Мъртвите, които не липсват на никого

92

През почивните дни Морган Хансон разкри пред Анита безброй неподозирани страни на характера си. Изобщо не беше като трол.

Далеч по-лошо.

Наслаждаваше се на живота.

Беше човек, който наистина знае как да разиграе раздадените му карти. След като тя му призна истината за Ленарт Стрид от „Мисия: разследване“ и как той се бе свързал с нея, за да иска помощ, Морган предложи — точно както се боеше тя — да вечерят заедно. След като вече се познаваха толкова добре и нямаха тайни един от друг, щеше да е приятно, нали? Нямаше как да откаже. Трябваше да му се подмазва и да угажда на всичките му капризи може би до края на живота си или поне докато още работи в полицията. Знаеше го.

В петък вечеряха в любимото му заведение, „Тексас Лонгхорн“ на „Санкт Паулсгатан“, и Анита научи следното:

1) Той обичаше да приказва, особено след като подпийне.

2) Обичаше червено месо в огромни количества. Към него — запечени картофи със сметана и сирене чедър. Като го видя как се тъпче, тя се учуди, че не е още по-дебел.

3) Обичаше ейл и мърляви пъбове. За предпочитане в квартал Сьодер. Според него те бяха най-хубавото място за след вечеря и той с удоволствие оставаше там, докато затворят.

4) Беше луд по минералната вода. Подробно й разправи за щастието, което му носела личната му машинка за газиране, а сега такава се появи и в нейната кухня. Той беше понечил да дойде с нея да й я инсталира, но тук тя съумя да тегли черта.

Този път.

Беше само въпрос на време той да седи като у дома си в кухнята й и да газира минерална вода. Тя го знаеше.

5) Морган обожаваше мола „Шиста Галерия“. Оттам купиха машинката. Харесваше му навалицата. Различни култури от цял свят. Било толкова „нешведско“. Тя беше длъжна да се съгласи, макар да й идваше да се разпиши.

Тази вечер пък щяха да ходят на кино. Той винаги ходел в неделя вечер. А от тук нататък явно и тя. На някакъв ЗD филм, доколкото разбра. Не посмя да му каже, че никога не е гледала ЗD, тъй като се опасяваше, че ще я помъкне на всичко съществуващо в този формат.

Опитваше се да намери една положителна черта от познанството с новия си „приятел“.

Не откри такава.

Нито една.

Не можеше да продължава така. Сигурна беше. Трябваше да знае, че поне печели нещо от този път към Голгота, в който се бе превърнал животът й. Дори и да беше нещо дребно и незначително, гордостта й се нуждаеше от това. Иначе трябваше просто да легне и да умре. А тя отказваше да го направи. Искаше да има контрол върху нещо.

Реши да се обади на Ленарт Стрид.

Поне щеше да изкара малко пари.

Не много, наясно беше. Сумите бяха смешни, но в момента бяха по-добре от нищо. Чувството, че все още контролира нещо, беше неудържимо. Точно от това се нуждаеше.

Тя щеше да му даде името.

Не беше кой знае какво.

Той обаче щеше да плати за него повече от когато и да било.