Обсидиановата стая

1.

Проктър бавно изплува от черните дълбини на безсъзнанието. Плуването беше дълго и както изглежда, му бе отнело много време. Най-накрая отвори очи. Чувстваше клепачите си натежали и единственото, което можа да направи, беше да не ги затвори отново. Какво се беше случило? За момент остана да лежи неподвижно, попивайки заобикалящата го среда. След това изведнъж осъзна, че лежи на пода на своята всекидневна. Неговата всекидневна…

Имам да правя толкова много неща.

Изведнъж всичко се върна в паметта му с шеметна скорост. Помъчи се да се изправи. Не успя. Опита отново с още по-голямо усилие и този път успя да седне. Чувстваше тялото си като брашнен чувал.

Погледна часовника си. Единайсет и петнайсет преди обяд. Бил е в безсъзнание малко повече от трийсет минути.

Трийсет минути! Един господ знае какво се беше случило през това време.

Трябва да свърша много неща…

След героично усилие Проктър се изправи със залитане на крака. Подът се разлюля под тях и той се опря на масата. Разтърси силно глава в опит да я проясни. Остана неподвижен за миг, опитвайки се да събере физическите и психическите си сили. След това отвори единственото чекмедже на масата, извади от него един „Глок 22“ и го пъхна под колана на панталона си.

Вратата към апартамента му беше отворена и отвън се виждаше централният коридор на жилищата на прислугата. Той се упъти натам, опря се в касата на вратата, след това пое надолу по коридора, залитайки като пиян. Когато стигна до тясното задно стълбище, стисна здраво перилото и заслиза надолу към първия етаж на замъка, наполовина ходейки и наполовина залитайки. Съчетанието на това усилие с усещането за крайна опасност, което го беше обхванало, изостри сетивата му. Той мина по къс коридор и отвори вратата в края му, която водеше към общите помещения.

Тук спря, подготвяйки се да извика госпожа Траск. Обаче размисли. Неразумно беше да разкрива своето присъствие. А и вероятно госпожа Траск вече беше излязла, за да посети болната си сестра в Олбъни. Във всеки случай не тя беше изложена на най-голяма опасност, а Констънс.

Проктър стъпи на мраморния под, подготвяйки се да влезе в библиотеката, да се спусне с асансьора в мазето и да предприеме каквото е нужно, за да я защити. Но пред библиотеката отново се спря. През отворената врата видя, че една маса е обърната, а книги и различни документи са разпилени по килима.

Той се огледа бързо. Вдясно от него беше голямата бална зала на замъка. Покрай стените й стояха шкафове, в чиито витрини бяха подредени най-различни странни неща, но сега в нея цареше пълна бъркотия. Един плинт лежеше на земята, а древната етруска урна, която преди стоеше на него, сега лежеше разбита на парчета. Свръхголямата ваза с прясно набрани цветя, за чиято смяна се грижеше госпожа Траск, която стоеше в средата на залата, сега беше счупена на мраморния под. А двете дузини лилии и рози лежаха разхвърляни в локва вода. В далечния край на залата, при вратата, водеща към трапезарията, вратичките на единия шкаф зееха широко отворени, увиснали на една страна и почти откъснати от пантите. Сякаш някой се беше хванал трескаво за него, за да не бъде повлечен.

Очевидно беше, че това бяха следи от страховита битка. Водеха от библиотеката през балната зала право към входната врата на замъка. И в света отвъд нея.

Проктър прекоси на бегом залата. В дългото тясно помещение след нея видя, че масата за хранене, на която доскоро Констънс беше заета да проучва фамилната история на Пендъргаст, сега представляваше олицетворение на безпорядъка: книгите и листовете бяха пръснати, столовете паднали на пода, а лаптопът – преобърнат. В далечния край на трапезарията, където към предното фоайе водеше врата, се виждаше нещо още по-тревожно: тежката входна врата, която рядко биваше незаключена, да не говорим за оставена отворена, сега зееше и позволяваше на яркото утринно слънце да прониква вътре.

Докато възприемаше тези картини с нарастващ ужас, Проктър чу откъм отворената врата приглушен женски глас, който викаше за помощ.

Без да обръща внимание на все още непреминалото замайване, той се втурна през помещението, вадейки пътьом глока изпод колана на панталона си. Притича под една арка, пресече входното фоайе, изрита входната врата да се отвори по-широко, след това се спря под портика, за да разузнае.

В далечния край на автомобилната алея беше спрял „Линкълн Навигейтър“ със затъмнени стъкла и работещ на празни обороти двигател. Предницата сочеше към „Ривърсайд Драйв“. Задната врата откъм неговата страна беше отворена. Малко по-навътре седеше Констънс Грийн с вързани зад гърба ръце. Беше с гръб към него и се бореше отчаяно. Не грешеше за нейната самоличност, защото виждаше бретона и маслиненозеления й шлифер от „Бърбъри“. Мъж, който също беше с гръб към него, държеше главата й и я тикаше яростно навътре, после блъсна вратата да се затвори зад нея.

Проктър вдигна пистолета и стреля, но мъжът прескочи предния капак на колата и се хвърли на шофьорското място, а куршумът го пропусна. Вторият куршум отскочи от бронираното стъкло, докато колата ускоряваше с пушещи гуми и се стрелна по „Ривърсайд Драйв“. През затъмненото задно стъкло се виждаше фигурата на Констънс, която продължаваше яростно да се бори. Колата се понесе с рев по булеварда далеч от Проктър.

В мига преди нападателят да скочи в колата, се беше обърнал към Проктър и очите им се срещнаха. Чертите на мъжа не можеха да се сбъркат: странните му двуцветни очи, бледото изваяно лице, добре подстриганата брада и пълният със студена жестокост поглед… Това беше Диоген, братът на Пендъргаст и негов неумолим враг, когото всички те бяха сметнали за мъртъв – убит от Констънс преди повече от три години.

Сега се беше появил отново. И държеше Констънс.

Изражението в очите на Диоген – яростта, тъмният и перверзен отблясък на триумф, бяха толкова страховити, че за миг дори стоик като Проктър изгуби кураж. Парализата му обаче продължи само милисекунда. Треперещ от ужас и серума на истината, той се втурна по автомобилната алея след колата и прескочи от раз подрязания жив плет в края на парцела.