Мъртвите, които не липсват на никого

132

Предаването по телевизията продължаваше, но бутилката беше почти пресушена, забеляза Торкел, докато си наливаше поредната чаша. Не беше пълна догоре, когато започна, но несъмнено беше изпил доста. Достатъчно, че да се натряска. На дивана, сам пред телевизора. Жалка работа. Той се поизправи, леко му се виеше свят. И коремът го болеше. Трябваше да хапне нещо. Но това само му напомни отново за нея. За самотата. Тъжно беше да готвиш само за себе си. Още по-тъжно беше да отидеш сам в ресторант. Дъщерите му имаха други планове за вечерта. В следващите години сигурно щеше да го чува все по-често. Напомни си, че трябва да види онзи приятел. На възрастта на дъщеря му тези истории не продължават дълго. Или така му се искаше да вярва? Ивон си имаше Кристофер. А какво имаше той? Кого имаше? Никого.

Помисли си за Себастиан.

Себастиан винаги имаше някого. Стига да поиска. Ако Торкел се радваше и на частица от успеха на Себастиан сред жените, щеше да бъде доволен.

Поне с една жена.

С Урсула.

Това беше истината. Дори да не му беше неудобно да излезе и да се запознае с някоя или пък да се регистрира в сайт за запознанства, там нямаше да намери онази, която желаеше. Знаеше го. Знаеше, че желае единствено Урсула.

Дали това наистина беше изгубена битка? Да, тя беше омъжена, но това не я спираше преди. Помиряването с мъжа й без съмнение беше временна фаза. Мике не беше онова, което Урсула искаше и от което се нуждаеше. И тя го знаеше. Може би просто й трябваше по-ясен сигнал от негова страна, за да се откаже. Трябваше да бъде сигурна, че той я чака и ще я приеме с отворени обятия. Глупава мисъл, Урсула нямаше нужда от ничии обятия. Той не познаваше по-независим човек от нея, но истината беше, че тя не знаеше какво изпитва той към нея в действителност. Нямаше как да я спечели, ако откаже да се бори. Вдигна телефона и набра номера й. Изправи се, докато чакаше тя да вдигне, и закрачи из стаята. При ставането здравата му се зави свят. Доста уиски беше изпил.

— Урсула на телефона — чу гласа й.

— Здравей, аз съм — започна той щастливо. — Торкел — добави за всеки случай.

— Да, разбрах. Как си?

— Добре. Чудесно.

Той си пое дълбоко дъх, който неочаквано премина в уригване. Успя да го замаскира с леко изхълцване.

— А ти какво правиш?

— И аз съм добре, благодаря.

— Хубаво.

— За нещо конкретно ли ми звъниш? — попита Урсула, след като помълчаха няколко секунди.

Торкел се спря до прозореца и се почеса по главата. Не му хрумна подходящ претекст, затова избра истината:

— Не, просто исках да ти чуя гласа.

— Добре, но моментът е малко неподходящ…

Урсула хвърли един поглед към Себастиан, който се изправи и отиде при миялната с чиниите им в ръка.

— Обичам те.

Урсула се радваше, че Себастиан е с гръб към нея. Не знаеше какво изражение е добила, но като се има предвид, че едва не изтърва телефона, можеше да предположи, че ще е, меко казано, изненадано. Какво да отговори? Това определено беше последното, което очакваше да чуе от устата на шефа си.

— Знам, че си имаш Мике и така нататък — продължи Торкел и по този начин спести ужаса на Урсула как да отвърне на обяснението в любов, — но… ако нещата между вас не се получат. Аз чакам. И те обичам.

Урсула все още мълчеше, долепила телефона до ухото си. Чувстваше, че Себастиан я гледа, но не искаше да се обръща към него.

— Много хубаво — изтърси тя, понеже усещаше, че все нещо трябва да каже.

Отново настъпи мълчание. Тя жадуваше да го наруши, но нямаше представа какво да каже. Торкел си прочисти гърлото, изглежда осъзнал, че я е поставил в неудобно положение.

— Глупаво беше да ти звъня, но исках да го знаеш.

— Вече го знаех.

Торкел сякаш така бързаше да приключи разговора, че не чу думите й.

— Да. Извинявай — рече само. — До утре.

— Да, до утре.

И той затвори. Урсула бавно прибра телефона, докато се мъчеше да овладее изражението, гласа и мислите си. Когато реши, че вече всичко е под контрол, вдигна очи към Себастиан:

— Торкел беше…

— Какво искаше?

— Нищо. Работа. Мисля, че беше пийнал…

Себастиан явно не държеше да чува подробности, извади френската преса за кафе и две чаши.

— Кафе в дневната?

Урсула кимна и стана. Щеше да й отнеме доста време да забрави разговора, който беше провела току-що.