Обсидиановата стая

20.

Отговорният специален агент Руди Спан прокара пръсти през късата си коса и се втренчи в плика за доказателства на бюрото си. Вътре блестеше износен златен пръстен и странен полуразтопен медальон заедно с писмо и плик за писма. Изпитваше смесени чувства към този случай, който се бе озовал неочаквано и с голям шум в нюйоркското подразделение на ФБР. Един агент е бил отвлечен. И не кой да е агент, а А. Ш. Л. Пендъргаст. Спан, който едва наскоро беше станал отговорен специален агент в нюйоркското подразделение, не познаваше добре Пендъргаст. Но беше чувал слуховете. Този Пендъргаст имаше специален статут: беше нещо като свободен агент, който сам избира своите случаи. Очевидно беше много богат, защото приемаше само един долар годишна заплата – далечен отглас от онова, което обикновено печелеше държавен служител 10-а степен според щатното разписание. Слуховете гласяха, че Пендъргаст е индивидуалист, който действа на границата на закона, но е защитаван „отгоре“. Честно казано, не беше харесван от по-младите агенти. Те негодуваха срещу неговата свобода, неговото богатство и елитарната му превзетост. От друга страна, по-старите колеги в офиса изпитваха страхопочитание към него – един вид предпазливо уважение. Никой не го обичаше обаче. Той не беше сърдечен човек, не беше от хората, с които след работа ще идеш да пийнеш по бира или да висиш на стрелбището в края на седмицата. Заради това Спан не си беше имал работа с него пряко, като изключим оказването на подкрепа за действията на подразделението. Агентът рядко се мяркаше на „Федерал Плаза“.

Обаче той беше федерален агент. А ако във ФБР има нещо безусловно, това са верността и другарството, които ги свързват в едно цяло. Ако агент бъде убит или е изложен на заплаха, Бюрото ще направи всичко възможно, за да хване престъпниците.

Заради това отвличането на Пендъргаст веднага беше предизвикало гняв и сега беше ред на Спан да реши случая или да изгуби.

Погледна към мобилния си телефон, който лежеше на бюрото. Първоначалният контакт с похитителите щеше да стане след няколко минути и той беше решен да го проведе енергично. Това беше случай, който можеше да предопредели неговата кариера. Спан едновременно се страхуваше и вълнуваше. Знаеше, че е много добър агент, беше завършил като първенец на курса си в Куантико, а кариерата му от тогава насам беше звездна. На четирийсет беше един от най-младите отговорни специални агенти във ФБР, и то в най-важното подразделение в страната – нюйоркското. Това беше от тези възможности, които се появяват само веднъж пред вратата ти. Справеше ли се с нея, а той смяташе, че може, само небето над него щеше да го ограничава.

Откакто тази сутрин беше пристигнал пакетът, той заряза всичко останало. Организира малка, но мощна работна група, която щеше да се събере след минути. Беше се погрижил да е малка, елитна и пъргава. „Свален агент“ беше основен приоритет. Всичко, от каквото имаше нужда – съдебни заповеди, лабораторни изследвания, криминологични проби, анализи, ИТ – щеше да се изпълнява веднага с приоритет пред всички останали случаи. Вече беше съобщил на всички техни лаборатории, за да бъде сигурен, че ще са готови в случай на нужда.

Секретарят му съобщи за пристигането на работната група. Спан стана и отиде в приемната, стиснал в ръка плика за доказателства. Всички бяха дошли едновременно: трима мъже и една жена – до един първокласни агенти. Минаха през вратата мълчаливи и мрачни. Настаниха се в малкото пространство на приемната. Спан кимна на всеки поотделно, след това даде знак на секретаря си за кафе. Отиде в края на стаята и остави плика за доказателства върху масичката под бялата дъска.

Точно когато се готвеше да заговори, вратата се отвори отново. Всички се втренчиха в безмълвна изненада. Спан не познаваше лично човека, но той беше легенда във ФБР: Хауърд Лонгстрийт, който носеше доста тайнствената титла асоцииран изпълнителен директор по разузнаването. Дирекцията по разузнаване, която Лонгстрийт управляваше, беше твърде далеч от тази на Спан. Макар да беше по-старши от него, той нямаше официални ръководни пълномощия. Което беше добре.

Лонгстрийт беше почти толкова ексцентричен като агент Пендъргаст, но по различен начин: косата му беше дълга и посивяла, костюмът му измачкан, а профилът му – орлов. Черните му очи блестяха под набръчканото чело. Гласът му наподобяваше ръмжене, а той самият беше необикновено висок: цели два метра. Може би, за да компенсира ръста си или заради това, че цял живот се беше свеждал през вратите, беше приведен на десет градуса от вертикалната линия – твърде различна от изпънатата военна стойка, характерна за Бюрото. Начинът на работа на Лонгстрийт беше сърдечен и скромен, което му беше спечелило популярност сред неговите подчинени. Разбира се, носеха се и слуховете за времето му в легендарната Призрачна рота. Изведнъж Спан осъзна, че това трябва да е причината за неговото идване: пръстенът в плика за доказателства показваше, че Пендъргаст е бил член на същата част.

Спан се поколеба.

— Директор Лонгстрийт, каква изненада.

Лонгстрийт завъртя подобното си на остра скала лице към него и кимна към празния стол.

— Имате ли нещо против да се присъединя?

— Не, нямам.

Лонгстрийт седна в края зад останалите от групата.

Внезапната му поява извади Спан от равновесие, но той бързо се съвзе.

— Благодаря ви, че дойдохте – започна той. – Потвърдено е, че пръстенът и медальонът са истински. По тях има негови латентни пръстови отпечатъци[19]. Изглежда нарочно са оставени там, за да не се съмняваме, че неизвестните извършители са го похитили. Подробната проверка на четирите предмета: пръстена, медальона, писмото, пощенския плик, не откри други латентни отпечатъци, освен неговите. Нито ДНК, фибри, косми или нещо друго.

Той пусна презентацията с „Пауър Пойнт“ и на екрана се появи пощенски плик.

— Има пощенски печат от Централната поща в Манхатън от петнайсет часа вчера следобед. Пуснат е в пощенска кутия на ъгъла и пристигна тази сутрин. След като днес е вторник, може да е пуснат в пощенската кутия по всяко време след три часа в неделя и понеделник, защото първото събиране на пощата е в три часа. Самото писмо е датирано понеделник, но това нищо не означава. Няма камери, насочени към тази пощенска кутия, но има достатъчно по булевардите и улиците, водещи към нея. Всички записи се преглеждат.

След това натисна бутона и се показа другото изображение: дълга, брулена от вятъра плажна ивица.

— Това е мястото, където агент Пендъргаст е видян преди шестнайсет дни при изгрев-слънце. Бил е в продължителен отпуск и е работил върху частно разследване. Няма да се впускам в подробности за него, защото почти със сигурност нямат връзка със случващото се. Борил се е на брега с умопомрачен убиец и двамата са били отнесени в морето и изчезнали. Обширното издирване остава безрезултатно. Водата е била дванайсет градуса, в каквато човек може да оцелее около час. Смятахме, че е мъртъв, докато не получихме тази пратка. Така че или е бил спасен от кораб, или е бил изхвърлен някъде на брега. Каквато и да е истината, онези, които са го открили, щом са научили неговата самоличност, са решили да използват агента като примамка за размяна на затворници. В момента провеждаме подробен анализ на всеки кораб, който може да е бил в района по това време, както и на приливните течения.

Натисна отново копчето и на екрана се появи изображението на сканираното писмо.

— Писмото е написано на компютър с векторен шрифт, а след това е копирано няколко пъти, за да се размажат възможни издайнически характеристики. Ето какво пише:

— Ето и имейла, който получихме днес. – Спан натисна бутона и на екрана се показа другият слайд. Беше снимката на мъж, шокиращо измършавял, но определено жив. Лежеше върху мръсно парче платнище. До него имаше разгърнат брой на „Ю Ес Ей Тудей“ с вчерашна дата. – Хвърлили сме нашите най-добри ИТ ресурси да проследят този имейл адрес, обаче изглежда е двойно шифрован и вероятно непроследим.

Сега Спан се спря на плана, който беше изработил за преговорите с похитителите. Беше класически, основаващ се на дългия опит на Бюрото, а и на неговия собствен с отвличания и похищения. Не се съгласявай, омаловажи първото предложение, дръж извършителите непрекъснато под напрежение, печели време с дребни искания. Измори ги, постепенно им отнемай контрола, докато най-добрите агенти влагат всичките си сили да ги намерят.

Той обсъди всичко това с групата, разпределяйки отделните задачи между агентите. Преговорите обаче запази за себе си.

— И накрая – имаме резервен план. Ако тази стратегия не сработи, ще изпълним тяхното искане. Ще освободим Арсено и ще върнем Пендъргаст.

Той замълча и се огледа, очаквайки коментари.

— Разбира се, вие знаете, че те така или иначе ще убият Пендъргаст – тихо каза Лонгстрийт.

— Убийството на федерален агент ще им навлече смъртна присъда – отговори Спан. – След като пуснем техния човек, защо да предприемат такава крайна стъпка?

— Защото Пендъргаст ще е свидетел, който може да ги вкара зад решетките до края на дните им.

Настъпи мълчание, в което Спан се чудеше какво да отговори.

— Господин директор, тези мъже очевидно не са глупави.

След тези думи Лонгстрийт се разгъна от стола с безгрижен вид, след това се разходи до средата на помещението.

— Съжалявам, че се налага да бъда откровен, агент Спан, но смятам, че този ваш план ще гарантира смъртта на Пендъргаст.

Спан се вторачи в директора.

— Моите уважения, но не съм съгласен. Това е класически, подробно проучен и проверен в практиката начин на действие.

— Точно затова ще се провали. – Лонгстрийт леко се обърна към групата. – Пендъргаст се намира на кораб. Почти сигурно на контрабандисти на дрога. Извадили са го от водата, разбрали са кой е и са измислили този план. Това е много глупав план на много глупави хора, макар очевидно да вярват, че са страшно умни. Затова Пендъргаст е в такава голяма опасност. Ако бяха умни, както вие мислите, планът ви можеше да сработи. Но те не са. Каквото и да направим, ще го изхвърлят във водата и ще избягат.

— Контрабандисти на наркотици? – попита Спан. Откъде, по дяволите, Лонгстрийт знаеше това?

— Арсено е контрабандист на наркотици. Логично е това да са неговите колеги. Те отчаяно искат да го освободят, преди да пропее.

Сега Лонгстрийт беше започнал да крачи напред-назад.

— И така, какво ще правим? – той вдигна един от тънките си като крака на паяк пръсти. – А: ще разиграем паника. Веднага ще отстъпим на всички техни искания. Ще се престорим, че сме готови да направим всичко, за да освободим нашия скъпоценен агент. Ще ги държим заети – докато говорим с тях, Пендъргаст няма да умре. – Той вдигна втори пръст. – Б: ще натиснем здраво Арсено, но много тихо, защото може да ги информира. В: те се крият някъде на кораб, затова ще претърсим Атлантическото крайбрежие. И накрая Г: и това е най-важното. Ще ги изкараме наяве. Как? Като доведем Арсено от „Синг Синг“ в Ню Йорк. Трябва ли да добавя, че тази операция трябва да се държи в пълна тайна? Не само от пресата и Нюйоркското полицейско управление, но и от другите отдели във ФБР. Информацията за нея ще бъде ограничена до този екип и неколцина от началниците.

Отговорният специален агент Спан стоеше там и местеше очи от директора към своята работна група. Те бяха съсредоточили изцяло вниманието си върху Лонгстрийт. Без някой да осъзнава това, той беше поел командването просто ей така. Спан почувства бавния огън на унижението и яростта.