Мъртвите, които не липсват на никого

83

Мехран взе метрото до „Фридхемсплан“. Синята линия стигаше директно и нямаше нужда да се прекачва. Малката бакалия се намираше в самия подлез на метрото, но той не беше сигурен към кой изход трябва да се насочи. Не беше идвал тук от десет години и осъзна, че не може да разчита на спомените от едно време. Онова, което като петгодишен му се виждаше като огромно разстояние, днес беше не повече от стотина метра.

Мехран излезе от перона към широките тунели, водещи към различни изходи, и в този момент получи есемес от Леван, който потвърждаваше, че ще има купон. Мехран го изтри. В момента си имаше по-важни и належащи проблеми.

Знаеше, че магазинът не е при главните входове към самия площад „Фридхемсплан“ — там беше ходил много пъти — а при някой от по-малките по посока „Стадсхаген“. Той се ориентира по табелите до „Мариебершгатан“. Имаше чувство, че е чувал името.

Откри магазина по-бързо от очакваното. Беше сбутан в тесен тунел с две циментови стени пред стълбите, водещи към града над тях. На три големи мръсни витрини зад решетка бяха окачени написани на ръка табели за намалени цени, а стоманената врата беше широко отворена, за да покаже на малцината минувачи, че наистина е отворено. Магазинът не изглеждаше както го помнеше. Отначало не разбра кое е различно, но после изведнъж осъзна. Цветовете на табелата бяха променени. Едно време имаше яркочервен текст на шафрановожълт фон. Не знаеше какво точно пише — тогава още не можеше да чете, но помнеше ярките цветове, вероятно защото му напомняха за родината. Сега текстът беше черен на бял фон. „Хранителни стоки“. Кратко и ясно, но не будеше никакви спомени. Той влезе предпазливо. Миризмата беше както едно време, леко неприятен мирис на метро, примесен с прах и нещо сладникаво. Той се огледа. Бяха преместили касата по-близо до изхода. Зад тезгяха седеше около петдесетгодишен мъж с черен пуловер и четеше вестник. Имаше къса сива коса, която започваше да оредява. Мехран не го познаваше.

Отиде при него и се усмихна любезно. Започна на пущунски по стар навик:

— Здравейте, Рафи тук ли е?

Мъжът вдигна очи от вестника и го изгледа неразбиращо.

— Какво казваш? — попита на шведски със силен акцент.

Мехран не беше сигурен, но предположи, че акцентът е арабски. За всеки случай обаче мина на шведски:

— Рафи. Рафи тук ли е?

— Не познавам никакъв Рафи.

— Той е собственик на магазина.

Ако изобщо е възможно, мъжът доби още по-объркан вид.

— Не, двамата с брат ми сме собственици.

Мехран кимна. Ясно. Затова не беше чул да се говори за магазина от толкова време. Бяха го продали.

— Купихме го от едни афганистанци — продължи мъжът зад тезгяха. — Тях ли търсиш?

— Така изглежда. Рафи и Турялай?

— Не им помня имената, но мисля, че бяха трима.

Мехран кимна. Вярно. Саид беше третият.

— Третият Саид ли се казваше? — попита за всеки случай.

Мъжът сви рамене:

— Не знам. Брат ми се занимаваше с това. Роднини ли са ти?

— Всъщност не. Баща ми и Саид бяха приятели.

Мъжът отпи от кафето, оставено на тезгяха пред него.

— Брат ми се разправя с тях цяла вечност. Не ги харесваше. Бяха трудни. Караха се с нас, караха се помежду си.

Мехран се сепна. Изобщо не си спомняше Саид и другите по този начин.

— Знаете ли за какво се караха?

— Мисля, че не бяха единодушни дали да продават, или не. Колебаеха се. Взехме да си мислим, че от сделката нищо няма да излезе. Но изведнъж ни се обадиха, просто така. Стана за нула време. Много бяхме учудени. Дори бяхме започнали да търсим друг магазин.

Устата на Мехран пресъхна. Не можеше да свърже разказа на мъжа със собствените си спомени за Саид и другите двама. Та те бяха близки приятели. Бяха роднини; наистина, далечни в случая на Саид, но все пак. Нали се разбираха? Винаги беше смятал така. Дали между тях е имало някакъв конфликт, който той не е разбирал като дете? Не беше изключено. Но Шибека все някога би го споменала. Тя рядко мислеше за нещо друго през последните години. Нямаше логика.

— Откога сте собственици? Ако мога да попитам.

Мъжът се усмихна и се облегна на захабения офис стол.

— Твърде отдавна, мен ако питаш. Девет години, мисля, но брат ми е по-наясно. Мога да му се обадя, ако държиш.

— Да, моля ви. Стига да е удобно.

— Струвам ли ти се много зает? — попита мъжът унило и огледа празния магазин.

Взе безжичния телефон, който беше поставен до вестника. Набра номера, изправи се и бързо заговори на арабски. Мехран улавяше отделни думи, но знаеше езика твърде слабо, за да схване цялостния смисъл. Отново се огледа из магазина. Колко ли пъти беше идвал тук като дете? Десет, може би петнайсет. Най-често тук стоеше Саид, понякога Рафи, Турялай никога. Но Мехран го беше виждал няколко пъти у Мелика; твърде рядко обаче, за да запази ясен спомен от него. Турялай беше най-едрият от тримата, доколкото си спомняше. Не че беше страшно дебел, но и Саид, и Рафи бяха високи и слаби, затова в сравнение с тях изглеждаше грамаден. Кръгло лице. Късо подстриган. Леко начумерен. Мехран отдавна не се беше сещал за тях. И никога като индивидуалности. В съзнанието му винаги бяха тримата, трима приятели, трима роднини. Саид и другите двама. Сега се оказваше, че може и да не са били чак толкова добри приятели.

Мъжът зад тезгяха приключи разговора и върна слушалката на масата.

— Купили сме го през 2003 година. Септември месец. Преди това близо година сме се разправяли с тях.

Мехран кимна машинално и не можа да отговори нищо. В мислите му цареше безпорядък. Двамата братовчеди са продали магазина едва месец след изчезването на баща му и Саид. Не знаеше дали това означава нещо, но определено беше странно. И се бяха карали дали да продават. Защо Мелика никога не го е споменавала? Все пак й бяха братовчеди. Би трябвало да каже, че са продали магазина. Защо той не знаеше за това? Защо си мислеше, че те все още го притежават? Нещо не се връзваше.

— Брат ви помни ли кой от тримата не е искал да продава? — попита Мехран почти несъзнателно.

— Мисли, че онзи, когото ти нарече Саид. Но не знае. Този Саид не е присъствал, когато са го продали, така че сигурно е бил сърдит, казва брат ми.

Саид вече го е нямало, помисли си Мехран, бил е изчезнал. Заедно с татко.

След като излезе от магазина, ускори крачка. Направо се затича надолу по ескалатора. Не че знаеше къде отива. Знаеше обаче, че има нещо гнило.

Само с един човек можеше да говори.

Един, който трябваше да чуе за това.

Майка му.