Обсидиановата стая

26.

Диоген Пендъргаст чакаше в малката стая в края на виещата се надолу стълба към мазето под мазето на „Ривърсайд Драйв“ № 891, седнал в кресло с права облегалка. Вратата към стълбата стоеше отворена. Беше сложил тънка свещица в стенния свещник, която хвърляше трепкаща дружелюбна светлина върху старата каменна зидария. Поне се надяваше да е приятелска, защото не знаеше много за тези неща.

Беше внимавал да не сложи стола си точно пред вратата. Не искаше да изглежда като Цербер: заплашителна фигура, която пази пътя надолу. Потруди се здраво, за да направи всичко, свързано с него, да изглежда колкото може по-дружески и незаплашително. Беше облечен просто: черни вълнени панталони и сиво сако от туид… поне така му изглеждаше. Не обичаше туид – боцкаше и имаше неизтънчен вид, но излъчваше сигурност, домашен уют и приветливост.

Поне се надяваше (отново), че е така.

Тези неща са опора срещу моята гибел…

С усилие потисна този глас – гласа на стария Диоген, който от време на време неочаквано избълбукваше като облак метан от яма с катран – обратно там, откъдето беше дошъл. Това беше тогава, а това е сега.

Той беше променен, един реформиран човек, въпреки това Старият глас все още се връщаше в мигове на силно вълнение, както сега… или щом кръвта му, по каквато и да е причина започнеше да кипи…

Направи опит да се съсредоточи върху туида.

Беше се гордял със своята изтънченост и светско излъчване твърде дълго, презирайки мнението на другите. Единствените случаи, когато взимаше под внимание как другите гледат на него, бяха при заниманията му със социално инженерство. Или когато от скука или раздразнение мамеше, закачаше и тровеше другите за собствено удоволствие. Имаше затруднения да покаже на Констънс чувствата на уязвимост и привързаност, които изпитваше към нея. Приличаше на човек, спазвал обет за мълчание през половината си живот, който внезапно се опитва да запее песен.

Намести се на стола. Трябваше да го извади от един от подземните складове, а старите му възглавници от копринено кадифе бяха покрити с дебел слой прах.

Когато скърцането на креслото заглъхна, той отново внимателно се заслуша със сетива, готови да уловят и най-слабия шум, най-малката промяна във въздушното налягане, които биха подсказали нейното приближаване нагоре по стълбището, което се виеше надолу към мазето под мазето.

Погледна часовника си: десет и четвърт сутринта. Беше се сбогувал с Констънс няколко минути преди полунощ. Оттогава седеше тук и очакваше нея и нейния отговор.

Планирането, парите и времето, нужни, за да доведе снощната среща до благоприятен изход – среща, при която да разголи своята душа, без да се страхува от прекъсване – бяха колосални. Но щеше да си заслужава, стига тя да каже „да“.

В друго време, в един друг живот можеше да се забавлява с това колко добре бе изиграл всичко. Например справянето с Проктър беше съвършено, включително до летище „Гендър“, където така беше уредил нещата, че верният телохранител да кацне точно навреме, за да види как насила вкарва „Констънс“, всъщност маскираната Флавия, в чакащия самолет. Разбира се, Проктър се хвърли да го преследва до Ирландия… Докато през това време той слезе от самолета и се качи на друг, за да се върне в Ню Йорк. Озова се отново в града преди деветнайсет часа – само шест, след като бе напуснал линкълна, с който уж бе отвлякъл Констънс. Изпращането на този буден и умен човек за зелен хайвер на края на света беше брилянтно свършена работа.

Ковчегът с охлаждането също беше, поне така си мислеше, гениално хрумване. Проктър нямаше да знае какво означава, не че изобщо значеше нещо в действителност, но той сигурно щеше да накара въображението му да се развихри… и да го вдъхнови за най-крайни мерки.

Напомни си, че не е прилично да се гордее с това, което за Проктър сигурно е най-горчивото преживяване в живота. Обаче той беше отстранен от пътя му – огорчен, но жив. Констънс никога нямаше да му прости, ако беше прибягнал до по-радикално решение.

От другата страна на коридора срещу мястото, където седеше, се намираше стаята, която преди години беше служила на Енох Ленг за операционна. От мястото си Диоген виждаше само края на операционната маса, изработена от ранна мартензитна[28] неръждаема стомана. Все още беше полирана до блясък и чертите на лицето му го гледаха оттам. Бяха великолепни, а белегът придаваше тръпка на изваяното му лице и разноцветните му очи. Поне се надяваше, че Констънс щеше да си помисли това.

Защо тези нейни думи, хвърлени снощи срещу него в гнева й, се връщаха сега да го измъчват? Винаги е бил специалист в тормоза над самия себе си, дори повече, отколкото в измъчването на другите. Самоизмъчването беше умение, на което го научи Алойшъс. Алойшъс, макар и не по-умен, но достатъчно по-голям, за да бъде винаги с един математически проблем пред него, с един по-добре прочетен роман, със сантиметър-два по-висок, с един удар по-силен. Със своята неодобрителна святост и снизхождение Алойшъс беше причината да крие своите интереси и развлечения и да ги насочи в по-лични и перверзни посоки. Алойшъс беше този, който предизвика Събитието, което сложи край на всичките му надежди за нормален…

Диоген сложи преграда на вътрешния порой от думи, защото осъзна, че дишането му се е учестило, а сърцето заблъска в гърдите му. Той се успокои. Омразата срещу брат му беше добра и справедлива. Не можеше да бъде угасена, а сега, със смъртта на Алойшъс, никога нямаше да бъде поправена. Но се беше случило нещо странно: с гибелта на неговия брат съзнанието на Диоген се прочисти. Беше станал по-сигурен от всякога, че има един човек на този свят, който може да внесе смисъл, удовлетворение и радост в живота му.

Този човек беше Констънс Грийн.

Неволно си спомни репликите от един стар филм: Това, че изобщо те желая, ми се струва върха на неправдоподобността. Ти си неправдоподобен човек, както и аз. По такъв начин през първите дни след като се измъкна на косъм от вулкана Стромболи и бълваната от него лава… беше започнал да гледа на напъпващата си страст по Констънс.

Дори сега си спомни този миг така живо, сякаш беше вчера: борбата с ужасния склон на Шара дел Фуоко с наклон четирийсет и пет градуса. Не беше поток от лава както в Хаваи, а по-скоро склон от лава. Дяволски процеп в земята, широк в основата си осемстотин метра, по който непрестанно се търкаляха скали с размера на къщи, червено-кафяви от горещината. Горещината, бълвана от Огнения склон, предизвикваше буреносен вихър от сяра и пепел. Точно този демоничен вятър бе спасил живота му. След като Констънс го бутна от края на склона, той се прекатури, но не падна. Започна да се издига върху тези създадени от горещината въздушни пориви, докато не го запратиха в единия край на изгарящата пропаст. Заклещи се в пукнатина, а едната страна на лицето му, която се опря в свръхнагорещената скала, запращя. Заради шока успя да се измъкне, да издраска нагоре през ръба на пропастта и на четири крака да поеме по пътеката, по която Констънс го беше преследвала нагоре. Заобиколи същинския конус на вулкана и се спусна от далечната страна в Джиностра. Джиностра беше село с около четирийсет жители и достъпно само с лодка – малък къс самородно злато от миналото на Сицилия. Докато се бореше с болката, бе подслонен от бездетна вдовица, която живееше във вила извън града. Тя не попита как се е наранил, не се възпротиви на молбата му за пълна секретност. Изглежда беше доволна, че може да се грижи за неговите рани с древните мехлеми и извлеци, които бяха на нейно разположение. Едва ден преди да си тръгне, той успя да разбере истинската причина за нейните грижи: жената беше смъртно уплашена от неговия „лош поглед“ – двуцветните му очи, които според местните вярвания щяха да й навлекат беда, ако не направи всичко възможно да му помогне.

Беше на легло със седмици – изгарянията, болката, от които е най-трудна за облекчаване дори с модерни лекарства, му причиняваха непоносими страдания. Но макар да лежеше там обвит в пашкула на болката, единственото, за което можеше да мисли, не беше омразата срещу Констънс, а невъобразимото удоволствие, което двамата споделиха… само една нощ.

По онова време му беше трудно да го повярва. Изглеждаше необяснимо как така се бе озовал обвързан със страст към непознат човек. Нуждата от нея обаче, сега го бе осъзнал, не беше невероятна. Всъщност беше неизбежна заради всички причини, които й разкри снощи. Нейното отвращение към долния и раболепен свят. Неповторимата дълбочина на нейните знания. Афинитетът й към поведението, любезностите и куртоазията на отминалите времена, съчетан по най-добрия начин с темперамент, пречистен като най-добра стомана с гнева и насилието. Тя беше тигрица, облечена с вкус в коприна.

Беше тигрица и в други неща… Той се измъчваше, че е бил толкова заслепен от омразата срещу своя брат, та бе гледал на нейното прелъстяване като на победа срещу Алойшъс. Едва по-късно, когато беше на легло, измъчван от болки, осъзна, че нощта, която прекараха заедно, е най-забележителната, най-вълнуващата, сурова, върховна и приятна нощ в неговия живот. Беше хедонист до мозъка на костите си. Въпреки това нищо в живота му не би могло да се сравни с това, което бе преживял, събуждайки събираната повече от сто години страст у тази жена, която подпали това малко, нежно тяло… Какъв глупак се оказа да захвърли всичко това!

Простите, стари церове, с които сицилианката го лекуваше, не можеха да облекчат болката, но сътвориха чудеса, намалявайки белезите до минимум. Два месеца по-късно Диоген напусна Джиностра с нова цел в живота…

С трепване осъзна, че Констънс стои пред него. Беше толкова погълнат от спомени, че не я беше чул да се качва.

Скочи от стола, преди да си спомни, че възнамеряваше да остане седнал.

— Констънс – прошепна той.

Тя носеше проста, но елегантна рокля с цвят на слонова кост. Полумесец от дантела закриваше целомъдрено основата на шията, но не можеше да скрие възхитителното деколте. Контурите на роклята, проблясващи като паяжини на трепкащата светлина от свещта, се спускаха до пода, където скриваха краката й зад пластове прозирна тъкан. Тя го гледаше, забелязала очевидното му объркване, с изражение, което Диоген не можа съвсем да разчете: сложна смесица от интерес, бдителност и – помисли си той, надявайки се да е прав – предпазлива нежност.

— Да – отговори му тя с тих глас.

Диоген вдигна ръка и несъзнателно и безсмислено заопипва възела на вратовръзката си. Съзнанието му беше толкова объркано, че не можеше да отговори.

— Да – повтори тя. – Ще се оттегля от света заедно с теб. И… ще започна да взимам еликсира.

Замълча в очакване на отговор. Шокът от облекчението и възторга, които се стовариха върху Диоген, бяха толкова силни, че едва в този миг той осъзна колко се беше страхувал тя да не каже „не“.

— Констънс – промълви той отново. Единствената дума, която успя да произнесе.

— Но трябва да ми обещаеш едно – каза тя със своя нисък копринен глас.

Той чакаше.

— Трябва да съм сигурна дали този еликсир наистина действа и че създаването му не е свързано с нараняването на хора.

— Кълна се, че действа и никому не е причинена вреда.

Тя го загледа в продължение на повече от минута изпитателно в очите.

Съвсем несъзнателно Диоген взе ръката й в своите две.

— Констънс, благодаря ти – каза той. – Благодаря. Нямаш представа колко щастлив ме направи. – С удивление усети, че примигва, за да махне сълзите от радост, които бяха избили в очите му. – Съвсем скоро ще научиш колко щастлива мога да те направя. Халсиън е всичко, което обещах, дори нещо повече.

Констънс не отговори. Просто го гледаше по своя си неразбираем начин: преценяващо, очаквателно, загадъчно. От този поглед Диоген се почувства обезкуражен, но странно, едновременно възбуден и опиянен.

Той й целуна ръка.

— Има нещо, което искам да ти обясня. Както можеш да си представиш, бях принуден да създам и използвам множество самоличности. Самоличността, под която закупих Халсиън, е Петру Лупей. Той е румънски граф от Карпатите в Трансилвания, където семейството му намира убежище през съветската епоха. Повече били заловени и избити, но баща му успял да изнесе семейното богатство, което Петру (той предпочита да го наричат Питър) наследява като единствен син и оцелял от цялата фамилия Лупей. Говори се, че рушащият се семеен дворец е близо до имението на граф Дракула. – Той се усмихна. – Тази подробност много ме забавляваше. Направих го човек с безупречни маниери и вкус, който се облича добре, остроумен и обаятелен.

— Очарователно. Но защо ми казваш всичко това?

— Защото на път за летището ще трябва да вляза в самоличността на Петру Лупей и да играя неговата роля, докато не стигнем в Халсиън. Моля те, не се изненадвай от временната промяна в моята външност. Разбира се, на Халсиън мога да бъда самият себе си. Но по време на пътуването дотам, те моля да ме смяташ за Петру Лупей и да се обръщаш към мен с Питър, за да опазиш моята самоличност и пътуването да е безопасно.

— Разбирам.

— Знаех, че ще го направиш. А сега моля да ме извиниш. Имам да свърша толкова неща, преди да заминем. Ако си съгласна, това може да стане днес вечерта.

— Нека да е утре, ако нямаш нищо против – отговори Констънс. – Трябва ми малко време, за да си събера багажа и… да се сбогувам с този живот.

— Да си събереш багажа – повтори Диоген, сякаш тази мисъл беше нова за него. – Разбира се. – Той се обърна да си върви, поколеба се и се върна.

— О, Констънс, ти си толкова красива, а аз – толкова щастлив!

После изчезна в полумрака на подземния коридор.