Обсидиановата стая

43.

Констънс стана малко преди разсъмване, точно навреме, за да види как слънцето избухва над далечния морски хоризонт и започва да се изкачва по ясното синьо небе. Беше спала на отворени прозорци, а нощта беше хладна. Свали нощницата и усети слънцето по тялото си – топло и съблазнително. Обърна се и влезе в банята. Беше просторна и бяла, със старомодна вана и душ. Пусна водата, за да се пълни ваната, и се върна в спалнята, подреждайки някои от нещата си на бюрото. Инфузията я разочарова – тази сутрин не се чувстваше по-различно от вчера. Но Диоген я предупреди, че ще минат поне ден-два, преди да започне да усеща въздействието, което, както я увери, ще бъде твърде драматично, ободрително и наелектризиращо.

Когато излезе от банята, усети миризмата на прясно сварено кафе. Спусна се по задното стълбище, което завършваше в малък коридор, водещ към оранжерията. Къса алея я доведе до кухнята. Диоген седеше на масата в къта за закуска пред издадения прозорец, който гледаше към градините. Стройното му тяло беше загърнато в елегантен копринен халат, рижата му коса сресана назад. Изглеждаше свеж, във форма, самоуверен и привлекателен. Приликата с мъртвия му брат беше очевидна. Двуцветните му очи бяха елегантен акцент.

Констънс отново изпита странното усещане за отчужденост, все едно бе изпаднала от своя живот на чужда планета.

— Какво искаш за закуска?

— Имаш ли пушена херинга?

— Разбира се.

— Тогава, ако не представлява трудност, пушена херинга, две рохки яйца, няколко парчета тънко нарязана шунка и препечени филийки.

— Сериозна закуска. Това ми харесва. Шварц кафе или еспресо?

— Еспресо, моля.

Той й донесе малка чашка еспресо и се зае с приготвянето на закуската край печката, докато тя си пиеше кафето. Скоро постави закуската пред нея и сервира на себе си същата. Започнаха мълчаливо да се хранят. Констънс си помисли, че Диоген е от онези редки люде, които не се чувстват разстроени или обезпокоени от дълго мълчание. Беше му благодарна за това. Някой приказливец щеше да е непоносим.

Най-накрая той остави празната си чаша на масата и попита:

— А сега една обиколка?

Стана, хвана ръката й и я поведе към задната веранда и надолу по стълбището на белия пясък. Пътеката, обточена от двете страни с пищни цветни лехи, се извиваше покрай живописна беседка, покрита с листа, външно огнище и каменен вътрешен двор със стар тухлен грил и комплект избелели от слънцето тикови мебели. Оттам минаваше покрай мангрова горичка и излизаше на дълъг, бял плаж. През листата се виждаше къщата на Гурумара. Слънцето блестеше по водата, която с шепот се плискаше по пясъка.

Диоген мълчеше, но леките му стъпки, грациозните движения и блясъка в очите му й подсказаха колко скъпо е това място за него. Тя се почувства много неловко в своята дълга, старомодна рокля.

В края на плажа групичка мангрови дървета прегради пътя им по брега и пътеката зави навътре в сушата, виейки се нагоре по ниския песъчлив хълм, прехвърли върха по средата и започна да се спуска от другата страна. И тогава изведнъж се появи най-невероятна сграда, скрита зад извивката на хълма, която гледаше към плажа и залива. Беше издигната от избелял черен мрамор и приличаше на малък кръгъл храм, но между колоните имаше високи двукрили прозорци. Всяко стъкло беше в тайнствен тъмносив, почти черен цвят.

Гледката беше толкова изненадваща, че Констънс неволно спря.

— Ела – каза Диоген тихо и я поведе около сградата. Хвана бронзовата топка на високата врата и тя се отвори с лек шепот, откривайки оскъдна вътрешност. Той я въведе и затвори вратата след тях.

Констънс се почувства изумена. Всичко вътре беше съвсем просто – черен мраморен под, сиви мраморни колони и куполовиден покрив. Високите двукрили прозорци и светлината, която нахлуваше през тях обаче я правеха неземна. Стъклата бяха от някакво опушено стъклоподобно вещество, в което бяха влети или вмъкнати милиарди малки искрици светлина в зависимост от гледната ти точка. Светлината, която влизаше през тях, беше странно отслабена и напълно обезцветяваше интериора. Когато погледна Диоген и прехласнатото му изражение, Констънс видя, че и двамата са оцветени в черно-бели оттенъци, сякаш всички цветове бяха изтеглени от въздуха. Това беше свръхнеобичаен феномен. Но вместо като тревожен, тя го възприе като ведър и духовен, все едно всичката ненужна украса, цялото вулгарно разкрасяване са били свалени, оставяйки единствено простота и истина. Храмът беше напълно празен, като се изключи черният кожен диван, който стоеше почти в центъра.

Няколко минути останаха там в мълчание, преди Диоген да заговори. По-скоро тихичко затананика мелодия, която Констънс разпозна като началото на Баховата „Пасакалия[45] и фуга в до минор“. Докато тананикаше встъпителната мелодия, той мина на втория глас, след това на третия и храмът започна да се изпълва със звук след звук, слой след слой, създавайки чудно ехо от контрапунктове.

Диоген млъкна, но звуците останаха още няколко секунди и после бавно заглъхнаха.

Той се обърна към Констънс и тя видя следа от влага в ъгълчето на мъртвото му око.

— Тук – започна – идвам да забравя себе си и света. Това е моето място за медитация.

— Изключително е. Ефектът от светлината направо не е за вярване.

— Да. Констънс, нали разбираш, че големият ужас в моя живот е, че мога да виждам само в бяло и черно. Цветовете ми бяха отнети… от Събитието насам.

Тя знаеше, че Събитието е трагичната случка в неговия живот, която освен другото го оставя сляп с едното око.

— Аз се вкопчих в спомените за багрите. Но щом вляза тук, в тази монохромна светлина, все някак успявам да зърна цветовете, които толкова много ми липсват. С ъгълчетата на очите мога да виждам ефимерни цветни проблясъци.

— Как?

Той протегна ръце.

— Тези стъкла са изсечени и полирани от минерал, наречен обсидиан. Всъщност това е вулканично стъкло. Когато взаимодейства със светлината, обсидианът придобива някои необикновени свойства. Някога проведох специално проучване за въздействието на светлината и звуците върху човешкото тяло и това – той обхвана околността с ръка – е един от резултатите.

Констънс отново се огледа. Утринното слънце огряваше едната страна на храма и светлината дифузираше вътре – хладна и сива – сякаш идваше едновременно отвсякъде и отникъде. Другата страна на храма беше тъмна, но не черна. В помещението нямаше нито чисто бяло, нито чисто черно – всичко беше в безкрайни отсенки на сивото.

— Значи това е твоята обсидианова стая.

— Обсидианова стая… да, може да се нарече така. Да, можеш така да я наричаш.

— А ти как я наричаш?

— Моят толос.

— Толос. Кръгъл гръцки храм.

— Точно така. Този е изграден с размерите на малкия толос в Делфи.

Той замълча, а на Констънс й беше достатъчно да стои и да попива тази забележителна ведрина, прекрасната простота на пространството. Беше тихо и тя почувства, че изпада в най-странната мечтателност, подобно на сън състояние на небитие, усещане за постепенно изчезване на „аза“.

— Да вървим.

Тя си пое дълбоко дъх, връщайки се в действителността, и след миг се озова отвън, премигваща от ярката светлина, съкрушена от приливната вълна от цветове, които я поглъщаха.

— Искаш ли да продължим обиколката?

Тя го погледна.

— Аз… чувствам се леко дезориентирана. Искам да се върна в библиотеката и да почивам. После, ако нямаш нищо против, ще пообиколя сама.

— Разбира се – отговори Диоген и разпери ръце. – Островът, скъпа, е твой.