Мъртвите, които не липсват на никого

107

Мехран слезе на „Фридхемсплан“, за да се прекачи. Нямаше желание да се прибира направо вкъщи, затова излезе от метростанцията и отиде до „Вестермалмсгалериан“, който се намираше точно до нея. Луташе се безцелно из мола и зяпаше витрините и магазините. Знаеше, че би трябвало да си отиде право вкъщи и да разкаже всичко на Шибека, но първо искаше да научи нещо повече. Майка му трябваше да чуе истината. Ако най-сетне разбереше какво всъщност е станало, вечното й търсене и обикаляне в кръг щеше да приключи.

Тя се нуждаеше от край на тази история. Истински край.

Той също. Върна се на „Флемингатан“. Много хора, всички забързани нанякъде. Мехран се спря сред множеството. Погледна към високата жълта сграда, издигаща се на хълма недалеч. По-надолу беше метростанцията с магазина на Саид. Само да беше отишъл по-рано. Тогава щяха да разкрият всичко много по-бързо. Но той знаеше защо не го стори. Имаше няколко места, които посещаваше с баща си, затова след станалото ги избягваше, не искаше кракът му да стъпва там. Магазинът бе едно от тях. Онова футболно игрище на половината път до Тенста, където Хамид го учеше да кара колело, беше друго такова място. Също и детската площадка пред блока на Мелика.

Винаги си беше мислил, че тези места твърде силно ще му напомнят за баща му. Не искаше да усеща мъката, по-добре да я капсулира и да я скрие в себе си. Така поне си въобразяваше. Но това се промени. Вече се нуждаеше от местата и от спомените. Не му носеха болка. Напротив, можеха да му разкажат нещо.

Някои от спомените му се оказаха погрешни. Хора, които имаше за приятели, всъщност не са били такива. Магазинът, където му бяха давали бонбони, бе довел до целия този ужас. Мелика не беше вечно сърдита, а само уплашена.

Но едно си беше все същото.

Баща му му липсваше. Както когато беше малък, така и сега като възрастен. Знаеше го.

Животът беше тъй странен. Всичките му познати искаха толкова много от него. Дрънкулки, успех, уважение. Той също. Не беше по-различен. Но в действителност човек иска единствено да има корени. Неща, които разбира. Спомени, които не се променят. Приятели, на които да се осланя. Родители, които да останат до него. Звучеше толкова простичко, но му ставаше все по-ясно, че точно това се постига най-трудно.

Телефонът му звънна. Прекъсна размислите му.

Номерът на дисплея не му беше познат.

Но позна гласа, който заговори, когато вдигна.

— Мехран? — попита гласът дрезгаво.

Отне му секунда да отговори. Две секунди. Може би три.

— Да.

Мъжът не изчака. Гласът му незабавно изстърга в ухото на Мехран и поиска отговор:

— Юсеф се обажда. Чух, че ме търсиш.

Мехран не отговори. Мълчеше и гледаше минаващите коли. Гласът звучеше толкова ясно, че не се сдържа и се огледа да не би Юсеф да е някъде наблизо и да го наблюдава. Не го видя. Но това не значеше нищо.

— Отдавна не съм те виждал, Мехран. Как си?

— Откъде намерихте номера ми?

— Не беше трудно. Познавам много хора, които ми помагат за тези неща.

Заплахата дори не беше особено добре прикрита. Той искаше да покаже на Мехран кой кого ще открие. Мехран реши да не се поддава. Него нямаше да уплашат толкова лесно.

— Искам да се срещнем — каза възможно най-спокойно.

— Защо?

— Защото така искам. Искам да говоря с вас. Мисля, че и вие искате да говорите с мен.

Гласът заглъхна за момент.

— Ще дойдеш при мен — изрече накрая.

— Ще дойда — прие Мехран. — Къде сте?