Обсидиановата стая

33.

Лейтенант Д’Агоста тръсна закуската, която беше приготвил току-що – омлет от белтъци с тарагон и едро смлян черен пипер – върху кухненската маса на спретнатия двустаен апартамент, който делеше с Лора Хейуърд. Мразеше белтъците, но беше научил, че за да бъде слаб – или онова, което в неговия случай минаваше за слаб – са нужни непрекъснато внимание и диети. От другата страна на масата неговата жена четеше последния брой на „Списание за съдебна медицина и криминология“, докато се наслаждаваше на своята храна – типичната нюйоркска закуска с яйце, бекон и сирене върху намазан с масло земел. Независимо какво ядеше, не качваше и грам тегло. Това беше много потискащо. Д’Агоста отряза парче от омлета си и започна да го бута с вилицата насам-натам из чинията.

Хейуърд остави списанието.

— Каква е днешната ти програма?

Д’Агоста набоде парчето и го пъхна в устата си.

— Не е кой знае какво. – Той преглътна белтъка с глътка кафе. – Разчистване на канцеларската работа около убийството на Мартен.

— Реши този случай за рекордно време. Това сигурно е зарадвало Сингълтън.

— Вчера ме поздрави за вратовръзката ми.

— Това конте? Впечатляващо.

— Вероятно просто е искал да ме поласкае, за да може да ми стовари друг случай. Ще видиш, че точно така ще стане.

Хейуърд се усмихна и се зае отново със списанието. Д’Агоста осъзнаваше, че през последните седмици тя внимава тонът на техните разговори да бъде лековат. Беше Ѝ благодарен за това. Хейуърд знаеше колко силно го бе засегнала новината за изчезването и смъртта на Пендъргаст от удавяне. Макар да беше минал вече почти месец, щом се сетеше, че Пендъргаст вече го няма, сякаш го разтърсваше електрически ток. А това се случваше твърде често. Разбира се, и преди беше имало доклади за смъртта на агента на ФБР, но приятелят му скоро се появяваше отново като пословичната котка с девет живота. Обаче този път, изглежда, деветте му живота се бяха свършили. Д’Агоста изпитваше вина, сякаш трябваше да е бил в онова масачузетско рибарско село. Все едно неговото присъствие би могло да промени съдбоносното развитие на събитията.

Телефонът му взе да звъни с „Кой пусна кучетата навън“[31] и заглуши шума от движението по Първо Авеню, който се носеше отдолу. Извади го от джоба на сакото и погледна екрана: непознат номер.

Хейуърд повдигна вежди в ням въпрос.

— Неизвестен номер. Вероятно пак онази проклета фирма за рефинансиране. Никога не се отказват. – После натисна бутона за пренебрегване.

— Твърде гадно е да се обаждаш преди осем.

Телефонът започна отново да звъни. Непознат номер. Двамата се гледаха мълчаливо, докато звъненето не престана.

Д’Агоста остави ножа и вилицата.

— Може ли да си отхапя от сандвича ти?

Когато се протегна през масата, телефонът започна да звъни за трети път. Отново непознат номер. Вдигна го е ругатня и натисна зеления бутон.

— Да? – попита той грубо.

Връзката беше лоша от статичното електричество.

— Винсънт? – чу се далечен, прекъсващ глас.

— Кой се обажда?

— Винсънт, аз съм.

Д’Агоста почувства как пръстите му се впиват в апарата. Помещението изведнъж сякаш помръкна и доби странен вид, все едно току-що бе започнал да сънува.

— Пендъргаст?

— Да.

Той се опита да каже нещо, но единственото, което излезе от устата му, беше несвързано пелтечене.

— Винсънт, чуваш ли ме?

— Пендъргаст! Мили боже – направо не мога да повярвам. Казаха, че си мъртъв.

От другата страна на масата Хейуърд бе свалила списанието и го гледаше втренчено.

Изкривеният глас на Пендъргаст заговори отново, но Д’Агоста го прекъсна:

— Какво се случи? Къде беше? Защо не…

— Винсънт!

Острият тон накара Д’Агоста да млъкне.

— Искам да свършиш нещо за мен. То е жизненоважно.

Д’Агоста притисна телефона по-здраво към ухото си.

— Добре, казвай.

— Не можах да се свържа с никого в моето жилище на „Ривърсайд Драйв“: нито с Проктър, нито с Констънс, нито е госпожа Траск. Опитах на домашния телефон и няколко пъти звънях на мобилния на Проктър. И нищо. Крайно съм разстроен. Винсънт, моля те, върви да видиш какво става и ми звънни. Аз мога да се върна в Ню Йорк най-рано тази вечер.

— Разбира се.

— Имаш ли нещо за писане?

Д’Агоста започна да рови из джобовете на сакото си, усещайки погледа на Хейуърд.

— Намерих.

— Чудесно. – Пендъргаст му продиктува номера на мобилния телефон. – Слушай сега. На лявата колона пред входната врата на метър и половина от земята има скрита ниша. Вътре има клавиатура за влизане без ключ. Въведи следния код, за да изключиш алармата и да отвориш вратата: 315-514-17-804-18.

Д’Агоста записа числата.

— Добре.

— Винсънт, моля те, побързай, защото се тревожа.

— Ще ти звънна от къщата. Но искам да знам къде беше през последните седмици…

И в този момент осъзна, че линията беше прекъсната. Пендъргаст беше затворил.

— Вини? – започна Лора, но после замълча. Не каза нищо повече, защото просто нямаше нужда. Д’Агоста видя по лицето Ѝ изписани противоположни чувства: облекчение, че Пендъргаст е жив, но и загриженост какво означава това и как този човек може отново да въвлече Винсънт в някой нов и опасен случай.

Той се пресегна през масата и стисна ръката Ѝ.

— Знам, ще внимавам.

След това стана, допи кафето си, целуна я и забързано излезе от апартамента.