Мъртвите, които не липсват на никого

8

В дните след разговора с Мике Урсула не излизаше от апартамента. След първоначалния шок възникнаха толкова много въпроси и проблеми, за които да се погрижи. Най-много я измъчваше как и преди всичко кой от двама им ще съобщи на Бела за станалото. Колкото повече мислеше, толкова по-силно се убеждаваше, че тя трябва да го направи. Иначе можеше да изгуби не само мъжа, но и дъщеря си. Бела винаги е била момичето на татко. През годините тъкмо те двамата се разбираха най-добре. Разбира се, Урсула присъстваше в картинката. Леко встрани. Понякога.

Когато не беше на работа.

Когато двете с Бела не бяха в някой от онези конфликти, в които толкова често се озоваваха.

Когато самата Урсула искаше и се стараеше. Само тогава.

При нейните условия.

Открай време се мъчеше да избегне тази мисъл, но сега, в празния, чужд апартамент, нямаше как да не я споходи.

Урсула внезапно осъзна, че трябва да си създаде нова връзка с Бела. По-истинска. Собствена, не такава покрай отношенията им с Микаел. Вече не можеше да се осланя на него.

Сега беше сама.

Да говори първа с Бела, щеше да бъде добро начало. Поне така й се струваше. Урсула се обади на Микаел и го помоли да я остави тя да съобщи на Бела. Той веднага се съгласи, даже я насърчи.

И така на петдесетгодишна възраст тя се оказа изправена пред начинание, в което никога не я е бивало.

Да се срещне с дъщеря си съвсем човешки.

Като майка.

Истинска.

Отне й близо ден да събере смелост да й се обади.