Обсидиановата стая

54.

Беше малко преди един сутринта, когато черната фигура, която пилотираше плоскодънната лодка с пропелер на самолет през резервата „Голяма бяла чапла“, заобиколи последните подобни на гърбици малки островчета, които препречваха пътя към по-голямата земна маса, определяна в крайбрежния атлас като остров Халсиън. Двигателят работеше на ниски обороти, за да не привлича внимание. Пътуването се беше оказало трудно: плитките води и виещите се като лабиринт канали затрудняваха навигацията дори на дневна светлина, макар газенето на плоскодънната лодка да беше незначително. Сега наближи дългия кей. На него беше завързана дървена антикварна моторница, наименувана „Феникс“.

Флавия Грейлинг загаси двигателя на лодката и я остави да продължи по инерция покрай кея и да опре в дългия пясъчен плаж, който се простираше наляво и надясно и свършваше в горички мангрови дървета. Тя слезе от лодката и я издърпа под кея. Скърцането на пясъка беше заглушено от свиренето на вятъра в палмовите дървета. След това се присви зад малката беседка в края на кея и започна да оглежда.

На малко възвишение се виждаше покривът на голяма къща, заобиколена от кралски палми. На известно разстояние от нея различи по-малка постройка, почти скрита зад мангровите дървета, която приличаше на къща за прислугата.

Флавия беше облечена изцяло в черно и носеше леки тактически ботуши, предпочитани от военноморските тюлени. Беше сменила синята чантичка на кръста си с черна. На ръцете носеше черни италиански кожени ръкавици, избрани не заради модата, а защото бяха много тънки. Не беше стигнала дотам да си почерни лицето и да боядиса русата си коса черна, както беше правила понякога заради други мисии. В края на краищата работата днес бе твърде различна.

Тя се придвижи напред и изпълзя с котешка ловкост до върха на полегатото възвишение. Тук извади малък телескоп от чантичката на кръста си и с него проучи къщата и околността. Всичко беше спокойно. Имаше няколко светлини – може би газови или керосинови лампи, съдейки по трепкането им, но не се виждаха хора.

Тя върна телескопа в чантичката и дръпна ципа.

Направо беше превъртяла от ярост, когато Питър я остави в онази хотелска стая в Маями. Толкова гневна, че не искаше да си спомня. Не само защото криеше част от своя личен живот от нея, а по-скоро заради начина, по който се опита да я развесели с похвали, а след това й плати и си тръгна. Все едно парите можеха да компенсират прекараното време заедно и всичко онова, което беше направила за него. Плати й, все едно е курва. Макар да не бяха правили това още, знаеше, че той се изкушава. Беше го видяла как я гледа.

Наистина изпадна в амок, защото беше виждала да разиграва същия театър на другите и се ядосваше, че може би я мисли за толкова глупава да се хване на тази въдица. Очевидно й нямаше доверие, и то след всичко, което беше направила за него. Така да бъде: за измама бяха нужни двама. Той предполагаше, че е успял. Че тя харчи парите му в Копенхаген и чака край телефона обаждането, което може така и да не дочака.

Да бе, ще чака до телефона! Нямаше да го остави да се измъкне така лесно. Затова беше тук.

От хотела имаше номера на кредитната му карта. Беше лесно да го получи, след като се бяха регистрирали като съпрузи. С това започна да научава все повече неща за Петру Лупей. Беше разследване, каквото често провеждаше, докато преследва своята плячка, и бе много добра в тази работа.

Съчетавайки социално инженерство, първобитно хакерство, ровене из публичните данни и сдобиване с адрес за фактуриране чрез номера на картата, тя беше успяла да сглоби пъзела. Всичко започна от една наета пощенска кутия, в която откри няколко късчета полезна информация. С тях и няколко обаждания в службата по гражданско състояние и свързаните с нея общински служби, тя попадна на следа от трохи, неволно и съвсем непряко оставена от Петру Лупей. Дирята водеше от една куха компания до друга и накрая свършваше в корпорация „Инцитат“[51] ООД, която притежаваше един-единствен актив: остров близо до южното крайбрежие на Флорида, наричан Халсиън Кий, купен преди почти двайсет години.

От Маями беше на час път с лодка.

На тъмния бряг Флавия се усмихна. Питър, разбира се, знаеше, че е добра в работата си. Той беше от хората, които никога не биха наели втория по умения. Беше станало ясно, че не отговаря на чувствата, които тя изпитва към него. Поне засега. Обаче си падаше по нея – сигурна беше в това.

Сега го беше надминала, защото успя да научи неговата тайна. Беше открила тайното му скривалище. Не само това – беше успяла да го намери сам-самичка. И сега, когато реши да се разкрие пред него, той ще разбере колко е добра, колко е умна. Щеше да го изненада. Тази изненада щеше да доведе до по-голямо уважение, защото Литър уважаваше хората, които са по-добри от него, макар че почти никога не срещаше такива.

Това уважение – сигурна беше – лесно можеше да разцъфти в любов. Особено на място като това. Той просто трябваше да види колко много си подхождат във всяко отношение.

Безшумно прехвърли възвишението и се отправи по пясъка към криволичещата къща, която сега на лунната светлина изглеждаше почти безплътна. Качи се на верандата, опита входната врата, откри, че не е заключена, и влезе, затваряйки я зад гърба си. Удиви се от липсата на мерки за сигурност, но предположи, че отдалечеността и трудният достъп до острова са неговата най-добра защита.

Стоеше в предното антре, обгърната от мрак и тишина, докато бързо се ориентираше: вратите вляво и вдясно водеха към помещения, които приличаха на библиотека и всекидневна. А широкото стълбище пред нея водеше към втория етаж. Обхваната от любопитство, тя влезе в библиотеката. Лунната светлина, която се лееше през широките прозорци, разкри, че помещението е двуетажно, подът беше застлан със скъпи на вид килими, а стените бяха покрити с книги и картини в рамки. В далечния ъгъл стоеше малко, странно на вид пиано.

Флавия се смръщи. В това помещение имаше нещо, което не подхождаше на Питър, когото тя познаваше. В него имаше… някаква женска чувствителност. Направо можеше да помирише останалия във въздуха парфюм.

Прекоси коридора до всекидневната. Помещението, макар равно по красота на първото, излъчваше съвсем различно усещане. Полилеят от шлифовано стъкло, тежките кресла с високи облегалки, плюшените тъкани на диваните – всичко излъчваше старомодна елегантност, а не модерния, почти болезнено опростен стил, който Петру Лупей винаги беше предпочитал.

Поне доколкото на нея й беше известно.

В далечния край на всекидневната имаше врата, която водеше в мрака. Ослуша се отново, за да се увери, че присъствието й още не е открито – щеше да изненада Питър, когато сама реши и по приятен за нея начин – извади малко фенерче от чантичката на кръста, включи го и прикри с ръка лъча, после мина през вратата. Тя водеше към друга библиотека и кабинет, но тази беше много по-малка от онази в началото на коридора. Флавия се вторачи за около минута в книгите и рамкираните картини по стените. Пакета карти за таро на бюрото разпозна като любимата на Питър марка „Албано Уейт“. Книгите на лавиците бяха за военна стратегия, методи за мъчения на древните и романи на език, който приличаше на италиански – е, това подхождаше повече на Питър, когото познаваше. Смръщеното й лице се отпусна, докато вадеше от лавицата една книга – „Ренесанс“ от Уолтър Пейтър.

Отвори на форзаца и за нейна изненада върху него беше написано с мастило нечие непознато име: Диоген Пендъргаст.

Тя сви рамене и върна книгата на място. Питър сигурно я беше взел за четене и е забравил или нарочно не я е върнал. Колко типично за него. Извади друга книга: „Дванайсетте цезари“ от Светоний.

Ето го отново: името на собственика изписано върху втората страница на форзаца със същия почерк: Диоген Пендъргаст.

Почеркът й се стори познат. В този момент с шок установи същото за името: Пендъргаст. Това беше името на агента от ФБР, когото наблюдаваха в Ексмут.

Тя яростно блъсна книгата на място, но не толкова силно, че да вдигне шум. Това ли беше тайният живот, за който Петру Лупей говореше? Този „най-добър“ приятел, да не би да беше нещо повече – може би роднина? Например брат? Дали Питър нямаше друго име: Диоген Пендъргаст?

Разбира се, тя знаеше, че Питър използва фалшиви временни самоличности в работата, която вършеха. Беше използвал такава в Ексмут, а друга в Ню Йорк. Но не й беше хрумвало – до този момент – че Петру Лупей е просто една от тези самоличности.

В нея се надигна неудобство заради наивността й и гняв, че е била използвана. За първи път в живота си беше позволила на чувствата си към някого да я накарат да свали гарда.

Сега вече бързо, но съвършено безшумно започна да се промъква нагоре. Етажът беше разделен на две крила. Във всяко имаше група от помещения: спални, баня, всекидневна. И двете крила изглеждаха обитавани. В едното имаше няколко предмета, които разпозна като принадлежащи на Питър: джобно ножче, щипка за банкноти, вратовръзка „Ермес“, небрежно хвърлена върху облегалката на един стол.

Другото крило беше заето от жена.

След като много тихо и предпазливо провери всички помещения и откри, че са празни, Флавия се върна в централното антре на втория етаж. В съзнанието й бушуваше вихрушка. Какво означаваше всичко това?

Тя слезе по стълбите и излезе от къщата през входната врата, затваряйки я зад гърба си. Огледа се, после тръгна приведена по плажа, мина край къщата за прислугата и пое по пътека, която прорязваше горичката от мангрови дървета и водеше навътре в сушата.

Следва я до друго песъчливо възвишение и спря. Напред се издигаше много странна сграда: кръгла постройка, почти като древен храм, която гледаше към залива. Между мраморните й колони имаше прозорци, но вместо да са направени от стъкло, бяха от някакъв необикновен черен на цвят камък, който блестеше като олово на лунната светлина. Обзе я странно чувство, нехарактерен за нея страх, все едно сградата криеше тайни, твърде ужасни за научаване. Ала когато съзря двукрилата врата между две от колоните, си пое дълбоко дъх и пристъпи напред, но извади от чантичката на кръста си един „убиец на зомбита“, каквито винаги носеше. Не само вършеше работа за убиване, но можеше да се използва и като шперц за секретни ключалки и автобрави. Когато стигна до вратата обаче, спря. Странна, болезнена смесица от чувства се стовари върху й, докато слушаше звуците, които се чуваха отвътре. След миг се наведе, за да погледне през ключалката. Вътре беше тъмно, едва осветено, но през опушените стъкла влизаше достатъчно естествена лунна светлина, за да види ясно какво става. Тя замръзна на място, а у нея се надигна вълна от омраза, ярост и отвращение.

Значи всичко беше лъжа: неговият „най-добър приятел“, „зестрогонката“, задигнатите милион долара и откупът. Нищо от онова, което й беше казал, не беше истина. И ето го сега тук с онази жена, да прави любов с нея. И то с такава страст, че остави Флавия без дъх.

Тя залитна назад, строполи се на земята и се подпря на хладната храмова стена. Искаше да вдигне ръце, да пъхне пръсти в ушите си, да не чува тези звуци… но всички сили сякаш бяха изсмукани от крайниците й. С изключение на ръцете: те продължаваха да си играят с „убиеца на зомбита“, прехвърляйки го от едната длан в другата, докато любовните звуците зад вратата продължаваха и продължаваха без край.