Обсидиановата стая

7.

Шейпли не беше преувеличавал за теглото. Всичко, с изключение на двете пилотски седалки беше свалено, а пътническата кабина беше оборудвана с допълнителни резервоари за авиационен бензин. Летенето без такива подробности като изискванията на Федералната авиационна администрация щеше да бъде малко по-евтино, отколкото това на „Дебън-Еър“, но пък много по некомфортно.

Излетяха няколко минути след пет, като преди това Шейпли беше регистрирал полета по правилата за визуални полети като екскурзия за „разглеждане на забележителности“ до Туайлингейт, за да няма нужда от депозиране на летателен план. Щом се оказа извън зрителното поле на летището обаче, обърна самолета на изток и след петнайсет минути се озоваха над Атлантическия океан. Тук Шейпли се спусна ниско и продължи да лети само на десетина метра над вълните. Въпреки тревожната липса на височина, очевидно беше умел пилот и освен това явно нямаше особени скрупули за сегашната им цел, стига парите да са достатъчно. Проктър дори не можеше да предположи какъв необичаен бизнес го е принудил да направи подобни интересни промени в своята машина: малък, относително стар, един от ранните бизнес самолети с турбовитлов двигател, с тесен, неудобен кокпит. Докато се движеха на изток над океана, измъквайки се от обхвата на веригата местни радари, Шейпли увеличи височината на десет хиляди метра, за да „пести гориво“, обясни той, като добави забързано обяснение от половин дузина думи за атмосферното налягане. Небето стана индигово, после, когато слънцето залезе, почерня, докато летяха в сянката на въртящата се земя.

Проктър направи няколко изчисления наум. Самолетът им имаше крайцерска скорост от малко по-малко от 450 мили в час. Както беше казал Шейпли, този на Диоген вдигаше 500. Единственото, в което бяха равни, благодарение на модификациите на Шейпли, беше обсегът. Като се имаше предвид предимството на самолета му в скоростта, Диоген, прецени Проктър, щеше да кацне на летище „Шанън“ след седем часа полет. На тях щяха да съм им нужни осем и половина часа, за да стигнат до ирландското крайбрежие. Шейпли не беше обяснил защо не могат да кацнат на „Шанън“. Проктър предположи, че вероятно е свързано с почти нелегалния им полет и нуждата да избягнат митницата. Но това нямаше значение, защото предвид преднината си, Диоген щеше да пристигне най-малко два часа и половина преди тях.

Проктър използва своя лаптоп, за да провери отново полетния план на неговия „Бомбардиър“. След това затвори лаптопа и се разположи колкото можа по-удобно, затвори очи и с военна дисциплина се откъсна от келтската музика, която Шейпли дънеше по самолетната уредба. Опита се да мисли за бурния Атлантик, който се пенеше под тях. Полагаше усилия да не мисли как бе видял Констънс за последно: насилвана да влезе в чакащия самолет. Най-вече се опитваше да не мисли, какво й е приготвил Диоген, защото знаеше от опит, че каквото и да е, няма да е нещо хубаво.

Малко след седемнайсет часа местно време самолетът отново стигна до суша. Минути по-късно вече кацаха на „Конашир“ – частно летище на Аранските острови, чиято единствена писта беше достатъчно дълга, за да приеме чесната. Докато Проктър отново се зарови в лаптопа си, Шейпли слезе от самолета и отиде до самотната сграда на летището, подслоняваща самолетното обслужване. Там беше посрещнат от мъж, който очевидно беше сам на смяна. Двамата се прегърнаха и по оживения им разговор Проктър разбра, че Шейпли доста често прави този преход. Няколко минути по-късно пилотът се върна при самолета широко усмихнат.

— Братът на моя приятел има таксита тук на Инишмор – обясни той. – Ако хванеш ферибота от Росавийл, ще бъдеш на „Шанън“ след…

— Не отивам на „Шанън“ – прекъсна го Проктър. – Вече не.

Шейпли замълча.

Проктър посочи лаптопа.

— Бомбардиърът е заредил на „Шанън“ и е излетял отново.

— Закъде?

Проктър се поколеба за миг.

— Уж за Мавритания.

Шейпли се смръщи, вратата за пилотското място остана полуотворена.

— Мавритания? Боже мили, това е… къде? Западна Африка?

— Западна Централна Африка. Две хиляди и двеста мили.

Шейпли прокара пръсти през своя помпадур.

— И ти искаш да…? – Той повдигна гъстите си вежди.

— Да.

— Не знам. Тъпата Африка. Имах няколко ходения дотам и не бързам да ги повторя.

— Само ще заредим и ще излетим отново. Почти сигурен съм, че Мавритания е само място за презареждане.

Шейпли продължаваше да се мръщи.

— Кое летище?

— „Акджуджт“. Малко е, далеч от обичайните граждански въздушни коридори. Място, където не задават много въпроси. Виж, става дума за още пет, пет и половина часа летене. Повече или по-малко.

Когато Шейпли не каза нищо, Проктър бръкна в чантата си и извади още няколко пачки банкноти.

— Дадох ти трийсет хиляди за полета от „Гендър“. Ето още трийсет и пет хиляди. Това е повече от достатъчно за отклонението до Мавритания. Ще получиш и още, ако се наложи да продължа.

Шейпли се вторачи в парите. Шейсет и пет хиляди долара бяха, предположи Проктър, повече от всичко, което можеше да изкара за цяла година, от каквито там специализирани услуги предлагаше.

След минута размишления мъжът въздъхна, измърмори:

— Мамка му! – и протегна ръка за пачките. – Добре, добре. Дай ми да заредя, да проверя двигателите и да хвърля един поглед на картите.

След двайсет минути отново бяха във въздуха и поеха право на юг над международни води, минавайки по допирателната край западния бряг на Ирландия. Шейпли извади няколко малки бели хапчета от пластмасово шишенце, хвърли ги в устата си и ги преглътна с помощта на огромна чаша кафе.

Проктър отново се зае със своя лаптоп. Въпреки всичко, каза си той, имаха късмет в поне две отношения. Първо, кацането на „Шанън“ беше струвало на Диоген време: за митническата проверка, бавенето при презареждането – нещо обичайно на големите летища, вероятно и за смяна на екипажа. Всичко това беше отрязало поне половин час от неговата преднина, скъсявайки я на два часа. Второ, маршрутът до Мавритания беше почти изцяло над вода. Ако поемат направо за „Акджуджт“, щяха да минат покрай най-западната част на Португалия, избягвайки Европа и всички възможни усложнения от навлизането в тамошното въздушно пространство. Единствената суша, над която щяха да прелетят, беше Западна Сахара – оспорвана територия, твърде заета със своите собствени трудности, за да обърнат внимание на техния самолет. Разбира се, стига да нямат проблеми с двигателя или някакви други механични повреди, които да ги принудят да се приземят извънредно.

Проктър не знаеше почти нищо за Мавритания, като се изключи това, че страната се състоеше почти изцяло от непрекъснато разрастващата се пустиня Сахара и че беше опустошена от бедност, детски труд и дори робство. Нямаше никаква представа защо му беше на Диоген да се насочи към такова летище, като наплюто от муха на картата. Освен, разбира се, за презареждане. Очевидно „Шанън“ се оказа такова място. Бомбардиърът вероятно беше изразходвал горивото си, прекосявайки Атлантика. Явно Диоген още не беше наближил крайното си местоназначение, където и да е то. Обсегът на неговия самолет диктуваше спирките. Приложенията за проследяване на граждански полети, които Проктър ползваше, показваха CL30 – кода за „Бомбардиър Чалънджър“ на път от Ирландия за „Акджуджт“ без отклонения от летателния план.

Обаче Проктър знаеше, че щом веднъж се озоват на „Акджуджт“, вече няма да може да разчита на интернет, за да следи действията на Диоген. На подобно малко мавританско летище – идеална спирка за частни самолети, които бързат и не искат да отговорят на излишни въпроси – сигурно имаше начин да се избегнат формалности като депозирането на полетен план. На Проктър щеше да се наложи да използва други методи да определи крайната цел на Диоген, защото предчувствието му подсказваше, че „Акджуджт“ е предпоследната спирка. Четири кратки прехода с „Бомбардиър“ или „Лиърджет“ са достатъчни да стигнеш до всяка точка в света, а Диоген вече правеше своя трети преход.

Стигнаха в „Акджуджт“ – равно, горещо и пусто място, сухо като прах на мумия. Слънцето беше спряло на небето като топлинна лампа, макар да беше само малко след единайсет. Проктър бързо намери летищния служител, който говореше прилично английски, и срещу богат бакшиш беше готов да поговорят за големия, лъскав „Бомбардиър“, който беше кацнал тук. Да, беше спрял за презареждане. Да, веднага след това беше излетял. Мъжът знаеше накъде е поел, защото беше чул пилотът да го споменава. Самолетът беше излетял за летище „Хосеа Кутако“ във Виндхук, Намибия.

Като се вземеха предвид неговата преднина и по-бързият му самолет, Диоген вече беше на три часа пред тях… като се изключи едно обстоятелство, което служителят на летището сега разказа. Чалънджърът се беше забавил при излитането от „Акджуджт“. Мъжът не знаеше точната причина, като изключим това, че забавянето е било свързано с проблем на един от пътниците. Накрая самолетът на Диоген беше излетял едва преди час и половина.

Проктър обмисли възможността Диоген да е излъгал или подкупил мъжа, за да му разкаже лъжлива история. В края на краищата повече нямаше как да следи неговия самолет с помощта на обичайните технологии. Но инстинктът му, който никога не го беше подвеждал, му казваше, че този мъж казва истината. Освен това, ако Диоген вече му беше платил, за да излъже, служителят нямаше да му поиска толкова много пари за тази нищожна информация.

Той се качи обратно в чесната.

— Отиваме в Намибия – обяви на Шейпли.

Мъжът се вторачи в него със зачервените си очи.

— Ти си правиш майтап с мен, нали?

— Не.

— Знаеш ли колко далече е от тук?

— Да. Три хиляди и шестстотин мили.

Пилотът се почеса по бузата.

— Това са още девет часа летене. Като стигнем, ще бъда развалина.

— Това е последният преход. Като кацнем, ще може да спиш цяла седмица.

— Човече, знаеш ли с колко часа съм надхвърлил максимума на Федералната авиационна администрация?

— Не мисля, че те е грижа за дреболии като правилата на ФАА. – Проктър погледна и потупа многозначително чантата си и парите в брой, които бяха вътре.

— Мамка му! – Шейпли поклати невярващо глава. – Добре, става дума за твоето погребение. Толкова съм скапан, че ще започна да халюцинирам и ще се блъсна в някоя планина. – След като каза това, хвърли в устата си още няколко от малките бели хапчета.

Международното летище „Хосеа Кутако“ беше голямо и изненадващо оживено, макар да бе единайсет без петнайсет местно време. Въпреки че не бяха взискателни като на европейско или американско летище, от кулата бяха попитали защо нямат полетен план.

Шейпли беше принуден да измисли сложна история с теч в резервоара, проблеми с комуникационното му оборудване и сблъсък на лешояд с един от смукателните отвори на двигателя. Проктър се изненада, че пилотът все още е способен на такова изригване на фантазията: пилотираше от почти двайсет и четири часа без прекъсване и напереността му отдавна бе избледняла.

— Братко, аз съм мъртвец – обяви той на Проктър, щом завиха от писта 26 и започнаха да рулират към единствения терминал на летището. – Ако искаш да летиш по-нататък, трябва да ти пораснат крила.

— Добре се справи – окуражи го Проктър, погледна през предното стъкло и замръзна. Там, паркиран на пътеката за рулиране стоеше самолетът на Диоген.

— Спри!

— Но…

— Просто спри – Проктър бръкна в чантата си, извади няколко пачки със стодоларови банкноти, бързо отброи четирийсет хиляди долара, подхвърли ги на пилота и му благодари набързо. След това отвори пътническата врата, скочи от чесната, преди още да беше спряла, и се втурна към паркираната машина.

Три часа, помисли си той. Има само три часа преднина пред мен.

Играта на котка и мишка от самолет на самолет, през континенти и океани, за да не изгуби следите на Диоген, беше изтощителна. Бомбардиърът нямаше скоро да излети: капакът на един от двигателите беше вдигнат, самолетната стълба още бе спусната. Сега Диоген и Констънс не можеше да са далече. Ако имаше късмет, вероятно още бяха във Виндхук.

С още малко късмет, може би бяха още тук, на летището – например в залата за пристигащи.

Когато стигна до самолета, Проктър се втурна нагоре по стълбата към пътническата кабина, взимайки по две стъпала наведнъж. Тя беше празна, но вратата на кокпита беше открехната. Вътре мъж с пилотска униформа, седнал на лявата седалка, пишеше нещо върху планшет.

Проктър се наведе, за да влезе в кокпита, сграбчи мъжа за реверите и буквално го вдигна от седалката.

— Ти ли си пилотът от „Шанън“? – попита той.

Мъжът примигна изненадано срещу него.

— Какво, по…

Проктър го стисна по-здраво за яката, притискайки врата на мъжа.

— Попитах нещо.

— Да… един от тях – отговори пилотът.

— А другият?

— Напусна летището преди час. Вече предаде показанията си. Аз също.

— Показания?

— За трагедията – пилотът беше започнал да възвръща самообладанието си. Явно беше американец.

— А вие кой сте?

— Аз задавам въпросите – пресече го Проктър. – Каква трагедия? И кои бяха вашите пътници?

— Имахме двама. Мъж и жена.

— Имената им?

— Не ни ги казаха.

— Опиши ми ги.

— Мъжът беше висок колкото вас, слаб. Ниско подстригана брада, странни очи. Двете бяха с различен цвят. – Мъжът направи пауза. – На едната буза имаше белег.

— А жената?

— Млада, може би в началото на двайсетте. Черна коса, красавица. Но не можах да видя много от нея, защото беше пияна.

— Само тези двамата ли бяха?

— Да. Поне в началото.

Проктър отново задърпа яката на мъжа.

— Какво искаш да кажеш с това „в началото“? И каква е тази трагедия?

Мъжът се поколеба.

— Ами… с младата жена.

— Какво с нея? – разтърси го Проктър. – Какво?

Пилотът сведе очи, после ги вдигна, за да погледне Проктър.

— Почина по средата на полета.