Мъртвите, които не липсват на никого

48

Малко неща успяваха да напрегнат Харалд Улуфсон. С почти всичко, изпречило се на пътя му, планирано или неочаквано, се справяше спокойно и систематично по начин, който повечето хора биха намерили за впечатляващ. Самият Харалд никога не се замисляше за това. Не че не се оставяше на тревогата или полагаше усилие да запази самообладание. Не, чисто и просто беше методичен, разсъдлив и спокоен човек. Точно затова, когато пулсът му се учести и дишането се затрудни, чувството беше не само неприятно, но и непознато.

Не можа да намери раниците.

Не само че имаше стоманени нерви, ами беше и изключително грижлив към вещите си. Вярно, дворът може и да изглеждаше като че ли е паднала бомба, но Харалд знаеше къде стои и откъде е дошъл всеки предмет. В неговия бранш редът беше задължителен. Нищо, оставено на показ, не биваше да бъде проследено до предишния си собственик. Във външната постройка беше друго. Макар да беше препълнена до пръсване и наглед всичко да беше нахвърляно наслуки, и тук беше използван разум. Предметите най-отгоре, видимите неща, бяха също толкова безопасни, колкото онези на двора. Колкото по-навътре влизаш, колкото по-труднодостъпни ставаха вещите, толкова повече се увеличаваше вероятността с упорит труд да намериш предишния им притежател. А онова, което за нищо на света не биваше да бъде открито у него, отиваше в Камерата. Отначало двете раници от катастрофиралата кола прекараха известно време долу, но после обиколиха доста места. Напоследък Харалд не смяташе, че принадлежат към категорията предмети, които изобщо трябва да се крият, затова не очакваше да има никакъв проблем с намирането им.

Само дето имаше.

Голям проблем.

Загуби сума ти време из постройката, всичко му мина през ръцете поне по два пъти. Вече беше сигурен, че раниците не са там. Къде бяха тогава? Дали се е отървал от тях? Доколкото си спомняше, не съдържаха нищо ценно, но нямаше спомен да ги е изхвърлил или изгорил. Къде бяха тогава? Може и да нямаше никакво значение — щом дори той не ги откриваше, надали полицаите биха успели при евентуален обиск. Пък и защо им е изобщо да се връщат. Той отговори на въпросите им и му се стори, че си тръгнаха доволни.

Излезе на двора и присви очи срещу залязващото слънце. Зепо надигна глава, като видя господаря, и се завтече към него, доколкото позволяваше въжето. Харалд направи няколко крачки към кучето и го потупа, докато го отвързваше. Не го беше извеждал от сутринта. Крайно време беше. Една разходка в гората щеше да се отрази добре и на двама им. Харалд влезе да вземе каишката и после подсвирна на Зепо. Заедно тръгнаха по тесния чакълен път и след няколкостотин метра свърнаха към гората. Само след няколко крачки Харалд почувства как му олеква от спокойствието наоколо. Тишината. Не се чуваше нито звук освен горските шумове. Пое дълбоко дъх и малкото останало безпокойство веднага го напусна. Беше се напрегнал ненужно. Сега щеше да забрави всичко свързано с тази стара катастрофа и проклетите раници. Разтърси рамене, сякаш буквално да се отърси от спомена, издиша със стон на задоволство и почти си представи как вижда въздуха да излиза от устата му. Вечер вече си беше бая студено. А и денем слънцето не топлеше кой знае колко. Онзиденшният дъжд сигурно беше последният, нищо чудно следващия път да обърне на сняг.

Те продължиха навътре в гъстата елова гора. Зепо се спря, подуши въздуха, тръгна по някаква следа и пак се върна. Дълги минути Харалд нито виждаше, нито чуваше кучето. Движеха се съвсем независимо един от друг — и на двамата така им харесваше. Изведнъж Харалд забеляза, че светлината започва да гасне. Време беше да се прибират.

— Зепо!

Кучето не дойде. Повика го отново, но от Зепо нямаше и следа. Харалд спря и се ослуша, но се чуваше единствено глухият шепот във върховете на дървета. Той изруга. Понякога се случваше песът да надуши следа и да забрави всичко друго. Да хукне надалеч и нито да го вижда, нито да го чува.

— Зепо! — викна той отново.

Този път по-силно. Ослуша се за някакъв отговор. Лай или шумолене из храсталаците, което да подскаже, че кучето тича към него. Тъкмо понечи да извика за трети път, когато изведнъж си спомни.

Бяха на тавана.

Раниците бяха на тавана.

Спомни си точно къде ги набута, но не и защо изобщо ги е преместил в къщата. Обикновено не го правеше. Даже никога. Ако някой все пак се натъкнеше на крадени стоки във външните постройки, съществуваше поне теоретична възможност Харалд да се оправдае, че някой друг ги е сложил там без негово знание. Ако обаче ги намереха в къщата, щеше да бъде по-трудно, затова никога не позволяваше доставките да минат прага на дома му. Явно обаче е сметнал раниците за безопасни. Ала сега, когато Националният отдел за разследване на убийства се интересуваше от тях, определено трябваше да ги махне оттам незабавно. Само Зепо да се върне.

— Зепо! — изкрещя той с все сила. — По дяволите, псе такова! — добави след това, та Зепо да схване колко сериозно е положението.

Нищо не помръдна, никой не дойде. Харалд продължи да вика и обикаля още десетина минути, докато най-сетне чу шумолене в гъсталака и елкхаундът дотича при него с махаща опашка, изплезен език и поглед, който сякаш разказваше колко весело си е прекарал, благодаря, че попита. Харалд го хвана за каишката и тръгна през гората.

След като се прибраха, завърза Зепо с въжето и забърза към къщата. Раниците лежаха на тавана точно където очакваше.

Харалд ги придърпа — и двете бяха леко пострадали от пламъците — доволен от услужливия си мозък. Сега щеше да приключи всичко това. Метна раниците през отвора в пода, изгаси лампата и слезе. Част от съдържанието на едната се беше изсипало на пода. Включително и обгорилата дамска чанта. Защо ли я беше запазил? Както и да е, сега щеше да се отърве от нея заедно с всичко останало. Отиде в кухнята и отвори онова, което с известно приближение можеше да се нарече „килер“; извади сух спирт за горене и кибрит. След това се върна на двора. Още не беше тъмна нощ, но здрачът отминаваше. Харалд се поколеба дали да не изчака до утре. Дали няма да изглежда подозрително да пали огън по нощите? Той се отърси от безпокойството, неоправданото безпокойство — кой ли би видял огъня? Подмина външната постройка и се спусна към задния край на двора. Зепо го последва любопитно, докъдето позволи въжето. Точно там, където чакълът и калта от алеята преминаваха в трева, Харалд пусна раниците, свали капачката на бутилката спирт и поля с широка ръка червено-черния плат. След това затвори капачката старателно и драсна клечка кибрит.

Изведнъж се случиха няколко неща едновременно.

В момента, в който пламъците лумнаха, Зепо излая. Секунда по-късно Харалд бе заслепен от ярката светлина на фарове. Той погледна колата неразбиращо, после се обърна към раниците, които горяха в краката му, след това пак към колата, която спря и фаровете угаснаха. Харалд замига объркано и видя към него да приближава тъмна фигура.

— Харалд Улуфсон? — попита женски глас и някой, вероятно притежателката на гласа, притича и се опита да потуши огъня.

Зепо залая още по-силно и Харалд отстъпи няколко крачки.

За малко.

Ако жената, която вероятно беше полицайка, бе дошла петнайсет минути по-късно, щеше да завари само пепел и сажди и щеше да му се размине.

Ако не се беше сетил къде е оставил раниците, щеше да му се размине.

Ако кучето не беше избягало, щеше да му се размине.

Толкова много „ако̀“. Прекалено много.

Разбра, че няма да му се размине.