Обсидиановата стая

28.

Руди Спан седеше в малкия офис на петия етаж в Градския затвор, който бяха реквизирали за операцията „Пендъргаст“. На главата му имаше безжични слушалки. Хората му бяха изградили малък тактически център в офиса и следяха различни видеоекрани и аудиозаписи. Той крачеше напред-назад зад тях, като от време на време се спираше пред прозореца и гледаше улицата долу.

Организирането на тайното наблюдение беше фасулска работа. Дори нямаха нужда от специалния бус или екипи, позиционирани на покриви и в апартаменти. Мястото, където щеше да се състои преместването, се намираше зад сградата на площад „Кардинал Хейс“ – тясна уличка, над която се извисяваха правителствени постройки, в които никой не можеше да влезе без разрешение. Така че който дойдеше да се увери, че прехвърлянето на Арсено се извършва наистина, щеше да дойде пешком по улицата. Беше съвършеното място за операцията. Може би дори твърде съвършено, защото можеше да подплаши човека, когото похитителите щяха да изпратят да наблюдава прехвърлянето. Разчитаха на глупостта им и поне по тази точка Спан беше на едно мнение с Лонгстрийт. Защото всеки, който отвлече федерален агент, преди всичко поема голям риск. Те бяха прекалено самоуверени и това щеше да е причината за техния провал. Истинската опасност беше да не се паникьосат и да пречукат Пендъргаст.

Трябваше да признае, че капанът, заложен от Лонгстрийт, е много хитър. Затова се измъчваше още повече, че този човек ще изпорти работата толкова зле. Сега имаха възможност да приберат един от похитителите, ако изобщо се появеше, обаче заповедите на Лонгстрийт бяха недвусмислени: просто установете неговата самоличност и го оставете да си върши работата. Това беше в разрез с правилата за арестуване, които Спан беше научил в Куантико и в работата си за ФБР след това. Просто да оставят този тип да си върви – за какво, по дяволите, беше всичко това? Арсено се оказа корав орех. Ако зависеше от него, щеше да арестува този задник и да използва първоначалното объркване и страх, за да му изкара ангелите и да го накара да се разприказва. Да отвлечеш федерален агент? Ако имаше късмет, щеше да се изправи пред доживотен затвор без право на замяна. За да се измъкне от това положение, задникът би предал и собствената си майка. Щеше да се огъне за двайсетина минути, да им каже къде е Пендъргаст и до края на деня да приключат с въпроса. Но не – Лонгстрийт искаше само самоличността на този тип и нищо повече.

На всичко отгоре Лонгстрийт не беше тук – изчезна, както бе правил и по-рано – нямаше го с часове и даваше заповеди по телефона или изпращаше шифровани имейли от неназовани места. Кой си въобразяваше, че е – шибаният вицепрезидент?

Момчетата, седнали пред екраните, говореха тихо в своите микрофони с останалата част от екипа, разположен в двата края на „Кардинал Хейс“, за да наблюдава и записва всеки, който влизаше и излизаше. Той се заслуша в техните сбити, бързи разговори. Тези момчета бяха професионалисти и Спан се гордееше с тях.

Погледна часовника си. Три и петнайсет. Мишената им трябваше скоро да е тук, ако изобщо дойде. Беше спокоен следобед, половин час преди първите правителствени служби да започнат да бълват своите служители. Имаше хора, които вървяха напред-назад, в Манхатън винаги има такива, но от неговата гледна точка и от кадрите на видеокамерите пред него, беше напълно ясно, че човекът, когото търсят, не е сред тях.

Тъй като Лонгстрийт го нямаше, Спан реши да направи малка промяна в плана. Нямаше просто така да остави този тип да си върви, а да пусне „опашка“ след него. Да види къде ще отиде, къде му е скривалището. В края на краищата това не се разминаваше много със заповедта на Лонгстрийт.

Той вдигна микрофона си и даде заповед: проследете пеша извършителя. Само двама души. Ако извика такси или „Юбер прекратете следенето. Таксито или юберът можеха да бъдат намерени по-късно, така че нямаше нужда от проследяване. Ако пък някой съучастник го вземеше с кола – толкова по-добре. Щяха да разполагат с регистрационния номер и за пет минути да го прекарат през базата данни.

Три и двайсет и пет. В този момент видя един мъж да завива иззад ъгъла на улица „Пърл“ и да поема надолу по уличката. Носеше хубав костюм, косата му беше сресана назад, лицето загоряло, а тялото във форма. Приличаше на брокер от „Уолстрийт“ или мениджър на хедж фонд. Спан познаваше тези типове, защото беше прекарал по-голямата част от живота си в центъра: те вървяха бързо, наистина бързо. Знаеха къде отиват и бяха от онези, които всеки ден тренират, ядат киноа и кейл и тичат трийсет километра седмично.

Обаче този тип вървеше бавно, твърде бавно. Преструваше се, че се разхожда наоколо и вдъхва аромата на цветята. От другата страна на тротоара.

Беше техният човек, който се шляеше наоколо, за да се увери, че прехвърлянето на Арсено ще бъде направено, както е обещано. На Спан не се наложи да казва каквото и да било: останалите вече го бяха забелязали. Той се заслуша в техния разговор, който ечеше в слушалките.

— Виждаш ли този тип?

— Бинго.

— Прицели се с телефото обектива. Усмихни се, снимат те за „Скрита камера“!

Точно по разписание затворническият бус зави откъм улица „Пърл“, като нарочно се движеше бавно. Мъжът, който продължаваше да се шляе наоколо, вдигна глава, когато той наближи, стараейки се да изглежда естествен, да погледне само бегло, но се провали, защото направо се вторачи.

О, да. Видя своя човек: Спан разбра по изражението му. Все едно беше получил подарък от боговете.

Микробусът мина покрай мъжа и направи бавен и спокоен завой към подземната рампа, която водеше в охранявания двор, след това зачака, докато проверяваха шофьора. Накрая големите врати се отвориха и микробусът изчезна.

Всичко мина като по ноти.

Сега видя как се задействат неговите хора. Единият, който седеше на пейка и ядеше шиш кебап, купен от близката будка, хвърли шиша в боклука и се затътри надолу по улицата.

— Куче едно го следва – измърмори той в невидимия микрофон.

На близкия ъгъл вторият му човек се преструваше, че му е трудно да паркира успоредно колата си, но щом извършителят мина, излезе от нея и също докладва:

— Куче две го следва.

Мъжът зави надясно по Сейнт Андрюс Плаза, мина край съда и изчезна от зрителното поле на Спан. Скоро и двамата, които го следваха, също изчезнаха. Обаче радиовръзката не прекъсна.

— Извършителят пресича площад „Фоли“ и се насочва към площад „Дуейн“ – чу се гласът на Куче едно.

Малко по-късно:

— Наляво по „Елк“.

След още известно време.

— Наляво по „Рийдър“. Извади телефон от джоба си и изглежда пише съобщение.

Мъжът явно обикаляше квартала. Мамка му.

— Куче едно? – каза Спан в микрофона. – Може да те е забелязал. Продължавай надолу по „Елк“. Куче две, завий наляво при „Сентър“ и тръгни срещу него.

— По дяволите, затича се на юг по „Сентър“ в посока „Чеймбърс“.

Мамка му. Някак си беше успял да забележи опашката.

— Хванете го! Всички екипи да се съберат!

Изведнъж районът загъмжа от ченгета и след по-малко от петдесет секунди всичко свърши. Мъжът лежеше по корем, ръцете в белезници, на плочките пред „Полис Плаза“.

— Дръжте го там, аз слизам – нареди Спан. Следенето се беше провалило, но може би така стана по-добре. Всъщност беше по-добре. Това беше резултатът, който той искаше още от началото. Сега мъжът беше в ръцете им и той лично щеше да пречупи кучия син. Когато Лонгстрийт се появи, вече ще разполагат с нужната информация и ще са започнали да планират освобождаването на заложника.