Обсидиановата стая

4.

Според интернет страницата „Еърнав“, в която влезе по-рано, „Дебън-Еър Авиейшън Сървисис“ беше единствената компания за чартиране на самолети, която работеше на територията на „Титърбъро“. Проктър подкара покрай редицата сгради на обслужващите фирми и най-накрая забеляза логото на чартърната компания. Паркира близо до вратата с матирани непрозрачни стъкла. Изгаси двигателя, взе чантата и лаптопа и слезе от ролса.

Вътрешността на офиса беше подобна на останалите, които беше виждал: удобна, но крайно функционална. Повечето чартърни компании се управляваха от бивши пилоти от гражданската или военната авиация. Имаше три бюра, но само едното беше заето. На стените бяха закачени рамкирани плакати на самолети. Отворената врата в дъното на офиса водеше вероятно към чакалнята.

Проктър огледа мъжа зад бюрото. Беше на около петдесет, с късо подстригана прошарена коса, мускулест. На табелката с името му на плота пишеше Боумън. Той гледаше към Проктър, очевидно претегляйки го като възможен клиент.

Проктър оцени ситуацията. Онова, което щеше да поиска, беше необичайно и обикновено щеше да отнеме време – повече, отколкото имаше – за да се уреди. Той бързо, но методично прецени своите възможности, обмисляйки всяко решение и разклоненията му до логическия им завършек. След това седна на празния стол пред бюрото, остави лаптопа на пода, а чантата за извънредни случаи задържа на коленете си, обгръщайки я защитно с ръце.

— Имам нужда от самолет на мига.

Мъжът примигна в отговор.

— На мига? – повтори той.

Проктър кимна.

— За какво е това бързане? – попита мъжът. По лицето му се изписа подозрение и безмълвен въпрос: нелегален?

— Нищо подобно – отрече Проктър. Вече беше решил, че известна доза честност ще доведе до положителен резултат. – Операция по преследване.

Мъжът веднага се опери.

— Рейнджъри? – попита той като един военен друг.

— Не, специални части. – Проктър направи неопределен жест с ръката си.

Погледна към рамката на стената зад него.

— Десантни части?

Боумън кимна. Подозрението му се беше разсеяло донякъде.

— Защо не се обърнете към полицията?

— Това е отвличане. Всяка връзка с полицията може да доведе до смъртта на заложника. Насилникът е интелигентен и крайно опасен. Освен това става дума за деликатен личен въпрос и времето е от голямо значение. Зная опашния номер и местоназначението на самолета. Трябва да стигна до мястото, преди обектът да изчезне.

Боумън кимна бавно.

— Местоназначението?

— „Епли“ в Омаха.

— Омаха – повтори мъжът. – Става дума за много гориво, човече. Колко дълъг ще е престоят?

— Няма да има престой. Само отиване до мястото.

— Въпреки това ще се наложи да платите връщането.

— Разбрано.

— Брой на пътниците?

— Един и той е пред вас.

Пауза.

— Нали разбирате, че подобно чартиране в последния момент, като се имат предвид формалностите, които трябва да се уредят експресно, ще доведе до значително оскъпяване.

— Няма значение.

Мъжът, изглежда, започна да обмисля чутото. След това се обърна към компютъра на бюрото и затрака по клавиатурата. Проктър се възползва от паузата и провери на своя лаптоп какво става със самолета на Диоген. Иконката на LN303P все още сочеше на запад. Летеше на 3600 метра височина и наближаваше крайцерската си скорост.

— Късметлия сте – обади се Боумън. – Имаме самолет на разположение, един „Пилатус PC-12“. Разполагаме и с лицензиран пилот тук на място. В момента излезе да обядва. – Мъжът придърпа сметачната машинка. – С горивото, такса рампа, такса кацане и излитане, дневните, един празен курс и петнайсет процента, ъъъ, експресна такса… Това прави хиляда и двеста за…

— Това не върши работа.

Мъжът го изгледа.

— Защо?

— Защото това е едномоторен витлов самолет, а на мен ми трябва реактивен.

— Реактивен?

— Преследвам „Лиърджет 45“. Трябва ми нещо бързо колкото него или дори по-бързо.

За миг по лицето на мъжа отново се изписа подозрение. Той отново впери поглед в екрана на компютъра.

— Разполагаме с един самолет. „Гълфстрийм IV“. Обаче няма да може скоро да тръгне.

— Защо?

— Казах, че имам пилот подръка, но не съм казал, че разполагам с двама. Човек не може сам да пилотира подобен самолет. – Пак затрака по клавиатурата. – Имам човек на повикване. Мога да го извикам утре сутринта. Ако, разбира се, допълнителните разходи за гълфстрийма няма да бъдат проблем…

— Това е неприемливо.

Мъжът рязко замълча и се вторачи в него.

— Трябва да излетя веднага – продължи Проктър с равен глас.

— А аз ви казах, че не мога да имам втори пилот до утре сутринта.

Проктър отново се зае да преценява своите възможности. Обикновено насилието беше първият му избор. При тези обстоятелства обаче не беше добър изход: имаше прекадено много неизвестни, твърде много охрана вътре и около района на летището. Освен това, ако искаше да успее, се нуждаеше от доброволно сътрудничество.

— Каква би била нормалната цена за пътуване с гълфстрийма до Омаха и обратно?

Мъжът отново се зае със сметачната машинка.

— Три хиляди и осемстотин на час.

— Така. Предполагам, че за около три часа полет в едната посока, говорим за цена около двайсет и пет хиляди долара, нали?

— Струва ми се, че е толкова… – започна мъжът, но замълча, когато Проктър бръкна в чантата и извади няколко пачки стодоларови банкноти.

— Това са трийсет хиляди. Да тръгваме.

Мъжът се вторачи в спретнатите пачки.

— Току-що ви казах, че…

— Вие нали сте лицензиран пилот? – попита Проктър и посочи с брадичка друга рамка на стената.

— Да, но…

Без да каже нещо, Проктър бръкна отново в чантата и извади още пет хиляди долара, които добави към купчинката. Погрижи се да остави чантата отворена, където лежаха още много пачки стодоларови банкноти – общо почти половин милион долара — заедно с два пистолета „Глок 22“.

Мъжът местеше очи от парите на масата към чантата и обратно. Накрая вдигна телефонната слушалка и набра номер.

— Рей? Имаме спешен чартър. Да, веднага. Омаха. Не, само в едната посока. Аз ще ти бъда втори пилот. Връщай се веднага. – Той се заслуша в гласа от другата страна на линията за около минута. – Мамка му, кажи й да чака до утре!

По време на разговора Проктър отново се беше възползвал от възможността да провери полета на Диоген във „Флайт Ауеър“. За своя изненада и уплаха видя, че само минути преди това самолетът се беше отклонил от заявения си маршрут и в момента летеше по курс нула четири нула. Хвърли поглед на страничния прозорец с полетната информация и видя, че местоназначението му вече не е КОМА, a CYQX. Потърси значението на този код и откри, че става дума за Международното летище „Гендър“ в Нюфаундленд.

Значи Диоген не само се беше погрижил да наеме чартър от друго летище за бягството си от „Титърбъро“, а изглежда по време на полета е отправил искане до Федералната авиационна администрация за нов летателен план и е отклонил самолета от Омаха в „Гендър“. За да се подсигури срещу преследване.

Докато Проктър гледаше в лаптопа си, Боумън проведе няколко телефонни разговора.

— Добре – каза най-накрая и се зае да събира пачките. – Пилотът ми идва насам и в момента зареждаме машината. Ще депозирам план на полета в Службата за планиране на полети и информация за времето и можем веднага да…

— Има промяна в местоназначението – прекъсна го Проктър. – Вече не е Омаха, а „Гендър“ в Нюфаундленд.

— Нюфаундленд? – Боумън се смръщи. – Минутка, вече става дума за международен полет и…

— Няма значение. Разстоянието е по-малко и ще платя колкото е нужно. – Проктър извади още пет хиляди от чантата, размаха ги за миг, после ги прибра отново. – Направете каквото трябва и да се махаме от тук, мамка му!

Тази неочаквана ругатня, поднесена от Проктър с обичайния му равен тон, изглежда оказа нужното въздействие. Боумън издиша, после кимна бавно.

— Дайте ми минутка за нужната подготовка – каза той със странен тон, който звучеше едновременно весело и обезкуражено. – След десет минути ще сме прибрали колесниците.