твърде сложна. Но съвпаденията бяха прекалено много. Колкото и да му се искаше, не можеше да обясни станалото като случайност.

Всичко се връзваше.

Той се облегна на бюрото й, за да не се строполи. Ръцете му бяха изцапани с кръв. Един човек вероятно бе убит заради информацията, която той изрови.

А единственото му желание беше Анита да го забележи. Намеренията му бяха добри. Търсеше любов. Жена, с която да споделя ежедневието си. Нищо друго.

А докъде стигнаха. До престъпления и смърт.

Той знаеше, че беше постъпил нередно. Но това беше само едно име. Нищо повече.

Само че после се възползва от наученото. Това бе големият му грях. Беше глупаво и злобно. Не можеш да накараш хората да се влюбят в теб чрез изнудване. Не се получава по този начин. Но той се надяваше, че ако Анита пообщува малко повече с него, ще си промени мнението. Ще види всичките му положителни страни. Ще се научи да го харесва. Поне мъничко — и това би му стигало.

Намеренията му бяха да я принуди да се среща с него в продължение на две седмици. Може би месец. Не си ли паднеше по него дотогава, щеше да я остави на мира.

Е, сега си получи наказанието. Дори то да изглеждаше прекомерно, той не можеше да го изтълкува другояче.

Човек си плаща за стореното.

С лихвите.

Дойде моментът да постъпи правилно. Дори и тя никога повече да не му проговори. Според нея и за двама им щяло да бъде същинско бедствие, ако някой научи какво са направили. Вероятно беше права. Но той не можеше да си мълчи. Грешките не изчезват просто като ги заровиш и продължиш напред. Особено пък ако някой пострада. Тук трябваше да тегли чертата. Сега беше моментът да покаже, че е добър човек.

Да каже истината.

Но на кого?

Нямаше представа. Първо, несъмнено беше опасно; и второ — съществуваше риск никой да не му повярва. Как изобщо да започне?

Трябваше да говори с някого, който го познава. Който знае, че не преувеличава и не си измисля. Същевременно въпросният човек трябваше да предаде информацията по-нататък, без да забърква името му. Значи трябваше да е полицай.

Макар да работеше в полицейското управление от толкова години, той не познаваше кой знае колко полицаи. Колегите му бяха предимно цивилни лица и не биха могли да му помогнат. Сещаше се единствено за едно момче от „Риксмурд“, което също се интересуваше от компютри.

Понякога си говореха. Основно за харддискове и интернет мрежи. Но момчето винаги беше любезно. Изглеждаше умно. Освен това нали полицаите в този отдел умееха да държат в тайна източниците си? Може би трябва да го попита как да постъпи. Били Русен ще знае.

Поне така се надяваше.

Не сподели плановете си с Анита, не беше разумно. Той беше наясно, че това ще е краят на връзката им, или както там можеше да се нарекат отношенията, в които я беше въвлякъл насила; но така да бъде. Първо трябваше да спаси себе си.

„Риксмурд“ се помещаваше на третия етаж.

Пак усети странен вкус в устата. Този път обаче не беше любов. Беше страх.