Мъртвите, които не липсват на никого

96

Ленарт се събуди от слънчевите лъчи върху лицето си. Очите го боляха и той се завъртя мъчително, за да свали щорите, но вместо това някак успя да събори цялата конструкция върху превързаната си ръка. Скочи от леглото с крясък.

Болката го разсъни напълно и той изтича в банята и извади две таблетки „Алведон“ по 500 мг от кутийката, която винаги държеше пълна. Трябваше да ги взема, преди да си легна, помисли си, докато си миеше лицето със студена вода. Помагаха срещу махмурлук, но преди няколко часа той не беше способен да размишлява толкова логично. Всъщност не можеше да мисли изобщо. Погледна любопитно превръзката на лявата си ръка. Каква вечер само. Доста по-луда, отколкото възнамеряваше. Мъжът в огледалото днес определено щеше да работи от къщи.

Работата, да!

Анита се беше обадила вчера. Даде му името на онзи от „Сепо“, който е отговарял през 2003. Адам… Адам… Той се вкамени. Невъзможно беше да е забравил фамилията, цяла вечер мисли само за това. Или поне до петата или шестата бира. Пое си дълбоко въздух. Само да не изпадне в паника, иначе името, което беше на върха на езика му, щеше да изчезне безвъзвратно. В никакъв случай не искаше да се обажда пак на Анита. Не само щеше да го сметне за несериозен, но и за кръгъл идиот.

Като какъвто се чувстваше в момента. Пълен глупак.

Адам.

Адам.

— Адам С… нещо си — изрече той на глас. — Или Д? Не, С.

През цялото време беше мислил за името. Значи го знаеше. Не беше изгубено. Просто се криеше. Временно, надяваше се. Реши да вземе студен душ и за малко да не мисли за това.

Получи се доста добре.

Седергрен или Седерквист. Адам.

Едно от двете. Все пак беше някакво начало. Поне знаеше, че е работил в „Сепо“.

Седна до телефона в малкия си кабинет и започна да звъни.

След около час вече знаеше, че в полицията не работи никакъв Адам Седергрен или Седерквист, нито в обикновената, нито в „Сепо“. За сметка на това намери в новинарските архиви някой си Адам Седерквист, който заедно със съпругата и децата си изчезнал безследно при пътуване край африканския бряг през 2004 година. Така и не ги открили. Ленарт се обади на свой приятел от „Д Н“, разследващ журналист, с когото беше работил много пъти, за да го помоли за помощ. Обясни, че се е захванал с история за пътешественик, който изчезнал, и попита дали приятелят му може да хвърли едно око на техния архив, който беше значително по-голям от онзи, до който Ленарт имаше достъп, и да види дали може да се намери нещо за това семейство. Едва двайсет минути след края на разговора получи имейл.

Не беше кой знае какво, но все пак го придвижваше малко по-напред. Адам Седерквист бил в отпуск от полицията, когато изчезнал. За жалост не пишеше дали е работел в „Сепо“. Имал жив брат, Чарлс Седерквист, но никакви други роднини.

Ленарт се замисли. Никак не му се щеше да звъни в „Сепо“ и да пита за Адам Седерквист. Някой там си беше направил труда да прикрие самоличността му. Ако от „Мисия: разследване“ започнеха да се обаждат и да задават въпроси за него, биха могли да унищожат всички доказателства. Не му оставаше много на какво да разчита, затова трябваше да бъде внимателен.

Но малкото, с което разполагаше, му харесваше. Ако същият Адам Седерквист е работел в „Сепо“, това беше добро конспиративно начало. Защо им беше да крият името на един от собствените си хора, при това мъртъв от 2004 година? Ленарт щеше да чуе обяснението едва след като сам разкрие истината.

Реши да се свърже с брата и да види дали той знае нещо. Намери един Чарлс Седерквист в Оскаршхамн. Сигурно беше той.

Мъжът вдигна още на първия сигнал. Звучеше бодър и нащрек, коренно противоположно на сегашното състояние на Ленарт.

— Чарлс Седерквист ли е? — попита Ленарт.

— Да…

— Здравейте, казвам се Ленарт Стрид, работя в „Мисия: разследване“ по СВТ.

— Аха…

Чарлс прозвуча леко разтревожено, но почти всички реагираха така, като чуят откъде им се обажда. „Мисия: разследване“ винаги притесняваше хората. Това беше целта на цялото предаване.

— Имам няколко въпроса за брат ви, Адам Седерквист — продължи Ленарт.

— Той е мъртъв. От дълго време.

Мъжът звучеше изненадан. Много изненадан.

— Знам. Изчезнал е по време на околосветско плаване, нали?

— Да. Какво искате?

Въпросът беше съвсем основателен, помисли си Ленарт. Трябваше някак да го успокои.

— Името му се появи в случай, по който работя, и просто се чудех дали можем да поговорим, съвсем непринудено.

— За какво става въпрос?

— Нека се срещнем и ще ви разкажа — настоя Ленарт.

Нямаше желание да разправя цялата история по телефона.

Главоболието се върна с пълна сила. Колко всъщност беше изпил снощи?

— Не и ако не ми кажете предварително за какво става дума — отсече Чарлс и Ленарт усети, че е непреклонен.

Той стисна зъби.

— Свързано е с работата му в „Сепо“ и едно изчезване през 2003 година.

— Какво изчезване?

— Предпочитам да ви кажа, като се видим — опита Ленарт отново.

В отговор получи само мълчание.

— Нямам никакво намерение да очерням името на брат ви, честна дума. Просто търся истината.

— Той никога не обсъждаше работата си с мен — отвърна Чарлс и Ленарт усети, че все пак е пробил първия слой на бронята му.

— Може да е споменал нещо, на което не сте придали значение, а може да ми помогне.

Отново настъпи кратко мълчание.

— Добре. Но живея чак в Оскаршхамн.

— Не ми пречи да дойда.

— Добре. Кога?

— Сега? — предложи Ленарт.

— Става.

Ленарт се усмихна несъзнателно. Беше минало по-добре, отколкото се надяваше. Историята още беше жива.