Обсидиановата стая

60.

Специалният агент, отговарящ за регионалния офис на ФБР в Маями, Вентрайс Меткаф, беше много любопитна кои са двамата й особени посетители. Дочула бе неясни слухове за единия от тях още докато учеше в Куантико – легендарен и противоречив агент, действащ извън правилата с очевидна безнаказаност, чиито арестанти често загиваха. Споменаваха го като черна овца, каквито новото ФБР не би трябвало да търпи. Въпреки това не само го търпяха, но изглежда се ползваше с подкрепата на Бюрото.

За другия също беше слушала, но главно заради високия му пост на отличен изпълнителен директор по разузнаването. Беше ексцентричен посвоему, доста неясна личност, но за него се знаеше, че е блестящ, корав и справедлив.

И ето ги двамата заедно в нейния кабинет – какъв контраст между тях. Лонгстрийт с неговото остро, грубо лице, дълга сива коса, измачкан син костюм, внушителна височина и гробовен глас. А другият… да, другият. Толкова блед, толкова лъскав и подобен на котка, с провлечения акцент на човек от дълбокия Юг, довоенни маниери и жестове: благовъзпитана, но плашеща личност с проблясващи хромови очи и черен костюм. За пръв път виждаше агент на ФБР в черен костюм – това просто не беше в културата на Бюрото.

Меткаф беше един вид колекционер на хора. Гордееше се със способността си при първо виждане да разбере що за човек има пред себе си. Можеше да прочете книга само като види нейната корица. Затова беше най-младият началник на регионалното бюро, първата жена, и то афроамериканка, на този пост. Докато оглеждаше двамата господа от горе до долу, осъзна, че ще поискат от нея пълно сътрудничество и нищо по-малко. А то щеше да й осигури двама много полезни съюзници, които биха могли да й помогнат по нейния дълъг път до крайната цел – директор на ФБР.

— Господа – попита тя, – как бих могла да ви помогна?

Лонгстрийт й отговори:

— Госпожице Меткаф, със специален агент Пендъргаст изпълняваме задача, която е едновременно секретна и неофициална. Имаме много необичайна молба.

— Да чуем – отговори тя. Нямаше да им позволи твърде лесно да наложат волята си, независимо каква беше молбата.

— Бихме желали да прекараме сами един час във вашия отдел „Призма“[56].

Щом чу това, веждите на Меткаф се стрелнаха нагоре. Молбата беше толкова извън правилата, че се удиви.

— Разбираме, че това е твърде необичайна молба – продължи Лонгстрийт.

— Господа, съжалявам, но дори да е отправена от изпълнителния директор по разузнаването, тази молба е напълно в разрез с правилника. Знаете, че трябва да минете по каналния ред.

Когато чу това, другият мъж се размърда.

— Това „не“ ли означава?

Начинът, по който попита – тихо, любезно, но толкова заплашително, беше нещо, което Меткаф щеше по-късно да анализира и да започне сама да използва.

— Нали още не сте чули „не“ от мен? – попита тя любезно.

— Надявам се, че няма и да чуем – отговори мъжът на име Пендъргаст.

Тя направи пауза, оставяйки мълчанието да се разтегли.

— Нека обясня… – започна Лонгстрийт.

Пендъргаст леко сложи ръката си върху рамото му.

— Мисля, че госпожица Меткаф няма нужда, нито ще поиска обяснение.

Напълно е прав, помисли си Меткаф. Тя направи друга пауза, оставяйки мълчанието отново да се проточи. Беше открила, че за повечето хора то е много по-мъчително, отколкото острите въпроси.

— Госпожице Меткаф – обади се Пендъргаст, – ние никога не забравяме своите приятели и помним дълго.

Точно това беше очаквала да чуе, но се изненада, че бе изразено толкова откровено. Явно беше човек, който цени прямотата. Не си падаше по увъртанията.

— Кога искате да получите достъпа?

— Ако може, още сега.

Тя за трети път остави мълчанието да се проточи. Накрая каза:

— Господа, останете по местата си. Ще ми трябват пет минути, за да освободя отдела от излишния персонал. Предполагам, че водите със себе си техническо лице?

— Не.

— Тогава предлагам да оставя на място най-добрия от моите хора.

Когато помещението беше готово и двамата посетители си тръгваха, Пендъргаст й протегна ръка – хладна и чиста като нов ленен чаршаф.

— Толкова се радвам, че станахме приятели.

Хауърд Лонгстрийт следваше началника на регионалния офис надолу по няколко коридора и в няколко асансьора, докато не стигнаха до вратата на помещение в мазето без прозорци, топло и пропито с особената миризма на електроника. Беше малко и залято от синята светлина на безброй компютърни екрани. Оттук агенти със специални разрешения можеха да влизат в различни бази данни на Агенцията за национална сигурност. Той и друг път беше влизал в помещения на програмата „Призма“ и това не беше по-различно. С тази разлика, че беше празно, като не броим останалия техник – върлинест и нервен, с щръкнало „близнато“ на челото.

— Колега Ернандес – каза Меткаф, – това са специален агент Пендъргаст и изпълнителният директор по разузнаването Лонгстрийт.

— Здравейте – каза Ернандес.

— Те имат нужда от вашата неограничена помощ – обясни Меткаф на техника. – Освен това всичко, случващо се тук, трябва да остане поверително дори от мен.

— Да, госпожице Меткаф.

Тя си тръгна и затвори вратата. Лонгстрийт погледна Пендъргаст. Очите му сияеха от нетърпеливо очакване. Прииска му се да изпитва същото. Цялата работа му се струваше напразно гонене на вятъра, огромно губене на време, каквото те нямаха. Ако ставаше дума за някой друг агент, щеше още в началото да сложи край на това отклонение. Но познаваше Пендъргаст от прекалено дълго време, за да пренебрегне някое от предчувствията му. А откриването на липсващите caudae equinae беше много убедително. Единственото, което го дразнеше, беше сдържаността на Пендъргаст относно неговите теории.

— Алойшъс – обърна се той към него, – би ли обяснил на господин Ернандес какво искаш да направи?

— Разбира се. – Пендъргаст извади голям твърд диск от джоба на сакото си и го сложи на масата пред Ернандес. – На този диск са всички видеозаписи от охранителните камери на Баптистката болница в Маями. Тези камери заснемат без изключение всеки, който посещава болницата. Разположени са на широк периметър. Не може да влезеш или излезеш от болницата, без лицето ти да бъде заснето няколко пъти.

Ернандес кимна с разбиране.

— Болницата има около девет хиляди посетители дневно. Камерите са около двеста.

— Това са доста записи. За онова убийство с насичането на жертвите ли става въпрос?

Пендъргаст замълча и помещението се изпълни с неодобрението, което двамата агенти излъчваха.

— Съжалявам – каза техникът.

— Ние смятаме, че един човек е влязъл в болницата с една маскировка и я е напуснал с друга. Може да е променил чертите на лицето си, цвета на косата, както и други физически подробности като част от тази смяна на самоличността.

— Разбирам.

— И така, господин Ернандес, как може да използваме мощността на вашата компютърна система и базите на Агенцията за национална сигурност, за да идентифицираме лицето, което е напуснало болницата, без изобщо да влиза в нея?

— Това е фасулска работа – възкликна Ернандес. – Мислех, че ще ми стоварите нещо тежко. АНС разполага с най-добрия софтуер в света за разпознаване на лица. По-добър от този на Гугъл. Аз просто ще го накарам да сравни всички влезли с всички излезли и той накрая ще изплюе лицето, което не е влизало.

Когато чу това, лицето на Пендъргаст се разтегна в рядка усмивка.

— И колко време ще отнеме това?

— Колко записа има на твърдия диск?

— Три терабайта.

— Значи двайсет минути. Ще изчакате ли?

Лонгстрийт видя, че Пендъргаст се отпуска на един от столовете, и последва неговия пример. Ернандес остана при компютъра и започна да трака по клавиатурата.

Все едно беше навил будилник, защото двайсет минути по-късно техникът се изправи зад монитора на своя компютър.

— Бинго! Ето го човека ви, и то от няколко различни ъгъла.

Лонгстрийт стана и последва Пендъргаст, който беше скочил като котка, за да проучи поредицата лица на монитора.

— Мога да ги прехвърля на големия екран – предложи Ернандес.

Кадрите изскочиха на шейсетинчовия екран. На тях се виждаше висок мъж, облечен в елегантен кафяв костюм, с кафяви очи и кестенява коса, леко мургава кожа. Мъжът беше с модни очила с рамка от титан. Лонгстрийт се беше вторачил с изненада и разочарование. Това не беше Диоген, нали? Мъжът изглеждаше твърде различно.

Пендъргаст помоли техника:

— Моля, пуснете малко от видеозаписите.

Ернандес изпълни молбата и пусна запис на мъжа, който крачеше надолу по някакъв коридор, после пресече фоайето и накрая излезе през вратата. Имаше нужната височина и телосложение – това беше вярно. Много хора обаче са слаби и високи метър и осемдесет и пет. Докато гледаше записите, Лонгстрийт изпита разочарование. Мъжът не само не приличаше на Диоген, когото беше виждал на старите записи на ФБР от наблюдението му. Просто не се движеше като него. От опит Лонгстрийт знаеше, че по походката може да идентифицираш някого не по-лошо, отколкото по външния вид. Всеки ходи по различен начин и това не може да се маскира.

Погледна към Пендъргаст и видя, че лицето му е изкривено от триумф, смесен с гняв.

— Това не е Диоген, нали?

— Със сигурност е той – отговори агентът. – Познавам брат си. Този човек на екрана е той. Знам го.

— Но походката му?

— Скъпи Хауърд, естествено това е първото нещо, което ще промени. Да, мъжът не ходи като моя брат, но не ти ли се струва, че тази походка е малко изкуствена? Изтъква разликата за пред камерите.

Лонгстрийт се обърна към Ернандес.

— Моля, пуснете записа още веднъж.

След това отново изгледа внимателно кадрите. Да, Пендъргаст беше напипал нещо.

— Алойшъс – каза той, извръщайки глава от екрана, – познавам те достатъчно отдавна, за да се доверя на предчувствието ти.

— Това не е просто предчувствие – отговори Пендъргаст. Той се обърна към Ернандес. – Сега имам друга задача за вас. Кой е този човек? Имам предвид официално.

Ернандес затрака по клавиатурата с усмивка на лицето. След секунди програмата за разпознаване на лица на Агенцията за национална сигурност щеше да установи самоличността с множество подробности:

Имаше още информация, но Пендъргаст не й обърна внимание.

— Чудесно – кимна той. – А сега, господин Ернандес, искам да потърсите недвижимите имоти на този човек. Не само неговата лична собственост, но и такава на разни кухи компании, които притежава, офшорни фирми, предполагаеми роднини. С една дума, искам да знам за всеки квадратен сантиметър, свързан по някакъв начин с него. Особено във Флорида.

— Разбира се. – Клавиатурата отново затрака и след малко на екрана се появи списък. Въпреки своя голям опит Лонгстрийт винаги се удивя ваше колко бързо компютърът може да свърже лабиринт от грижливо маскирани кухи фирми. Тогава му хрумна, че вероятно Агенцията за национална сигурност вече беше свършила тази работа. За всяка компания в света. Това би било типично за тях.

Пендъргаст изучава известно време списъка, после нададе нехарактерен за него вик на триумф:

— Ето, точно тук! – каза той и мушна с дългия си пръст екрана.

— Инцитат – измърмори Пендъргаст с променен глас.

Лонгстрийт почувства как го полазват мравки по гърба. Това беше късчето информация, от което се нуждаеха. Сигурен беше, че точно това е прословутата игла в купа сено, едва забележимата следа в пясъка, която ще ги отведе при Диоген.

— Дайте да видим сателитната снимка – помоли Пендъргаст. – Увеличете района.

— Няма проблем – кимна Ернандес. След това отвори друга програма, въведе поредица координати и миг по-късно на екрана изскочи сателитна снимка със забележително висока резолюция. Тя показваше средно голям остров, заобиколен от четири по-малки.

— Моля, увеличете големия остров.

Ернандес изпълни поисканото. Сега на екрана се показа голяма къща, кей, простиращ се в плитък залив, една по-малка къща, скрита сред близките мангрови дървета, и разпръснати наоколо самотни стопански постройки. За кея беше завързана лодка.

— Кога е направена тази сателитна снимка? – попита Пендъргаст.

Ернандес се вгледа в екрана.

— Преди година и половина.

— Увеличи лодката.

Тя започна да нараства, докато не изпълни екрана. Оказа се антикварна моторница „Крис Крафт“.

— Това е мястото – каза Пендъргаст и се обърна към Лонгстрийт с трескави от оживление очи. – Там ще ги намерим.

Лонгстрийт се обърна и се вторачи в своя приятел. Главата му се маеше от бързината, с която Пендъргаст беше придвижил случая.

— Хауърд, трябва да отидем там колкото може по-бързо и неочаквано. Трябва да го направим още тази нощ.