Обсидиановата стая

5.

Полетният план от „Титърбъро“ до „Гендър“ покриваше хиляда и сто мили полет без прекъсване над нос Ан, Масачузетс, Нова Скотия и Нюфаундленд. Полетът се очакваше да продължи час и петдесет и една минути, включително времето за рулиране, излитане и намаляването на скоростта при спускане за кацане. Едва час и трийсет минути след началото на полета Проктър успя да говори с контролната кула на летище „Гендър“.

Той се бе уверил, че „Гендър“ наистина е крайната цел на Диоген. Нямаше повече отклонения и сега самолетът му наближаваше местоназначението си. Макар Диоген първоначално да беше взел преднина заради лъжливия си ход към Омаха, сега не беше на повече от половин час пред Проктър, защото самолетите бяха равни по скорост. Но пилотите на гълфстрийма, Боумън и мъж на име Рей Крисп, се оказаха педанти, каквито бяха повечето професионални пилоти, както Проктър знаеше, и упорито му отказваха да използва тяхната радиостанция, независимо колко пари предлагаше.

Най-накрая, когато самолетът започна да следва траекторията си на спускане, Боумън вдигна радиостанцията, след като ги бяха прехвърлили на кулата на „Гендър“.

— „Гендър“, тук Ноември, Три деветки, Седем, Браво на четири хиляди и петстотин метра височина, с информация Джулия[5], насочващ се за кацане.

Чу се пукане от статичното електричество и от високоговорителя се разнесе глас:

— Ноември, Три деветки, Седем, Браво, четири хиляди и петстотин, насочи се право към писта три. Наземна връзка точка девет.

— Готов за кацане на писта три, Три деветки, Седем, Браво – отговори Боумън и понечи да остави микрофона на място. Докато го правеше, ръката на Проктър се стрелна, сграбчи го и отстъпи назад от пристегнатите с колани пилоти, преди натисне комутатора.

— Кулата на „Гендър“ – каза той. – Един ЛДж45, повтарям „Лиърджет 45“ с опашен номер LN303P в момента каца на трета писта. Задръжте самолета на пътеката за рулиране.

Настъпи мълчание, преди да се чуе отново пукот.

— Тук кулата на „Гендър“ – се чу същият глас. – Повторете.

— Задръжте „Лиърджет 45“ с опашен номер LN303P – каза Проктър. – Не позволявайте на пътниците да слязат от самолета. На борда има заложник.

Боумън и Крисп бяха започнали да се освобождават от коланите си.

— Кой говори? – попита диспечерът. – Това не е полицейската честота.

— Повтарям: на борда има заложник. Съобщете на властите.

— Подобни искания трябва да се отправят чрез полицейските канали. Разбра ли, Три деветки, Седем, Браво?

Боумън вече се беше изправил и обърнал с мрачно лице към Проктър. Безмълвно протегна ръка за микрофона.

Проктър тъкмо се готвеше отново да заговори в него, но осъзна, че опитът му се е провалил. Беше се блъснал в стената на канадската бюрокрация – нещо, което трябваше да очаква.

— Дай ми микрофона – поиска Боумън.

Докато говореше, радиостанцията отново изпука.

— Три деветки, Седем, Браво, разбра ли?

— Единственото, което ще постигнеш, е да задържат този самолет, а не онзи, който преследваш. И ще задържат всички ни за разпит.

Проктър се поколеба. Очите му се стрелнаха към чантата за извънредни положения, закачена на една от пътническите седалки.

— Какво ще направиш? Ще ни застреляш? – попита пилотът. – Това няма да ти помогне по никакъв начин – само ще се разбием. А сега ми дай микрофона.

Проктър му го подаде безмълвно.

Боумън бързо го вдигна до устата си.

— Говори Три деветки, Седем, Браво. Забравете последното. Един пътник се промъкна в кокпита.

Гласът от кулата на „Гендър“ отговори:

— Разбрано. Имате ли нужда от помощ след кацането?

Боумън гледаше Проктър, докато отговаряше.

— Не. Пътникът просто е малко почерпен. Беше изведен, а кокпитът обезопасен.

Боумън не отместваше очи от Проктър, докато оставяше микрофона на мястото.

— Човече, трябва да благодариш на четирийсетте си хиляди долара – каза той. – Иначе за подобен номер щяхме да те предадем на ченгетата.

Проктър отвърна на погледа му. Най-накрая се обърна и се върна на мястото си.

Беше направил всичко възможно, а този последен опит се оказа грешка. Преценката му беше погрешна. Не беше нито ченге, нито федерален агент. Не можеше да принуди властите да действат, особено в чужда страна. Осъзна, че опитът беше глупав. Трябваше да се справи с Диоген сам, когато се озоват отново на твърда земя.

Беше способен да го направи. „Гендър“ беше най-източното голямо летище на северноамериканския континент, разположено на границата на Атлантическия океан. Сега въпросът беше: Нюфаундленд ли е крайната цел на Диоген? Или само точка по пътя към друго място? По много причини Проктър беше склонен да приеме първото. Мястото беше съвършено – в средата на нищото, заобиколено от огромна и пуста територия: идеален район да се скриеш. Ограниченият обсег на лиърджета би направил трансатлантическия полет опасно начинание – на границите на възможното.

Щом кацнат, Проктър щеше да направи онова, което можеше най-добре: да преследва своята плячка. Вероятно щеше да отнеме известно време. Обаче сега Диоген нямаше къде да бяга. Нямаше да има възможност за нови приготовления, защото Проктър щеше да го преследва твърде упорито за подобен разкош. Скривалището му беше обременено от опасен и несклонен към сътрудничество заложник. Не, преследването нямаше да продължи дълго. Единственият въпрос беше как ще изиграе картите си.

Разбира се, Проктър нямаше конкретни доказателства, че Диоген и Констънс са на този самолет: само очевидеца от летателната школа в „Титърбъро“. Но липсата на възможни маршрути за бягство, чартираният от друго летище самолет, рязката смяна на посоката по време на полета – всичко това приличаше на Диоген. Предчувствието на Проктър беше такова. Освен това беше и единствената следа, с която разполагаше.

Тези мисли се рееха из главата му, докато самолетът се спускаше към трета писта на летище „Гендър“. През илюминатора гледаше как сиво-зелената разпиляна навсякъде растителност отстъпва място на широка асфалтова ивица. Чу се свирене на гуми, когато колесниците докоснаха земята, и ревът на двигателите, които преминаха в режим обратна тяга. Докато рулираха надолу по пистата, Проктър се лепна за илюминатора, оглеждайки самолетите, които се движеха по пътеките за рулиране или бяха спрели пред различните ръкави, докато търсеше лиърджета. От него обаче нямаше и следа.

Но все пак Проктър видя нещо. Точно срещу пресичащите се асфалтови пътеки с пистата, на която неговият самолет в момента намаляваше скоростта си, в далечината две фигури излязоха от хангара и поеха към паркиран самолет: според външния му вид един „Бомбардиър Чалънджър“. Самолет, който се лекота би могъл да преодолее трансокеанските разстояния. Самолет, който с чартирания от него не би могъл резултатно да преследва. Първата фигура беше на млада жена в маслиненозелен шлифер с черна коса и наведена глава. Констънс. Веднага след нея с една ръка на рамото й и другата на кръста й крачеше мъж. Мъжът се обърна, за да хвърли поглед наляво и надясно… дори от това разстояние Проктър можеше да различи високата, слаба фигура, спретнато подстриганата брада и рижата коса на Диоген.

Констънс вървеше странно, без желание. Проктър осъзна: Диоген беше извил ръцете й на гърба и я тласкаше напред. Без съмнение беше притиснал пистолет в гърба й.

Усети прилив на адреналин, обърна се, но самолетът му още рулираше. Щяха да минат минути, докато успее да слезе дори аварийно.

Отново се обърна към илюминатора. Сега двете фигури се изкачваха по стълбата към кабината на самолета. В мига преди да потъне в кабината, Констънс се замята. Диоген, бърз като змия, бръкна в джоба си, извади платнена торба и я нахлузи на главата й… в този момент вратата се затвори зад тях и те изчезнаха от погледа му.

Когато неговият самолет най-сетне спря, бомбардиърът вече беше във въздуха.