Обсидиановата стая

32.

— Хайде – каза си Филипов. – Мисли, мисли!

И тогава изведнъж му хрумна какво да направи. Просто трябваше да изненада копелето.

Да потопи кораба. Температурата на водата беше четири градуса. След петнайсет минути копелдакът щеше да изгуби съзнание и да се удави. Ако успееха да влязат в каютата, щяха да си облекат сухите водолазни костюми, а след това да отворят кингстоните[29]. Корабът беше стоманен и щеше да потъне бързо.

А когато потъне, на повърхността щеше да изскочи радиомаякът за спешни случаи, защото беше конструиран да прави така, когато се озове под вода, и ще започне да изпраща сигнала за помощ. След два часа бреговата охрана щеше да е тук и те щяха да бъдат спасени, а Пендъргаст – мъртъв. „Мънибол“ с всичките инкриминиращи доказателства щеше да е на океанското дъно и нямаше да има нищо, заради което да ги обвинят. Трупът на Пендъргаст, ако изобщо изплува, щеше да бъде отнесен далеч от бавното четвърт възел течение. А тяхното просто щеше да е поредното необяснимо произшествие с кораб.

Луната започна да залязва и скоро щеше да се възцари пълен мрак.

Филипов стисна Смит за рамото.

— Отиваме в рулевата рубка и оттам долу в каютата.

Смит кимна. Беше се сковал от страх.

— Просто ме следвай.

Смит отново кимна.

Капитанът вдигна пистолета и стреля по плексигласовия прозорец веднъж, втори път и го пръсна на парченца.

— Влизаме!

Смит се прехвърли през счупения прозорец и Филипов го последва, стовари се в рулевата рубка и се втурна надолу по стълбата в каютата. Докато затваряше вратата на каютата, той видя една черна сянка да ги следва в рулевата рубка и успя да затръшне вратата в мига, когато федералният се хвърли върху нея.

Успяха да го изненадат.

Чу, че мъжът опитва дръжката на вратата. Филипов осъзна, че първото, което ще направи агентът, е да изпрати по късовълновата радиостанция сигнал за бедствие – SOS от погрешния вид. Освен това бяха уязвими през илюминаторите. Те бяха твърде тесни, за да мине човек, но през тях можеше да се стреля.

— Внимавай за илюминаторите! – излая той.

Хвърли се напред, отвори кутията с прекъсвачите, стисна снопче кабели и ги разкъса сред рой искри. После отвори отсека на акумулатора. Вътре имаше четири корабни акумулатора: два главни и два резервни. Издърпа чекмеджето на шкафа с инструменти, извади чифт клещи с изолирани дръжки и сред поредния рой искри сряза плюсовите кабели – един, два, три, четири.

Корабът потъна в мрак. Край на късовълновата радиостанция. Оставаше радиомаякът. Дали този тип знаеше, че трябва просто да го хвърли във водата, за да получи своя SOS? Само моряк можеше да знае това. Филипов заложи на неговото незнание.

Отиде до гардеробчето за извънредни случаи и извади два сухи водолазни костюма. Хвърли единия на Смит и трескаво започна да навлича другия. Чу Смит да крещи и да стреля два пъти през един от люковете на тавана.

— Облечи го, аз ще прикривам.

Смит го грабна и започна да се бори с него, а Филипов отстъпи с гръб към стената. Покриваше илюминаторите, но не и вентилационните люкове. Беше тъмно и видя сянка да преминава бързо край вентилационния отвор на тавана. Той стреля и го строши. Тогава му хрумна: имаше втори път за каютата през люка на форпика[30] и отсека с котвата. Това беше единственият достатъчно голям люк, през който да мине човек. Ако агентът знаеше, че го има, щяха да загазят. А в самия форпик имаше два по-малки люка.

Той забърза към форпика и погледна нагоре към двата вентилационни люка на тавана. В този мрак федералният не можеше да ги види тук долу, обаче горе имаше достатъчно околна лунна светлина, за да видят него, ако се опита да надникне. Филипов зачака. Чу движение в посока на носа. Бавни стъпки по покрива на каютата. След това видя бегла сянка да се появява над люка. Беше готов и стреля.

Люкът се пръсна. Той зачака, опитвайки се да контролира дишането си. Сърцето му блъскаше толкова силно, че не можеше да чува. Мъртъв ли беше? С инстинкта си Филипов усещаше, че не е. Начинът, по който агентът се беше надигнал просто така, тези демонични сребристи очи и как беше убил като робот трима души само за няколко секунди…

В този момент тебеширеното лице на федералния се появи в отвора на разбития люк със същата презрителна усмивка и мазен коментар:

— Най-нещастният човек на земята.

С гневен рев Филипов стреля отново и отново по отвора, в който допреди миг беше лицето. Последва щракане, заради което осъзна, че пълнителят му е празен. Кучият му син.

Смит се появи до него, облечен в оранжевия водолазен костюм.

— Какво ще правим? – Беше уплашен и чакаше като дете заповеди, ужасен от това, че Филипов си изпусна нервите.

Той опита да се овладее.

— Вземи боен чук от шкафа с инструменти. Ще разбием кингстона на охладителната система на двигателя.

Смит се поколеба.

— Ще потънем.

— Точно това е идеята.

— Но…

— Водолазните костюми ще ни спасят. Федералният ще замръзне. Радиомаякът ще се активира, когато корабът потъне, и автоматично ще повика помощ.

Сега Смит разбра плана. Отвори вратата към двигателния отсек и откри големия люк на дъното, където беше всмукателният клапан.

— Чакай. Парите! – Боже мили, едва не ги забравих. Филипов отключи склада. Там имаше шест малки непромокаеми сака, в които лежаха дяловете на всички. Той ги издърпа, прехвърли три през едното си рамо и даде три на Смит.

— Те ще плуват.

— Обаче от Бреговата охрана ще се чудят…

— Мамка му! Защо им е да ги отварят? Ще кажем, че сме си събрали дрехите вътре.

Смит кимна.

— А сега удари този всмукателен клапан. С все сили!

Смит замахна с чука. Той издрънча върху клапана, а тръбата за охлаждащата течност се огъна.

— Отново! – Федералният беше като шибан прилеп, пробваше наоколо да намери начин да влезе. Още не беше забелязал люка на форпика. Не беше хвърлил и радиомаяка във водата. Значи не беше моряк. Това беше добре.

Дзън! Смит вдигна отново чука. Изведнъж започна да нахлува вода.

Дзън!

Сега Филипов чу шума на водата. Смит отстъпи назад и пусна бойния чук на земята.

— Добре, нахлува яко!

Водата кипеше и струеше като нефтен фонтан. Щеше да мине съвсем кратко време, преди да стигне до пода на каютата.

— Ще излезем през люка на форпика. Просто слизаме от шибания кораб и колкото може по-далеч, за да не ни завлече под водата. На него са му останали само четири куршума, а и скоро ще трябва да се тревожи за други неща, а не как да ни застреля.

— Точно така.

Смит дръпна резето на котвения отсек във форпика, отвори вратата и пропълзя вътре, прекрачвайки веригата.

— Тихо – предупреди го Филипов. – Не го отваряй, преди да ти кажа.

Смит кимна, протегна се нагоре и освободи люка отдолу. След това зачака сигнала, гледайки Филипов.

Беше толкова тъмно, че капитанът едва виждаше. Той се промъкна в котвения отсек и се притисна в Смит в тясното пространство.

— Повдигни ме, аз ще се обърна и ще те издърпам – Още докато го казваше, на Филипов му хрумна, че ще бъде страшно удобно Смит да потъне с кораба и той да остане единственият оцелял.

— Добре – съгласи се Смит.

— На три. – той стъпи на ръцете му, сплетени в моряшко столче.

— Едно, две, три. – Смит се стегна и Филипов се повдигна, отвори люка, хвана се за ръба и се издърпа навън. Обърна се и тресна люка обратно на мястото.

Отвътре се чу приглушен вик:

— Какво правиш?

Филипов се затича към релинга с намерението да се хвърли във водата. Но се случи нещо неочаквано и той се просна на предната палуба, а трите сака с парите се разлетяха настрани. Преди да успее да се изправи, почувства как един крак болезнено притиска кръста му, а в ухото му яростно се заби студеното дуло на пистолет.

Тих глас му нареди:

— Сваляй костюма или ще умреш.

Люкът на форпика, който се отваряше само отдолу, зейна и се показа Смит. Дулото се отдели от ухото на Филипов, чу се единичен изстрел и вик, после дулото отново се заби в ухото на капитана, но този път по-болезнено.

— Много мразя да повтарям!

Пистолетът му беше под водолазния костюм и ако можеше да стигне до него… Той започна да се бори с ципа и да го съблича, но в този момент си спомни, че пълнителят е празен. Тогава спря.

— Продължавай да го събличаш.

Филипов се вторачи в него. Палубата вече беше започнала да се накланя.

— Но… ние потъваме.

— Говориш за очевидни неща. Трябва ми твоят водолазен костюм.

Филипов се поколеба отново, но тогава федералният стреля и куршумът се заби толкова близо до главата му, че трески от палубата порязаха лицето му.

— Добре де, добре, ще го съблека! – Той се измъкна с труд от него. Може би щеше да му се отвори възможност, докато агентът го обличаше. Беше ужасно кофти положение.

— Да ти виждам ръцете – нареди федералният, докато придърпваше костюма към себе си. – Наведи се малко към мен. Още малко. Точно така, браво!

И стовари пистолета върху темето му.

Когато се свести, федералният стоеше наведен над него, вече облякъл оранжевия водолазен костюм и с пистолет в ръката.

— Добре дошъл отново на потъващия кораб – каза той. – Със съжаление трябва да отбележа, че сега ти си този, който ще умре от хипотермия. Разбира се, освен ако не знаеш начин да попречиш на кораба да потъне. Липсата на костюм може да ти послужи за стимул.

Филипов лежеше на палубата, а главата му пулсираше. Палубата беше силно наклонена, корабът беше вече една трета под водата.

— Няма… няма начин.

— О, колко жалко.

— За бога, позволи ми да сляза в каютата да взема друг костюм!

Агентът се поколеба.

— Ако ме оставиш да замръзна, това ще бъде хладнокръвно убийство.

— Това е вярно, а моята съвест е много чувствителна – каза агентът. – Добре. Можеш да станеш, но без глупости, моля. Вземи костюма и се върни тук без бавене.

Филипов стана и едва не изгуби съзнание от болката в главата. Плъзна се по наклонената палуба, хващайки се за ръкохватките, докато отваряше люка на форпика. За негов ужас той вече беше наполовина пълен с вода. Щеше да се наложи да се гмурне в пълния мрак, за да вземе друг костюм.

— Зодиакът? – попита той вяло.

— Надупчен като решето благодарение на твоите ентусиазирани приятели.

Филипов се усети смазан от паника. Имаше само един начин: да се гмурне и опипом да намери шкафа с водолазните костюми.

— Аз… аз трябва да се гмурна – каза той.

— Давай.

Филипов се спусна в люка на форпика. Водата му стигаше до кръста. Радиомаякът сигурно вече се беше задействал, Бреговата охрана е вдигната по тревога и е на път. Но той не можеше да се тревожи за това. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, задържа въздуха и се гмурна.

Ледената вода подейства като чук върху тялото му. Ритна с крака и се издърпа през вратата на форпика в каютата. Държеше очите си отворени, но наоколо цареше мрак. Дробовете вече започнаха да го болят, докато опипом се промъкваше по протежение на левия борд и опитваше да се ориентира. Течението на нахлуващата вода го избута на една страна и той изгуби ориентация, а диафрагмата му започна да пулсира. Осъзна, че вече няма въздух, обърна се и заплува обратно към форпика, но вместо това се блъсна в стена и изскочи в един въздушен джоб, образувал се под тавана на каютата. Зяпайки за въздух, отчаяно се опитваше да се ориентира. Водата бързо се покачваше и джобът се свиваше, а въздухът излизаше със стенание през счупения вентилационен люк на тавана. Мамка му, железният кораб щеше всеки момент да потъне. Гмурна се отново и с опипване се придвижи покрай стената на каютата… и ето ти го. Шкафът с водолазните костюми. Все още беше отворен. Той заопипва вътре, стисна шепа каучук и го издърпа навън, изплувайки на повърхността. Опита се да облече костюма във водата, но той се беше усукал, а ръцете му бяха безчувствени. Едва мърдаше ръце и докато ги размахваше наоколо, въздушният джоб продължаваше да се свива, а излизащият през люка въздух свиреше още по-силно. В този момент съвсем неочаквано почувства как корабът силно се измести, въздушният джоб изчезна и той осъзна, че се спускат надолу. Надолу в студените дълбини на Атлантическия океан…