Мъртвите, които не липсват на никого

118

Беше се върнал.

Инг 1. Алмнес. Сьодертеле.

Тук беше изкарал военната си служба. Когато влезе в казармата, я приемаше като необходимо зло, но скоро я заобича. Не знаеше точно защо. Беше свързано с рутината, дисциплината, строгостта — само да поиска, човек можеше да им се отдаде изцяло, стига да не прилича на повечето си другари, които приемаха всичко на шега. Отначало най-много му харесваше физическата страна на обучението, но с времето започна да проявява все по-голям интерес към стратегиите, идеите, които помагаха да надхитриш и надвиеш врага. Установи две свои черти. Влечение към военния живот, което не знаеше, че притежава, и състезателна жилка, за чието присъствие дори не подозираше. Вярно, докато растяха, с брат му се посветиха на разни спортове, но дотогава не бе забелязвал да е търсел победата на всяка цена. Преди да се озове в Инг 1 — Свеаландският инженерен полк. Стана въпрос на живот и смърт да се представи добре. Започна да тренира като луд. Да се грижи за тялото си. Да го обича. Като елитен спортист, който разчита на него, за да постига резултати. Оръжията бяха инструментите, които употребяваше в професията си. Научи се да използва всички. Целенасочено и с уважение. Още по средата на военната си служба кандидатства за офицерско обучение — разбира се, приеха го. Да, той имаше хубави спомени от това място, спомени, определили цялото му битие.

Но не бяха само такива.

За втори път дойде тук през август 2003 г. Полкът беше разпуснат вече от шест години. Международният център на шведските въоръжени сили все още развиваше някаква дейност, но повечето от безличните четириъгълни постройки от седемдесетте години бяха празни и пред рухване.

Александер му беше дал заповед да отиде в Алмнес, за да се срещне с американците, които искали да говорят с двамата афганистанци, посочени им от Юсеф. Акция на шведска земя изискваше и шведско присъствие.

Когато пристигна, пред празните складове беше паркирано анонимно волво. Един мъж пушеше до колата; той хвърли цигарата и отиде да посрещне Чарлс, който тъкмо слизаше от своя автомобил. Поздравиха се. Чарлс се представи, мъжът с волвото — не. Чарлс се стъписа колко млад изглежда американецът. Добре сложен — представи си го като колежански състезател по американски футбол. Червенокос. Ирландско потекло може би.

Влязоха в армейския склад. Вътре чакаше другият американец. И той не си каза името. Малко по-възрастен, по-слаб, по-жилав. Продълговато лице с доста голям нос, сресана на път коса и перчем, падащ над едното стъкло на слънчевите очила, които не свали през цялото време.

Двама мъже лежаха по гръб на пода. Ръцете и краката им бяха оковани с вериги, закрепени за пода. Ръцете — изпънати над главата възможно най-силно. Гърчеха се, мъчеха се да се освободят и не спираха да дърдорят, умоляваха да ги пуснат, обясняваха, че това е грешка, пищяха, искаха отговори.

Не получиха такива.

Мъжете бяха само по бельо. Чарлс не виждаше лицата им. Бяха покрити с хавлии. Без да отрони и дума, слабият със слънчевите очила взе кофа вода и започна да я излива върху тежкия плат, покриващ лицето на единия от вързаните мъже. Тялото се разтърси жестоко и мъжът млъкна веднага. Другият явно усети, че нещо се е случило, когато гласът на приятеля му заглъхна, и изкрещя името му.

Хамид!

Мършавият американец продължи да излива вода върху хавлията. Мъжът на име Хамид се извиваше в оковите си, за да се измъкне. Чарлс видя как кожата под метала се разкъса и потече кръв. Водата изтече. Червенокосият приклекна и вдигна кърпата. Хамид се мъчеше да си поеме въздух. Беше изпаднал в хипервентилация. Очите му бяха изпълнени с ужас. Погледът му се спря върху Чарлс; замоли го за помощ. Червенокосият го удари през устата и той млъкна рязко. И после започнаха да го разпитват:

Къде ще се случи?

Какво ще се случи?

Кой друг е замесен?

Завързаният мъж явно не ги разбираше. Само клатеше глава. Опита се да вметне нещо, което звучеше като wrong и please, преди пак да го покрият с хавлията. Мъжът изпищя. Приятелят му се присъедини към писъците.

Този път и другият американец взе кофа и заедно поляха двамата мъже едновременно. Сурови и безмилостни.

Наредиха на Чарлс да напълни другите кофи, докато те поливаха. Подчини се. Подаде им пълните съдове, когато техните се изпразниха. Пак ги напълни.

Клякане. Махане на хавлията.

Къде? Кога? Кой друг?

Не получиха отговор.

В един момент Хамид, в паниката си, направи отчаян опит да се измъкне и Чарлс чу как костите в китката изхрущяха, когато той се изви възможно най-надясно, за да избегне неумолимия водопад, леещ се върху лицето му.

Къде? Кога? Кой друг?

Чарлс нямаше представа от колко време продължаваше това, когато предложиха и на него да пробва. Той се разкрачи над главата на единия от мъжете и наклони кофата. Водата потече бавно, но буйно надолу към хавлията и блокира целия приток на кислород към носа и устата на мъжа.

— Когато мислиш, че няма да издържат повече — каза мъжът със слънчевите очила, — продължаваш още двайсет секунди, а после още десет.

Отново и отново.

Глезените и китките и на двамата кървяха жестоко, а лявата ръка на Хамид беше извита под странен ъгъл. Вече не крещяха. Не приказваха. Не се молеха. Дори не шепнеха. Просто се взираха с очи, които вече бяха мъртви, всеки път, когато махаха хавлията и задаваха въпросите. Дишането им ставаше все по-повърхностно. Скоро вече се чуваше само хриптене.

Къде? Кога? Кой друг?

Отново и отново.

Направиха кратка пауза. Излязоха навън да изпушат по една цигара. Никой не говореше. Върнаха се вътре и продължиха.

Саид умря пръв. Просто престана да диша. Сухо удавяне, констатира червенокосият, след което се опита да го съживи с изкуствено дишане. Безрезултатно. Слабият възседна бездиханния мъж и се зае да му прави сърдечен масаж, докато червенокосият продължаваше с дишането уста в уста. Безрезултатно. Чарлс усети как се изпълва със смут. Това беше ужасно. Наистина ужасно. Нито един от двамата афганистанци не беше шведски гражданин, но единият, мъртвият, имаше разрешително за постоянно пребиваване. Да, грубите методи за разпит бяха неприятни, но можеха да бъдат оправдани. Обществото беше под заплаха. Демокрацията трябваше да бъде защитена. Това време изискваше суровост. Но тази история? Как, по дяволите, щяха да се справят с това?

Американците зарязаха опитите за съживяване. Върнаха се към Хамид. Чарлс предположи, че смятат да го пуснат, да престанат, в очите му съвсем ясно се четеше, че не знае нищо. Но американците го изненадаха. Вдигнаха хавлията и завъртяха главата на Хамид наляво, за да види приятеля си. От гърдите му се изтръгна единствено слаб стон, след това пак го покриха с хавлията и продължиха.

Хамид издържа още половин час.

Червенокосият и мъжът със слънчевите очила напуснаха страната. Хамид и Саид никога нямаше да бъдат открити — така докладва Чарлс на Александер. Оставаше само да затворят разследването за изчезването, започнато от полицията в Солна, и щяха да се справят.

Чарлс знаеше кой е точният човек за тази работа. Или поне така си мислеше.

Но Адам им измени. Не разбра. Отказа да разбере.

Вместо просто да поеме задачата и да я погребе надълбоко, той започна да се рови. Посети семействата, душеше сред клюкарите из Министерството на външните работи. Александер, разбира се, можеше да се погрижи разследването му да приключи, но Адам си оставаше проблем.

Чарлс беше изненадан. Вярно, Адам винаги бе притежавал изострено чувство за добро и зло, точно затова беше станал полицай, но Чарлс очакваше, щом става дума за национална сигурност, да си затвори очите. Заплахата за обществото беше постоянна. Боже, та същата есен убиха външната министърка в един магазин!

Проведоха дълъг разговор. Адам искаше да знаеше нещо повече, искаше да знае всичко. Чарлс му даде отделни късчета от пъзела, но той не се задоволи с толкова. Заяви на Чарлс, че ще стигне до дъното на тази история и ако теорията му се окаже вярна, няма да може да си държи езика зад зъбите. Дори да става дума за брат му. Чарлс го помоли да почака.

Да спре за малко.

Да помисли.

Да си почине една седмица.

Той резервирал планинската къщичка в Йемтланд. Защо Адам не отиде там да размишлява на спокойствие? Ако и след това остане на същото мнение, нека постъпи както сметне за добре. Една седмица. Ще му се отрази добре. А и обича планината.

Адам замина.

Някой се обади на Патриша Уелтън. Чарлс не знаеше кой осъществява тези контакти, Александер или някой от Външно, но в хаоса, настъпил след убийството на Ана Линд, той предположи, че едва ли е изпълняващият длъжността министър на външните работи.

След това Чарлс замина, за да се срещне с Патриша на уреченото място. Да получи доклада й. Когато тя най-сетне се появи с няколко часа закъснение, беше бясна. Никой не я бил предупредил за двете деца и жената. Как, по дяволите, очаквали от нея да си върши работата, след като й дават погрешна информация за мишената?!

Адам. Глупавият, глупавият Адам, който не можеше да се отдели от семейството си. Чарлс веднага разбра. Адам ги беше взел в планината. Лена, Ела и Симон.

Лена учеше в класа на Чарлс в гимназията в Сьодертеле. Бяха близки приятели. Или по-точно тя му беше приятелка; той беше влюбен в нея. Никога не го показваше; страхуваше се да не я изгуби, ако тя усети какви чувства крие към нея. Лена често му идваше на гости. Две години по-голяма от Адам. В тази възраст обикновено момичетата смятат по-малките момчета за деца, незрели и безинтересни. Но Лена не беше като другите. Когато двамата с Чарлс караха последната година в гимназията, тя се събра с Адам. Той беше на 17, тя — на 19. Чарлс трябваше да ги гледа прегърнати на дивана пред телевизора. Нощем ги чуваше през стената на стаята си. Но той търпеше. Беше младежка любов. Никой не очакваше да продължи дълго. Само че стана точно така.

Година след година.

Ожениха се през 1990 г., когато Адам беше на 22; Ела се роди пет години след това, а Симон — две след нея. Щастливото малко семейство. Преместиха се в Стокхолм. Чарлс — в Оскаршхамн. Често се виждаха, беше им приятно да са заедно. Чарлс стана кръстник на Симон и обичаше и него, и сестричката му, но така и не се отърси от чувството, че Адам е отнел нещо негово. Грешна, глупава мисъл, разбира се. Ако Адам знаеше за чувствата му към Лена, би се отдръпнал, Чарлс беше сигурен.

Добрият, мил Адам.

Патриша Уелтън.

Нещата се усложниха, когато той научи, че е убила Лена и децата. Те не биваше да умират. Те трябваше да живеят. Той трябваше да живее. Кой знае какво можеше да се случи в бъдеще? Може би нищо. В никакъв случай не бе пратил Адам в къщата по тази причина. Стори го, защото се налагаше. Заради националната сигурност. Това беше жертва, която бе длъжен да направи, за да защити крехката демокрация.

Но Лена и децата не биваше да умират.

Само че умряха.

Патриша ги уби, затова той уби Патриша.

Чарлс потрепери.

Приближаваше автомобил. Видя как фаровете осветиха фасадата на пустата сграда, когато той зави към него. Колко време беше стоял така, потънал в мисли?

Това място беше виновно.

Трябваше да избере друго. Твърде много спомени. Той погледна часовника и надзърна предпазливо през счупения прозорец на приземния етаж. Юсеф беше дошъл. Време беше за нова сделка.