Обсидиановата стая

19.

Филипов стоеше на предната палуба и вдишваше аромата, който се носеше откъм разперилите големи клони смърчове, които растяха по отвесните скали над и пред кораба. Беше спокойна, слънчева и студена есенна утрин. Всичко вървеше по план.

Капитанът беше открил заливчето Бейли като юноша, докато прекарваше трева от Канада в Съединените щати с една петметрова бостънска китоловна лодка. Никога не беше казвал някому за заливчето. Никога. Дори когато започна да управлява „Чарли“ от залива Фини в Нова Скотия до Фери Хед в Мейн и цяла поредица кораби за улов на омари и траулери. Мястото беше отлично за скривалище и Филипов го беше опазил за момента, когато щеше наистина да има нужда от него.

Това време беше дошло.

Заливчето Бейли беше разположено в дивия участък от бреговата линия между Кътлър и Лубек, недалеч от канадската граница. Представляваше дълбок срез в гранитната брегова линия, обграден от трите страни с високи, остри скали. Над него се извисяваха огромни смърчове, чиито рошави клони осигуряваха прикритие отгоре. В северната му част имаше отвор – скалата беше замръзнала в нещо подобно на каменна вълна, под която човек можеше напълно да скрие корабче. Малцината ловци на омари, които работеха в района, избягваха заливчето заради опасните петметрови приливи и отливи, както и назъбеното дъно, което поглъщаше техните капани и срязваше въжетата им.

Не беше шега да вкара „Мънибол“ в заливчето Бейли. Филипов го направи през нощта по време на слаб прилив, когато теченията ги нямаше и повърхността беше гладка. Нямаше как да спуснат котва: дъното щеше да я погълне със същата готовност като капаните за омари, а и нямаше достатъчно място корабът да се завърта. Вместо това Филипов беше опънал въжета от двата бряга, завързани за смърчовите стволове достатъчно хлабаво, за да позволяват на „Мънибол“ да се издига и спуска заедно е приливите и отливите.

Маневрата беше сложна и отне по-голямата част от нощта. Накрая той остана доволен от резултата. Бяха добре скрити в диво крайбрежие, където най-близкият град беше на двайсет километра от тях, а най-близката къща – на най-малко дванайсет. Брегът беше част от големия горски парцел, собственост на фабриката за хартия „Монтроуз“ в Лубек. Единствените хора, които идваха там, бяха дървосекачите, но по това време на годината не се сечеше.

На път за заливчето Бейли бяха свалили на сушата един от най-надеждните и изобретателни членове на неговия екипаж – Далка, с пръстена, амулета и пачка пари. Задачата му беше да стигне до Ню Йорк Сити и да изпрати по пощата двата предмета заедно със снимка на Пендъргаст и техните искания и указания до подразделението на ФБР в града. След това Далка щеше да потъне в мегаполиса и без да привлича внимание, да изчака резултата.

Свалиха го на пуст участък от брега и Филипов подкара „Мънибол“ на север към заливчето Бейли.

Беше взел предпазни мерки. Много преди да стигнат до мястото, беше наредил корабният джипиес и телефоните на екипажа да се изключат, а батериите им да се извадят. Всичко, което би могло да бъде използвано, за да ги проследят, беше изключено.

Беше обмислял проблема как да общуват с ФБР. Трябваше да има начин да го правят, без да издадат своето местоположение. За щастие Смит, неговият първи помощник и компютърен гуру, знаеше как да създаде непроследима и криптирана електронна поща. Филипов също разбираше доста от компютри и двамата със Смит го измислиха. Използваха програма, подобна на „Тор“, но много по-усъвършенствана. Казваше се „Блънт“ и криптираше четирикратно всички интернет комуникации, използвайки програмата за криптиране „Прити Гуд Прайвъси“, после ги препращаше през безброй компютри по цял свят, което правеше почти невъзможно проследяването на сигнала до оригиналния интернет протокол. Двамата със Смит бяха създали в „Блънт“ временна електронна поща за еднократна употреба в тъмната мрежа, наречена „Инсърджънт Мейл“, която беше – поне така смятаха – непробиваема дори за Агенцията за национална сигурност.

Имаше обаче малък проблем при изграждането: в заливчето Бейли нямаше интернет връзка.

Което означаваше, че Смит трябва с лаптопа си да отиде на място, където има интернет връзка, за да може да изпраща и получава имейли. Бяха решили, че това място ще бъде град Кътлър – на няколко десетки километра надолу по крайбрежието. Един мотел в града на име „Годер Даунийстър“ предлагаше безплатен безжичен интернет. Смит щеше да ходи там.

„Мънибол“ влачеше моторница, която служеше и за спасителна лодка – един почти нов триметров „Зодиак“ с надуваеми бордове и четиритактов двигател „Тохацу“ с 9,8 конски сили. В спокойно море и с един човек на борда лодката с лекота можеше да плава с двайсет възела. Морето между заливчето Бейли и Кътлър обаче беше всичко друго, но не и спокойно и дванайсет възела бяха максималното, което човек можеше да понесе, без да бъде очукан от вълнението. И то само ако времето е хубаво. Ако е лошо – забрави.

Трябваше да са внимателни. Идването и заминаването на малкия „Зодиак“ не биха предизвикали любопитство в някое пристанище, но ако бъде видян да цепи в открито море, ще бъде забелязан. Особено от рибарите, които щяха да си помислят, че е чиста лудост да караш малка лодка в късната есен покрай назъбено крайбрежие, известно със своите епични бури, течения и мощни приливи и отливи. Ако го видеха, щяха да искат да разберат кое, по дяволите, е това лудо копеле. Филипов знаеше много добре, че рибарите са отчаяни клюкари.

По тези причини Смит трябваше да ходи и да се връща от Кътлър през нощта, което силно увеличаваше вероятността от злополука. Но друг начин нямаше.

Въпреки че бяха предприели щателни мерки да изградят сигурна електронна поща, Филипов знаеше, че вероятно ще имат нужда и от мобилните телефони. Беше напълно възможно в някой момент на Смит да се наложи да говори с Далка в Ню Йорк. Знаеше също така достатъчно за федералните агенти, за да очаква, че рано или късно ще искат гласова връзка.

Беше се погрижил и за това. На борда на „Мънибол“ имаше десетина джиесема с предплатени минути, купувани срещу пари в брой от различни държави. Те бяха много полезни при подобни дела. Филипов даде два на Далка и четири на Смит с изрични указания особено на последния: когато говори с ФБР, да използва за всеки разговор различен телефон и да гледа да е кратък, защото идентификаторът на телефона може да бъде триангулиран[18] за трийсет секунди. Смит, а не ФБР щеше да инициира обажданията. След края на разговора трябваше да изважда батерията. Така телефонът щеше да е изваден от строя, за да не може да изпраща сервизни съобщения на оператора на мрежата.

Филипов отново вдиша въздуха, ухаещ на смърчове. Нощеска Смит замина за Кътлър. Лаптопът му и предплатените телефони бяха увити в няколко слоя найлон, за да ги предпазят от солените пръски на океана. Смит не беше морякът, когото човек иска да изпрати през нощта на опасно плаване, затова Филипов грижливо му даде напътствия: трябва да следва релефа на крайбрежието и да се придържа близо до брега, но да стои извън зоната на прибоя. Нуждаеше се от силен прожектор, който трябваше да изгаси, преди да влезе в пристанището.

Филипов го проследи как тръгва, вслушвайки се в шума на малкия мотор, който постепенно заглъхна. Беше рисковано, но необходимо. Планът беше задействан и вече нямаше връщане. Три или най-много четири дни нямаше да чуят нищо.

Планът беше добър. Беше го прехвърлял в главата си повече от сто пъти, а и с екипажа го бяха обсъждали до призляване. Смит щеше да се настани в „Годер“ под предлог, че е мормонски мисионер. Изглеждаше достатъчно млад, за да не предизвика подозрение. Освен това всички си бяха купили консервативни костюми: стегнатият скъп костюм е безценен аксесоар в определени ситуации, свързани с контрабандата на наркотици. Най-хубавото беше, че Смит наистина беше мормон, наистина беше изкарал годината си в мисионерска работа и знаеше жаргона.

Три дена без информация. Докато беше в Кътлър, Смит естествено не можеше да общува с тях. Но Филипов му беше дал точни инструкции как да реагира в голям брой възможни случаи при преговорите си с ФБР. Трябваше да се придържа към едно основно твърдение: ако Арсено не се озове след седмица във Венецуела, агентът на ФБР ще умре. Много просто.

Филипов знаеше, че при подобни преговори стандартната процедура на властите е да настояват за повече време и да молят за дреболии. Постепенно натрупвайки изисквания и молби, бавеха нещата и лека-полека добиваха надмощие над похитителите. Той нямаше да падне в този капан. Една седмица. Ако не чуят по Скайп Арсено, застанал пред статуята на Симон Боливар на площад „Боливар“ в Каракас, Венецуела – място, което не може да бъде фалшифицирано, ще откарат този кучи син федерален агент в океана, ще го изхвърлят там и ще напуснат страната. Разбира се, дори и да чуят Арсено, пак ще го изхвърлят.

Филипов знаеше, че не върви да блъфираш ФБР. Трябваше да реши: да бъде непоколебим, откровен, без съмнения и да изпълнява докрай, независимо от онова, което е казал. Преговарящите от ФБР бяха специалисти и веднага биха открили блъфа. Ако покажеше и най-малката слабост, и най-слабото колебание, и най-леката сговорчивост за някое тяхно искане, това щеше да е краят.

Смит беше внимателно подготвен за всичко това. Имаше строги заповеди. Филипов му имаше доверие. Може би беше преимущество, че Смит не можеше да общува с кораба, докато е във връзка с ФБР: нямаше да има друг избор, освен да следва указанията. Междувременно беше важно да държат Пендъргаст жив и здрав през следващите седем дни, в случай че ФБР поиска доказателства, че е жив, преди да пусне Арсено.

Докато Филипов стоеше там на утринната светлина, а вятърът пееше в смърчовите клони над кораба, смесвайки се с редовните каденци на вълните, които се блъскаха в скалите, реши, че няма смисъл да казва на мъжа долу какво правят. Какво се случва. Той така или иначе щеше да е мъртъв след седмица.

Филипов имаше и други притеснения. Двама души от екипажа, Дехесус и Милър особено мразеха ФБР заради минали неприятности. Никой от тях не се беше присъединил искрено към плана. На събранието и двамата изтъкваха доводи да хвърлят още сега федералния в морето. Бяха гласували против плана за размяната и си тръгнаха гневни от събранието. Тази нощ Филипов ги хвана в трюма с неприятни физиономии да пикаят върху Пендъргаст с шумен смях, след като го бяха набили доста лошо. Филипов се подразни, но не можеше да направи кой знае какво, за да ги накаже, освен да заключи алкохола. Всъщност трябваше да признае, че част от него беше доволна да види как мачкат фасона на арогантното копеле. И наистина му го бяха смачкали, защото беше в безсъзнание. Капитанът трябваше да пази мира, трябваше да държи хората единни още седем дни.

Филипов се обезпокои от нарушаването на дисциплината. Обаче нещо го обезпокои повече: погледът на агента на ФБР, докато двамата пияни идиоти със смях и псувни си изпразваха мехурите върху него, преди Дехесус да го прати в несвяст с удар на лодъчна кука.

Онова, което Филипов видя в тези очи, беше направо плашещо.