Мъртвите, които не липсват на никого

125

Полицаят тъкмо си беше отишъл. Шибека не го познаваше. Името му беше Торкел Хьоглунд, шеф на нещо, наречено „Риксмурд“. Държеше се топло и непосредствено. Няколко пъти попита как се чувства Мехран, какво са казали лекарите, изглеждаше искрено загрижен. Но в момента, в който разговорът се насочи към станалото и към това какво всъщност знаят, тя разпозна думите.

Не знаеха много. Не смееха да правят догадки.

Биваше ги с думите. Но не и с истината.

Или пък съзнаваха, че цената е твърде висока. Може би това беше простата истина. Че бяха по-умни от нея. Че въпреки всичките им приказки за свобода и демокрация има неща, в които е по-добре да не се ровиш. Тя за малко да изгуби сина си, тъй като не го беше разбрала. Струваше ли си?

За нищо на света.

Но дали наистина можеше да мълчи? Сега, в болницата, до леглото на пребития си и гипсиран син, изборът беше лесен. Ами след три месеца? След шест месеца? Когато въпросите я споходят отново.

Тя не знаеше дали ще издържи.

Хвана ръката на Мехран. Може би защото силните обезболяващи бяха започнали да действат, но цветът на лицето му се беше повъзстановил. Очите му бяха по-красиви от всякога. Очите на Хамид.

— Мамо? — продума той.

— Да.

— Те знаят повече. Сигурен съм.

— Сега не мисли за това. Страхувах се, че никога повече няма да те видя.

Тя се наведе към него. Искаше да го прегърне силно и никога повече да не го пуска, но знаеше, че насиненото тяло ще го заболи. Затова само стисна ръката му. Мехран я погледна тъжно.

— Извинявай, че не ти казах, мамо. Какво смятах да правя.

— Няма за какво да ми се извиняваш — прошепна тя. — Ако някой трябва да моли за прошка, това съм аз.

— За какво?

— Задето те забърках в това.

— Няма за какво да ми се извиняваш. Никога.

Шибека видя как красивите очи се напълниха със сълзи.

— Той е мъртъв, мамо. Убили са го.

— Зная. Всъщност винаги съм го знаела.

— Но не знаем как. Нито защо.

— Ще говорим по-късно. Дали наистина е толкова важно как и защо.

Те замълчаха. Мехран я погледна. Хрумна му една мисъл. Проста. Очевидна. Но не си спомняше някога да я е изричал на глас. Вероятно бе усещал, че няма нужда, че тя знае.

— Обичам те, мамо — рече той.

Тя не можеше да се сдържа повече. Изправи се и го прегърна силно. Той се зарадва на прегръдката й, въпреки че го заболя.

— Не можеш ли да ми разправиш за него? — прошепна кротко, когато майка му седна срещу него.

— За Хамид ли?

— Много неща не знам. Преди не исках и да ги зная. Винаги съм мислел, че ще боли твърде силно.

— Знам, Мехран.

Той я погледна, преди да продължи:

— Но не е така. Днес вече разбирам. Обратното е. Той живее чрез спомените ни. Дава ни сила. На нас, които още сме тук.

Шибека го погледна. Спомените.

Бяха толкова много.

Толкова много.

Най-сетне имаше с кого да ги сподели.