Обсидиановата стая

31.

Среднощното море приличаше на накъдрено стъкло, докато лунният полумесец се издигаше на хоризонта – съвършена нощ за подобна работа. Застанал зад щурвала, Филипов хвърли поглед на джипиес картографа. Беше поел по маршрут право на юг от заливчето Бейли, минаващ покрай южното ъгълче на остров Мачаяс Сийл, избягвайки крайбрежието на остров Гранд Манън и неговата флотилия от рибарски кораби. Той търсеше води, по-дълбоки от тези за траулери, а според картите мястото беше падината Джордън. Сега се намираха на петдесет мили от брега, все още в изключителната икономическа зона на САЩ, само че извън границите на териториалните води. Радарът показваше, че в обсега му на действие няма кораби – рибарски или някакви други. Това беше една от най-дълбоките части на континенталния шелф и заради това прословута като лошо място за риболов. Трупът щеше да стигне до дъното и повече никога нямаше да се покаже отново дори и в мрежата на някой траулер.

Филипов намали скоростта, описа кръг и даде заден ход, докато не спряха на място. Намираха се сред Лабрадорското течение – муден поток от студена вода със скорост четвърт възел, който се спускаше от крайбрежието на Лабрадор без вятър и почти без вълни. Нямаше смисъл да хвърлят котва – корабът можеше да остане на дрейф.

Екипажът се беше събрал в рулевата рубка. Лицата им се осветяваха от слабото червеникаво нощно осветление на мостика. Филипов погледна към Милър. Той изпитваше особена омраза към ФБР и капитанът бе решил честта да се падне на него заедно с Абреу, инженера, който имаше телосложение на външен тухлен кенеф. Това трябваше да ги развесели. След като очистят федералния и го изхвърлят зад борда, ще поемат за Канада. И тогава, щом стане възможно, Филипов ще се отърве от тези загубеняци и ще тръгне за Македония, откъдето произхождаше семейството му и той още имаше роднини. Имаше много пари и можеше да се спотайва известно време, за да види как ще се развият нещата. Първо обаче трябваше да се увери, че всички са напуснали Канада и никой не се е разколебал и няма да си опита късмета да остане в Щатите.

— Милър, Абреу – каза той. – Слезте долу и доведете федералния. Бъдете внимателни – типът е опасен. Проверете си оръжията.

— Защо не застреляме копелето в трюма? – попита Милър.

— И да оставим неговата кръв и ДНК из цялото помещение, а после десет часа да го чистим? Не. Ще постелем на кърмовата палуба найлони и ще го застреляме там. След това ще измием всичко с водоструйката през шпигатите.

Милър и Абреу извадиха оръжията си, провериха ги, вкараха патрони в патронниците и излязоха навън в мрака.

Филипов се обърна към Смит.

— Дуейн, отрежи шест метра от едносантиметровата верига и постели няколко парчета найлон на задната палуба. А вие останалите вкарайте патрони в патронниците. Не искам да рискуваме с този тип. Изглежда взел-дал, но понякога външният вид лъже. Замете позиции край релинга.

Той протегна ръка към таблото с прекъсвачите и включи всички прожектори, заливайки работната палуба на кораба със заслепяваща светлина. След това излезе от рулевата рубка и остави вратата отворена, закачайки я с кука за стената. Смит вече постилаше найлоните, затиснати с парчета верига. Капакът на люка за лазарета се отвори и оттам се показа Абреу, дърпайки Пендъргаст нагоре за двете му закопчани с белезници ръце. Милър го буташе отдолу. Мъжът едва ходеше, на практика вече изглеждаше умрял. Въпреки това Филипов нямаше ни най-малко намерение да рискува – той помнеше погледа, който бе видял в очите му.

— Всички бъдете готови с оръжието си, а вие двамата го хвърлете върху найлоните.

Абреу повлече агента към мястото, застлано с найлони, и го пусна да падне върху тях. Той изглеждаше ужасно, лицето му насинено от скорошния побой. Очите му приличаха на цепки, подути като тъмни дупки в буца мръсотия, а около носа му имаше засъхнала кръв. Тялото му рухна върху найлоните, закопчаните в белезници ръце лежаха прострени над главата му.

— Да свършваме с това – нареди Филипов. – Милър, направи го ти.

— С удоволствие – Милър се приближи, застана над агента, вдигна своя .45 с две ръце и го насочи към главата. – Изяж това, копеле!

В този миг очите на агента се отвориха широко – изведнъж в черните дупки се появиха бели петна. Изненадан Милър натисна спусъка, обаче изстрелът се оказа неточен, защото едновременно с него той се дръпна настрана и падна. Филипов виждаше всичко като в забавен кадър: федералният беше подсякъл глезена на Милър и той се плъзна по хлъзгавия найлон. Докато Милър падаше, мъжът скочи с гъвкаво движение, а лицето му изведнъж се беше заредило с демонично упорство. Той докопа пистолета от ръката на Милър и го застреля, обърна се и отнесе Абреу. Всичко се случваше с невероятна бързина, но въпреки това за Филипов времето сякаш беше забавило ход в някакъв ужасяващ балет. Пендъргаст продължи да се върти като машина и сега стреля срещу готвача. Един след друг върховете на черепите на Абреу и на готвача бяха отнесени. Пендъргаст продължаваше и сега се извъртя към Смит.

Филипов се отърси от изненадата, съвзе се и започна да стреля. Последва го Дехесус. Агентът обаче ги бе изненадал, накара ги да се паникьосат, затова стреляха твърде бързо. Той избягна огъня им, като се хвърли на земята, плъзна се настрани и се измъкна зад рулевата рубка, където намери укритие.

Сега и Смит започна да стреля и тримата се впуснаха в яростна, но безполезна канонада, с която Филипов ясно виждаше, че не постигат нищо, освен да обсипват с олово празното място, където допреди малко лежеше мъжът.

В момента, в който осъзна, че е отлична мишена, Филипов се хвърли назад и се скри зад рулевата рубка. Смит и Дехесус го последваха на мига. Свиха се зад стоманената стена близо до релинга и временно настъпи тишина.

— Той е от другата страна на рулевата рубка – каза Дехесус. – Ще мина по покрива.

— Не – възрази Филипов, – Имаме нужда от план.

— Аз имам план. Ще мина отгоре, преди той да го е направил. Този шибаняк уби моя приятел. Скоро ще свърши мунициите. Пълнителят на Милър е за седем изстрела, а той вече изгърмя три. Отивам да му духна свещичката.

— Прекалено е бърз. Точно както казах, той се е преструвал. Дай ми секунда, за да обмисля положението…

— Майната му на мисленето. Бях в спецчастите, зная какво правя. Вие със Смит заобиколете отстрани и излезте отпред. Ще го хванем в клещи. Накарайте го да открие огън. Ще изпразни пълнителя и след това с него е свършено.

Филипов съзря мъдрост в плана и спря да възразява. Проследи с очи как Дехесус се хвана за ръба на покрива на рулевата рубка и с бързо движение се набра нагоре, легна по корем и се запромъква напред.

Прав е Дехесус – помисли си Филипов. – Качи се на високо. Той махна на Смит, двамата се снишиха и започнаха да се промъкват напред. Там, където рулевата рубка се извиваше към прозорците пред щурвала, той спря, за да се ослуша. Не се чуваше нищо. Федералният без съмнение се намираше откъм левия борд и се беше скрил зад или около закрепения там „Зодиак“. Тримата щяха да го накарат да открие огън и така щеше да свърши мунициите. Те от своя страна разполагаха с много резервни пълнители.

Той махна на Смит да го последва, докато се промъкваше към ъгъла. Какво прави Дехесус? Беше странно, че нищо не се чува.

Точно в този момент се случи: избухна внезапна контролирана стрелба в групи по два изстрела. Пауза и след това стрелбата отново се поднови. Дехесус. Чуваше как куршумите се забиват в зодиака и въздишките на надуваемите бордове, докато огънят ги осейваше с дупки. За калибър .45 зодиакът беше като масло – не предлагаше никакво укритие. Дехесус просто щеше да го надупчи. Поне така се надяваше Филипов.

Трета група изстрели. Дехесус вече изпразваше трети пълнител.

Отново настъпи тишина. Той се промъкна напред. Агентът беше мъртъв. Трябваше да бъде, след като Дехесус стреляше към него отгоре.

Точно когато стигна далечния ъгъл и се приведе, колебаейки се, изтрещя единичен изстрел. После се чу вик и плисък на вода.

Отново настана тишина.

Филипов почувства как се смразява. Викът сякаш беше на Дехесус. Единичен изстрел?

Протегна ръка назад и сръчка Смит. Даде му сигнал да се обърне и двамата заедно се оттеглиха от другата страна на рулевата рубка, приведени и тежко дишащи. Никога през живота си Филипов не беше изпитвал такъв страх. Смит изглеждаше не по-малко подплашен.

— Какво ще правим, мамка му? – прошепна той с пресекващ глас.

Мислите на Филипов се блъскаха в главата му. Трябваше да направят нещо, и то веднага. Но дори от това да зависеше животът му, не можеше да измисли какво.