Обсидиановата стая

3.

Обаче не беше.

В последния миг, следвайки своето предчувствие, Проктър зави към изхода за моста. Наложи се да пресече три ленти, пълни с коли, едва успявайки да задържи тежкия ролс-ройс на пътя, докато взимаше острия, ограден с бетонни стени завой на изхода. Избра по-ниското равнище на моста заради по-малкото камиони там, което значеше по-голяма възможност за маневриране и скорост. Прекъсваните от пукот гласове на полицаи по радиостанцията, съобщаваха за своя неуспех. От телефона на седалката до него долетя гласът на диспечерката от 911. Проктър знаеше, че щом веднъж ченгетата откъснат вниманието си от провалилото се преследване, интересът им ще се насочи към него. Нямаше време за нежелани въпроси или дори по-лошо – задържане. Затова се протегна, взе телефона, свали прозореца и го изхвърли навън. В чантата за извънредни случаи имаше още предплатени телефони за еднократно използване.

Когато стигна на другата страна на моста и Ню Джърси, намали на седемдесет преди будките за пътна такса в източна посока. Не искаше да го спрат за превишена скорост в този критичен момент. Справи се с плетеницата разклоняващи се магистрали и зави към междущатската магистрала 80 в западна посока. Петнайсет минути по-късно се отклони по изход № 65 от магистралата и се насочи към летище „Титърбъро“.

Проктър беше заключил, че за Диоген съществуват само две осъществими възможности за бягство: да се скрие на предварително подготвено безопасно място наблизо или да отведе Констънс някъде далеч с частен транспорт. Ако Диоген се беше скрил, вече беше твърде късно да направи нещо. Но ако беше планирал да я отведе далеч, не можеше да рискува да остане в линкълна. Щеше да е невъзможно да качи отвлечена жена на пътнически самолет или на някакъв друг вид обществен транспорт. А регистрационният му номер вече беше известен на полицията. Единственото място, останало като местоназначение, беше „Титърбъро“: най-близкото летище, което можеше да обслужва частни самолети с голям обсег.

Проктър зави по Индъстриъл Авеню и спря ролса до бордюра на тротоара пред най-близкия вход за летището. Огледа редицата най-близки постройки: кулата на летището, противопожарната станция, хангарите на различните фирми, обслужващи полетите. Нямаше следа от линкълна, но това не означаваше нищо: вече можеше да го е изоставил във, или зад някой от шестте хангара. Отвори шофьорската врата, слезе и бързо огледа пистите за рулиращи самолети – нямаше такива. След това вдигна очи към небето. Един реактивен самолет набираше височина и Проктър видя как прибира колесниците си. Обаче въздушното пространство над района, където граничеха три щата[2], беше пълно със самолети, затова не можеше да е сигурен, че Диоген е точно в този.

Във всеки случай поне засега.

Качи се обратно в ролса, измъкна автомобилния лаптоп, влезе в интернет и извади плана на „Титърбъро“. След това влезе в страницата на „Еърнав“[3] за обща информация за летището: географска ширина и дължина, статистически данни за работата му, размери на пистите. Двете писти на „Титърбъро“ бяха дълги общо над две хиляди метра, което им позволяваше да обслужват самолети с почти всички размери. Забеляза, че летището обработва около 450 самолета дневно, от които 60 процента са пътнически. Сега тръгна надолу по страницата, докато не стигна до информацията за фирмите, обслужващи полетите: данни за наземното обслужване, услугите за поддръжката на авиониката[4], чартирането на самолети. Той запамети цялата тази информация.

Включи на първа и влезе с колата в същинското летище, подкара покрай редицата сгради, докато не стигна тази, която се издигаше до самата писта № 1. Сградата беше хангар, напомнящ на пещера, на който висеше табела „Летателна школа Северен Джърси“. След като грабна чантата си за извънредни положения, Проктър изскочи от колата и хукна към хангара. Хвърли бърз поглед вътре и изтича до самата писта. Летателната школа притежаваше половин дузина скапани „Чесна 152“, паркирани направо пред хангара. Забеляза, че в най-близкия самолет седят двама души. Очевидно пилот и курсант, които преглеждат летателния план за предстоящия урок.

Проктър втренчи тревожен поглед в тях и хукна към самолета, ръкомахайки, за да отворят прозорците. Двамата в кабината насочиха погледи към него. От израженията им веднага ставаше ясно кой е пилотът и кой – курсантът.

— Бихте ли ми помогнали? – извика Проктър с висок и недоволен глас. – Да сте виждали преди малко мъж и жена да се качват тук на самолет?

Двамата мъже в чесната се спогледаха.

— Жената е млада, на двайсет и няколко, с черна коса. Мъжът е висок, с подстригана брада, на едната буза има белег.

— Господине – отговори пилотът, – не бива да сте тук без разрешение.

Проктър насочи вниманието си към ученика – възрастен тип, който очевидно беше развълнуван от това, че седи в самолет.

— Това е моят началник – каза Проктър, задъхвайки се, и размаха чантата. – Забрави я, но не мога да се свържа с него по мобилния. Много е важно, защото се нуждае от информацията в документите вътре.

— Да, видях ги – отговори курсантът. – Качиха се на самолета преди може би пет минути. Чакаше ги тук на пистата. Жената не изглеждаше добре. През цялото време залиташе.

— Какъв беше самолетът? – попита Проктър.

Пилотът се смръщи.

— Сър, не можем да даваме…

Обаче курсантът, очевидно въодушевен, го изпревари.

— Двумоторен самолет. Беше „Лиърджет“. Не мога да кажа кой модел.

— Да, точно така – кимна Проктър. – „Лиърджет“. Това със сигурност е той. Много благодаря. Ще се опитам да намеря начин да се свържа с него. – Пилотът отново отвори уста да каже нещо, но преди да успее, Проктър се обърна и хукна обратно покрай хангара на летателната школа.

Отново в ролса, отвори страницата на „Флайт Ауеър“ и в секцията за кацащи нареди търсенето на КТЕБ – кода на Международната организация за граждански полети за „Титърбъро“. Това извика на екрана карта на района, където граничеха трите щата. В нейния център лежеше „Титърбъро“, а над него имаше призрачни бели форми на малки самолети, летящи в различни посоки.

Под картата се появиха две колонки: „Пристигащи“ и „Заминаващи“.

Проктър бързо прегледа колонката на заминаващите. Съдържаше няколко реда данни, подредени в обратен хронологичен ред. Всеки ред представляваше самолет, отлетял от „Титърбъро“ през последните няколко часа, със съответните данни за опашния номер, модела, местоназначението, времето на излитане и приблизителния час на пристигане.

В момента беше 12:45. От информацията на екрана Проктър научи, че от „Титърбъро“ са излетели самолети в 12:41, 12:32 и 12:29. Значи само един беше напуснал летището през последните пет минути.

Той провери модела на машината, излетяла в 12:41 – беше посочен като ЛДж45. „Лиърджет 45“. Летеше за КОМА. Бърза проверка идентифицира абревиатурата като кода на Международната организация за гражданска авиация за летище „Епли“ в Омаха, Небраска.

Интернет страницата посочваше опашния номер като LN303P. Проктър кликна върху него и на екрана се отвори нов прозорец: карта, на която беше изобразен курсът на полета от Ню Джърси до Небраска. Малкият символ на самолета имаше къса опашка, тръгваща от „Титърбъро“. Пунктираната линия пред него, която на две места правеше леки извивки в курса, преди да продължи на запад пред иконката на машината, изобразяваше планирания маршрут. Колонка от данни в единия край на екрана му съобщи, че самолетът ще се движи с крайцерска скорост от 450 възела, а в момента се издига на 1828 метра и таванът на полета му ще бъде 2743.

Проктър затвори прозореца с курса на полета. Сега знаеше две важни неща: Диоген и Констънс се бяха качили на този „Лиърджет“ и Диоген беше депозирал във Федералната авиационна администрация план на полет до Небраска. Правилата за всички полети изискваха депозирането на подобен план. Опитът да се излети без него щеше да предизвика незабавна и нежелана проверка.

Сега се зае да преглежда „Пристигащите“. Оказа се, че „Лиърджет“ с опашен номер LN303P е кацнал на Титърбъро само преди половин час. Значи не беше местен чартър – Диоген беше използвал чартърен самолет от друго летище, за да може да прикрие следите си.

Хитро. Но не достатъчно. Защото не се беше сетил или не е знаел, че трябва да блокира опашния номер от проследяване на граждански полети с помощта на „Флайт Ауеър“. В резултат Проктър знаеше точно къде отива.

Това знание обаче не беше от кой знае каква полза, защото с всяка изминала минута Диоген се отдалечаваше от него със стотици километри в час към Небраска.