Обсидиановата стая

9.

Виндхукската автокъща „Детмонк“, както беше рекламирана на две табели – едната на африканс, а другата на английски, заедно с името на собственика Лазрус Керонда – представляваше парцел от два акра. Намираше се в тъжен на вид квартал, превърнат в бизнес зона край главната магистрала изток – запад, която минаваше южно от летището. Въпреки занемарения си вид автокъщата се осветяваше от скъпи натриеви газоразрядни лампи, които правеха от нощта ден. През оградата се виждаха дузина превозни средства.

Беше единственият бизнес, който още работеше, и докато Проктър бързо пресичаше четирилентовата магистрала, пуста в този късен час, външните лампи почнаха една по една да гаснат.

Температурата се колебаеше около трийсет и осем градуса и планинският вятър, известен тук като Източно време, който духаше през този сезон на годината от крайбрежието, го обсипваше със ситни песъчинки. Ниските хълмове на Прогрес едва се различаваха в далечината, подобни на призрачни отражения от градските светлини. Проктър си погледна часовника: беше малко след десет вечерта.

Нисък, пълен мъж в измачкани шорти и сиво-кафява риза със закопчани джобове опъваше телена мрежа пред главния вход на автокъщата. Проктър го докосна по рамото и мъжът се обърна, премигвайки срещу носещия песъчинки вятър.

— Как сте? – попита го той на африканс.

— Благодаря, добре – отговори Проктър, – но нека преминем на английски.

Проктър се гордееше с уменията си да разгадава хората. Дори сега, макар да беше уморен до смърт, в пълен шок, поразен в сърцето от скръб и упреци към самия себе си, усети, че нещо не е наред с този човек. Нервното движение, с което прокарваше пръсти през косата си, когато вятърът я разрошваше. Нежеланието му да погледне Проктър в очите, тонът на неговия глас – всичко това подсказа на Проктър, че мъжът е подъл и възнамерява да го излъже.

В този момент шишкото се смръщи.

— Не разбирам английски.

— Напротив, господин Керонда, разбирате ме много добре. – Проктър отвори чантата за извънредни случаи и извади пачка банкноти.

— Затворено е – каза Керонда, рязко преминавайки на чист английски.

— Да поговорим там. – Проктър посочи една малка, слабо осветена барака в средата на парцела, която, изглежда, играеше ролята на офис.

— Затво… – опита се да каже мъжът, но Проктър го блъсна, откъсвайки ръката му от мрежата и го запрати, залитайки, обратно по посока на офиса.

Вътре в помещението Проктър внимателно, но решително насочи Керонда към стола зад очуканото му бюро, след което се настани срещу него.

— Ще го кажа само веднъж – започна той, – никакви игрички, защото нямам нито време, нито търпение. Нужна ми е информация. Дайте ми я и ще бъдете възнаграден.

Мъжът отново оправи косата си, бръсна някакви песъчинки от челото.

— Аз нищо не знам.

— Имали сте клиент – каза Проктър. – Преди около час и половина.

Мъжът поклати глава.

— Никой не е идвал – отговори той.

Проктър си пое дълбоко дъх.

— Питам ви учтиво. Следващия път ще бъда груб.

— От часове сме затворили – отговори мъжът. – Единствената причина да съм тук толкова късно, е, че оправях документацията…

Бурята от чувства, която бавно се надигаше у Проктър – безсилие пред абсурдния танц, в който го беше въвлякъл Диоген; упреците, които си отправяше, че не бе успял да осигури благополучието на Констънс; зашеметяващата скръб заради смъртта й – всичко това се сля в имплозия от нажежена до червено ярост. Макар външно да изглеждаше напълно спокоен, животинската бързина, с която посегна към големия нож за отваряне на писма на бюрото, говореше друго. Грабна го и прониза лявата длан на мъжа, строшавайки трапецовидната кост и забивайки острието на сантиметър дълбоко в издраскания плот.

Мъжът забели очи и раззина уста, за да извика, но Проктър грабна напоен с масло парцал от пода и я запуши. След това стисна със силната си ръка челюстите му, заглушавайки надигащия се писък.

Онзи се загърчи, стенейки през парцала. Покрай краищата на ножа за писма започна да избива кръв и да се стича между пръстите върху бюрото. Повече от минута Проктър задържаше мъжа на място, преди да заговори отново.

— Когато извадя парцала от устата ти – обяви той, – ще отговаряш на въпросите. Ако лъжеш, ще реагирам съответно.

Керонда кимна и Проктър извади подгизналия от слюнка парцал.

— Бог ми е свидетел – започна мъжът, – че не съм виждал никого…

Проктър грабна ръждиво шило от близката маса с инструменти, хвана свободния лакът на мъжа, изви ръката му напред, стовари дясната ръка върху плота и заби шилото в дланта, приковавайки я за дървото.

Мъжът зарева от болки на африканс.

— Пусни ме да изляза! Полиция!

— Няма кой да те чуе – каза Проктър. С къс, рязък ритник изби стола изпод собственика. Както беше закован за плота, мъжът падна от стола, коленете му се стовариха на пода. Ръцете му останаха опънати пред него, дланите заковани за плота от ножа за писма и шилото. Той отново нададе приглушен писък.

От чантата си Проктър извади оксидиран нож с назъбено острие, какъвто използват спецчастите. С две бързи движения на острието сряза колана на мъжа и дюкяна. След това от масата с инструментите взе чифт клещи за водни съединения.

— Последна възможност – каза той и размаха клещите. – На ред са топките ти.

— Не! – изпищя мъжът, когато се протегна към него с клещите. – Да! – Керонда беше на път да се разплаче.

— Кой идва тази вечер?

Той фъфлеше, пръскаше слюнки, едва успяваше да оформи думи.

— Един мъж. И една… жена.

— Опиши ми ги.

— Мъжът беше висок, с брада и имаше очи… с различен цвят.

— А жената?

— Млада, русокоса. – Собственикът зяпна за въздух. – Моля, ужасно боли.

— Руса, а не чернокоса?

— Не, не. Ооох! – Сега върху плота на бюрото имаше локва кръв.

— Сами ли бяха?

— Да. Само двамата. И… техният товар.

— Какъв товар?

— Един… – мъжът отново зяпна за въздух – ковчег.

— Ковчег?

Керонда отчаяно закима.

— Голям ковчег с охлаждане.

Ковчег с охлаждане?

— Какво искаха?

— Наеха „Роувър“. „Ленд Роувър“.

— И какво друго?

— Поискаха ремъци, за да вържат ковчега за пода на джипа.

— Нещо друго?

Пот се стичаше по челото на мъжа, капеше от носа му и се смесваше с кръвта върху плота.

— Не, но натовариха запасите си при ковчега.

— Какви запаси?

— Вода, бензин. Екипировка за къмпиране.

— Колко бензин?

Мъжът преглътна.

— Дузина туби, а може и повече.

— Откъде са взели припасите?

Собственикът на автокъщата поклати глава.

— Бяха в буса, с който пристигнаха.

Микробусът. Шона също беше споменал, че ги е чакал микробус. Вътре са били не само водата и бензинът, но и ковчегът с охлаждане. Диоген беше планирал всичко това в самолета, ако не и преди това. При тази мисъл Проктър усети, че го побиват тръпки.

Микробусът не е подходящ за пътуване из пустинята, за разлика от джипа.

— Видя ли накъде поеха?

Мъжът посочи с глава.

— На изток. Тръгнаха на изток по В6.

На изток. По посока на Ботсвана и пустинята Калахари.

Проктър стисна здраво ножа за писма и с рязко дръпване го измъкна от дървото и ръката на мъжа. Направи същото с шилото. След това скъса със зъби на две намасления парцал и бързо направи турникети, с които стегна ръцете.

— Трябва ми всъдеход – каза той и започна да оглежда парцела, където на светлината от единствената светеща още лампа блестяха различни коли. Между тях имаше един „Ленд Крузър“, оборудван за пътуване из пустинята.

— Този „Ленд Крузър“. Колко?

— Взимай го – каза мъжът, който, плачейки, кършеше двете си наранени ръце. – Взимай го!

— Не, ще го наема. – Проктър не искаше да го хванат с открадната кола. – Колко?

— Девет хиляди намибийски долара на седмица.

Мъжът се тръсна обратно на стола, кръстоса ръце на гърди и започна тихичко да стене, докато се поклащаше напред-назад.

Проктър отброи петстотин американски долара и ги хвърли върху кървавата маса.

— Това са пари за две седмици. Дай ми документите и касова бележка. Погрижи се всичко да е наред. – Той хвърли още една стотачка към мъжа. – Това е за медицинска помощ. И почисти тук. Дръж си устата затворена – не искам никой да знае, че съм идвал. Ако някой започне да ми досажда – полицията или военните, ще се върна да те намеря и… – Вместо да довърши изречението, Проктър показно спря погледа си върху шилото.

— Не – изстена мъжът.

Проктър погледна към охладителя за вода в ъгъла.

— Ще взема галона. Имаш ли още?

— В шкафа.

— Карти?

— Там, на лавицата.

— Резервни туби за бензин?

Мъжът свали един ключ, който носеше на верижка около врата си.

— В дъното на бараката.

Пет минути по-късно Проктър вече беше на В6 и пътуваше на изток е висока скорост. Бързаше за границата, натоварен със запас от петдесет и шест литра вода и сто и осемдесет литра бензин. Както и пълен комплект пътни карти на Южна Африка от Намибия до Ботсвана.