Мъртвите, които не липсват на никого

88

Разотидоха се.

Торкел ги беше събрал в помещението, на което винаги викаха просто Стаята, за последна рекапитулация преди уикенда. Шест стола, наредени върху сиво-зелен мокет около овална конферентна маса. На стената висеше бялата дъска, на която Били отново бе начертал хронологията на събитията с помощта на събраните в „Стурулвон“ материали. В Стаята цареше тишина. Щяха да обсъждат напредъка от последното денонощие, да обобщят свършената работа и постигнатите — или очакваните — резултати. За жалост разполагаха с потискащо малко, с което да се похвалят.

Торкел започна с разказ как сутринта се е обадил на Хедвиг Хедман в Йостершунд да й съобщи, че са потвърдили самоличността на холандците. Беше практика на „Риксмурд“ да докладва части от текущи разследвания на местната полиция, повикала ги на помощ. С ударение върху „части“. Важно беше провинциалните полицаи все пак да се чувстват като активни участници, но от още по-голямо значение бе „Риксмурд“ да държи контрола върху информационния поток. Затова той не спомена теорията, че холандците случайно са се озовали на лошо място в лош момент. Нито пък фотоапарата, който откриха, или пък какво е съдържал багажът.

И по-добре.

Следобед Торкел прочете — вярно, без особено да се изненада — цяла страница в интернет изданието на „Експресен“ със заглавие ЗАГИНАЛИ ПО ВРЕМЕ НА ПЪТУВАНЕТО НА МЕЧТИТЕ СИ. В статията се твърдеше, че Националният отдел за разследвания на убийства вече е стопроцентово сигурен за самоличността на две от шестте жертви в масовия гроб в планината. Това били Ян и Фрамке Бакер от Ротердам. Бяха поместили и снимки на семейство Бакер, трогателен текст как чакали с нетърпение седмицата в шведските планини, кратко интервю с приятел, който бил благодарен, че най-сетне е научил какво ги е сполетяло, както и каре с факти за „Планинския гроб“, както медиите бяха започнали да наричат случая.

Дори и Торкел да се бе колебал, сега вече можеше да бъде сигурен. Да информираш Хедман и йостершундската полиция беше същото като да разпратиш прессъобщение. Той завърши речта си, като подчерта важността на това само той да общува с пресата, никой друг.

Всички от екипа кимнаха.

Нищо ново.

След това беше ред на Йенифер да докладва какво е свършила през деня. „Много работа, никакви резултати“ описваше доста точно усилията й чрез всички възможни международни регистри да намери други семейства, които отговарят на профила на четирите неидентифицирани жертви от планината. Тези, които все пак беше открила, или вече бяха известни на Торкел, или тя сама можеше без особени усилия да отпише, тъй като от „Съдебна медицина“ в Юмео вече бяха пратили предполагаемата възраст и ръст на жертвите. Което ги доведе до Урсула, а тя просто посочи Били.

Първата му работа сутринта била да се заеме с фотоапарата, намерен в багажа на холандците. Успял да намери подходящ кабел, но апаратът отказвал да се зареди. Вероятно заради дългия престой под земята. Не беше неочаквано, като се има предвид, че е бил заровен цели девет години, макар и увит в найлон и прибран в раница. Затова той се съсредоточил върху мемори картата, но веднага разбрал, че няма как да я извади, без да рискува да я повреди. Консултирал се с Урсула, която била на същото мнение. Изпратили по куриер камерата в Националната криминалистична лаборатория в Линшьопинг с призив да действат възможно най-експедитивно. Следобед Урсула се обадила на бившите си колеги, отчасти за да провери дали апаратът е пристигнал, отчасти за да им даде да разберат, че наистина бързат много. Уверили я, че фотоапаратът им бил приоритет, и я успокоили, че изглежда в добро състояние. До понеделник щели да изпратят снимките.

Торкел кимна доволно. Поне нещо, което да поддържа надеждата жива през следващите дни. Урсула добави, че се оказала права за отпечатъците по раниците от колата на Харалд Улуфсон. Нямало такива. Огледът на дрехите все още течал, намерили няколко косъма, които щели да сравнят с телата в Юмео.

Накрая на срещата решиха да забравят за малко разследването и поне няколко минути да не се чувстват като полицаи. Йенифер попита какво ще правят през почивните дни и Били каза, че двамата с Мю щели да ходят в гората за гъби. Пачи крак. На Били щяло да му бъде за първи път. Опитваше се да подходи без предразсъдъци, но подозираше, че това няма да се превърне в новото му хоби. Йенифер пък щеше да ходи на гости на майка си, но подчерта, че при нужда могат да я търсят на мобилния. Всеки ден, по всяко време. Не го каза, но беше сигурна, че ще чака понеделника с нетърпение.

Урсула сподели, че мисли да отиде до Упсала да види Бела. Не беше вярно. Нямаше никакви конкретни планове, но усещаше, че съществува риск отново да се озове у Себастиан.

Торкел щеше да прекара почивните дни с дъщерите си, доволен, че ще може да спази обещанието си към тях.

Настъпи настроение, необичайно за Стаята. Обикновено разговорите в нея се въртяха около болка и смърт, теории за престъпления и престъпници, съсредоточени разговори с подробности, които всички се опитваха да забравят, когато си отидат у дома, за да не отровят живота си. Но за миг стана по-различно. Бяха колеги, но и приятели. Разговаряха за живота, не за смъртта.

Станаха и си пожелаха приятен уикенд.

Като обикновени хора.

Необикновено чувство.