Обсидиановата стая

6.

По време на полета от „Титърбъро“ Проктър използва част от времето за проучване на летището и град Гендър. През 40-те години на XX век летище „Гендър“ е било важен пункт за презареждане на самолети, отправящи се за Британските острови и отвъд тях. Днес обаче модерните самолети с много по-голям обсег на действие бяха направили тази роля отживелица. Сега „Гендър“ беше използвано по-често за аварийни кацания: трансатлантически полети, които имаха медицински или механични проблеми. На 11.IX.2001, когато въздушното пространство беше затворено заради атаките срещу кулите близнаци, „Гендър“ за кратко игра важна роля в операцията „Жълта панделка“, приемайки през този ден повече от триста пренасочени полета. Като изключим това, летището беше относително сънливо място, откъдето често излитаха военни и товарни самолети за Исландия. Близкият град беше богат, студен и потискащ: брулен от вятъра, без зеленина, с увиснало над него сиво небе, което плюеше сняг.

Докато Проктър обмисляше какво да прави сега, си позволи да рискува едно предположение за нещо друго в Гендър. Заради сравнителната му отдалеченост и близост до международните дестинации тук сигурно се въртяха определен тип пилоти: уволнени от военновъздушните сили, бивши цивилни летци и приходящи, които срещу добро заплащане може би биха били готови да извършат необичайни и дори съмнителни услуги.

Проктър седеше на маса в бара „Кросуиндс“ – едно от разнебитените заведения, облепили всичко около терминалите, пистите и хангарите на обслужващите фирми на „Гендър“. Вътре беше празно, като изключим него и бармана. Погледна часовника си: беше почти три и половина следобед. Диоген беше излетял преди малко повече от трийсет минути. Той се опита да потисне тази мисъл, докато отпиваше глътка от своя „Хайнекен“. Последният половин час беше прекарал в обикаляне на летището и околностите му, дискретно търсейки подобен пилот, и го бяха насочили към този бар.

Диоген отново беше на крачка, а може би – две, пред него. Беше предположил, че ще бъде проследен до Гендър, затова се беше погрижил да го чака друг самолет, готов да излети веднага след неговото кацане – този път за презокеански полет. Неговият пропуск да блокира опашния номер от сайтовете, които проследяваха полетите на гражданската авиация, в края на краищата не се оказа такъв – просто беше толкова уверен, че ще се измъкне от преследването, че не си бе направил труда. Може би дори се наслаждаваше на гонитбата: за Диоген беше типично да предпочете сложната игра пред нещо по-малко рисковано и просто. Защо го беше оставил жив? Най-простото би било да му бие смъртоносна доза натриев пентотал, но, помисли си Проктър, това щеше да го лиши от голяма доза забавление. Със сигурност Диоген вече знаеше, че е преследван, може би заради неговото глупаво – вече го осъзнаваше – свързване по радиото с кулата на „Гендър“. Действията му след отвличането на Констънс бяха пълен провал – може би дори най-голямата издънка в живота му. Сега обаче трябваше да остави това настрана и да се стегне, да потисне чувствата и гнева, които замъгляваха неговата преценка, и да продължи напред с хладнокръвна пресметливост.

С помощта на лаптопа установи, че бомбардиърът е подал летателен план с местоназначение летище „Шанън“ в Ирландия. Като се вземе предвид факта, че самолетът сега беше далеч навътре над Атлантика и не се бе отклонил от първоначалния летателен план, Проктър имаше основание да вярва, че „Шанън“ наистина е неговата крайна цел. Двамата му пилоти от „Дебън-Еър Авиейшън Сървисис“ нямаше да го возят по-нататък, което не беше изненада, защото самолетът им нямаше толкова голям обсег. На практика го бяха изхвърлили, като заплашиха да вдигнат по тревога властите, ако не им плати и веднага не се махне от самолета.

Проктър се нуждаеше от различен вид пилот, ако искаше да хване Диоген – човек с по-свободно тълкуване на правилата и законите. Бяха му казали името на точно такъв пилот, когото очакваше да дойде тук всеки момент.

Образът на Констънс, чийто тил се мяташе насам-натам, докато й нахлузваха торбата на главата, се появи пред вътрешния му поглед. Той отпи още една глътка от бирата и прогони спомена.

В този миг вратата на бара се отвори и прага прекрачи един мъж. Беше сравнително нисък – метър шейсет и седем-осем, но се държеше със самоувереността на човек, спечелил доста кръчмарски сбивания. Беше в началото на четирийсетте с голям помпадур[6] от лъскава черна коса. Носеше кожено пилотско яке, изтъркано и изподрано от годините служба. Тънък белег се беше проточил от края на лявото му око до широкия му бакенбард. След като се настани на столчето пред бара, размениха поздрави с бармана.

Проктър го огледа внимателно. Да, това беше мъжът, за когото му бяха говорили.

Взе бирата, лаптопа и чантата и отиде да седне до него. Пред пилота имаше чаша скоч с лед. Проктър остави двайсетачка на бара.

— Това е на моята сметка – обърна се той към бармана.

Когато той кимна и отиде да развали банкнотата, мъжът с коженото яке го погледна преценяващо.

— Благодаря ти, друже – каза той с английски работнически акцент.

— Роджър Шейпли? – попита Проктър, допивайки бирата си.

— Точно така. А ти си?

— Казвам се Проктър. – Барманът се върна с рестото и Проктър му посочи празната бирена бутилка. – Чух, че можете да закарате човек на разни места.

Преценяващият поглед стана по-съсредоточен.

— Зависи.

— От какво?

— От това кого карам и къде отива.

— Ще закараш мен. До Ирландия.

Мъжът на име Шейпли повдигна вежди.

— Ирландия?

Новата бира пристигна, Проктър отпи глътка и кимна.

— Ще ми се да можех да ти помогна, но самолетът ми е „Чесна Сайтейшън А/SP“. Не е оборудвана за прехвърляне на океана. – Шейпли се усмихна унило.

— Зная всичко за твоя самолет. Задвижва се от два „Прат & Уитни JT 15D“ турбовитлови двигателя. Модифицирал си стандартния модел с двама души екипаж така, че да може да се управлява само от един човек, да качва по-малко пътници и повече гориво. Гориво, достатъчно за почти четири хиляди мили.

Шейпли присви очи.

— Някой много се е раздрънкал.

Проктър сви рамене:

— Аз ще си мълча.

Настъпи тишина. Шейпли отпи от своя скоч. Очевидно размишляваше и се опитваше да прецени Проктър.

— Каква точно е работата?

— Преди минути един човек отлетя оттук за „Шанън“. У него има нещо, което искам. Трябва да го настигна.

— Искаш да го преследваш?

— Точно така.

— Шегуваш ли се? Ако става дума за наркотици, аз съм пас.

— Нищо подобно.

Шейпли обмисли чутото.

— За какъв самолет става дума?

— „Бомбардиър Чалънджър 300“.

Мъжът поклати глава.

— Това е кофти. При крайцерска скорост е петдесет мили по-бърз от моя „Сайтейшън“.

— Още една причина да тръгваме.

— Не мога да те закарам до „Шанън“. – Когато Проктър вдигна очи от бирата си, видя, че по лицето на пилота се разлива хитра усмивка, – а близо до него. Ако имаме попътен вятър. Ако е насрещен, няма да стигнем до ирландския бряг. Колко тежиш?

— Деветдесет килограма.

— Багаж?

Проктър посочи с пръст чантата и лаптопа.

— Не можеш да вземеш нищо друго. Ще имаме нужда от пълни резервоари за скок като нашия. – Шейпли се почеса по главата, докато явно правеше сметките си наум. След това се наведе напред и погледна през прозореца към вятърния чорап на летището, който се виждаше от местата им зад бара. – Май вятърът е в наша полза. Сега вече е само въпрос на пари.

— Не искам да споменаваш Ирландия в документите, ако случайно се окаже, че тя не е крайното местоназначение.

— За осем дни около света, а? Това не е само въпрос на пари, а на повече пари.

— Осем долара на миля. Цена за отиване и връщане, ако тръгнем на момента.

Шейпли замълча, обмисляйки.

— Ако си ченге, това е капан, нали знаеш? И няма да можеш нищо да ми лепнеш.

— Не съм ченге, а просто човек, който има нужда от превоз. И от пилот, който не задава въпроси.

Шейпли гаврътна уискито.

— Двайсет хилядарки сега и още десет, когато стигнем.

Проктър видя, че барманът е с гръб към тях. Отвори чантата, извади няколко пачки стодоларови банкноти и ги подаде на пилота.

— Това са трийсет хилки.

Пилотът бързо ги разлисти с пръст, после ги прибра в джобовете на якето.

— Вероятно, независимо дали имаш багаж или не, предпочиташ да не минаваш през митницата?

— Точно така.

Шейпли кимна. Потупа се по джобовете с парите и каза:

— Дай ми време да ги прибера някъде и да завъртя един-два телефона, за да задвижа нещата. След петнайсет минути ще се срещнем пред „Норт Гендър Авиейшън“. Хангар № 4.

След това стана, показа на Проктър вдигнат палец и излезе от празния бар.