Обсидиановата стая

35.

Настаняването на Д’Агоста в болничната стая го извади от наркотичната апатия. Чувстваше се объркан и като в мъгла. В ушите си чуваше слаб, но постоянен звън и усещаше тъпа болка в тила. Стаята плуваше, все едно беше под водата.

Той се опита да проясни главата си, като я разтърси. Голяма грешка. Със стон се отпусна внимателно назад и затвори очи.

Чу се говор. Познаваше гласовете. Отвори отново очи, опита се с премигване да прогони объркването и болкоуспокояващите. Големият часовник на стената показваше пет часа. Боже, наистина ли съм бил цял ден в безсъзнание? Лора Хейуърд седеше на стол до леглото му. Сега на лицето й беше онзи израз, който познаваше: враждебен, защитен като на лъвица, която пази своя другар.

— Вини! – каза тя и се изправи.

— Ммм – опита се той да отговори.

— Винсънт, приятелю!

Гласът долетя от долния край на леглото и без този път да движи главата си, Д’Агоста премести очи в тази посока. Там седеше специален агент Пендъргаст. Д’Агоста запремигва често-често, дълбоко шокиран от вида му на скелет, сивите кръгове под очите, бледата под мръсотията кожа. Лицето му беше покрито с рани и синини. Носеше яке на ФБР, което беше прекадено голямо за измършавялото му тяло.

Те се суетяха около него, дори когато Д’Агоста започна отново да потъва в полусъзнание. Лежеше в леглото със затворени очи и се опитваше да се съсредоточи върху разговора. Пендъргаст обясняваше на Лора:

— Хеликоптерът ме закара до хеликоптерното летище в центъра на Манхатън. Казаха ми какво се е случило и дойдох право тук. Ти ли го намери?

— Когато не можах да се свържа с него по мобилния, пратих патрулка у вас. Намерили са го в балния салон да лежи по лице и в безсъзнание.

— Разбрах, че в отговор е организирана голяма операция на Нюйоркското полицейско управление.

— Шегуваш ли се? Има отвлечена жена и нападение срещу офицер. Направо вдигнаха по тревога кавалерията.

Д’Агоста успя да заговори, след като главата му малко се проясни.

— Пендъргаст!

Агентът на ФБР се завъртя към него.

— Как се чувстваш?

— По-добре. Боже, колко се радвам да те видя… – Почувства как гласът му заглъхва.

От мястото си в долния край на леглото Пендъргаст нетърпеливо махна с ръка при тези излияния.

— И така… какво се случи? – успя да попита лейтенантът.

— Бях в… морето. Казано накратко, господинът, който ме спаси, реши да поиска откуп за мен. Бях затворен на техния кораб, докато, за съжаление, не потъна. Това няма никаква връзка със сегашното положение. Не бях на себе си, когато те изложих на опасност. Искрено съжалявам.

— Забрави – отговори Д’Агоста.

Настъпи пауза.

— Можеш ли да ми кажеш, моля… какво точно се случи?

— Не го уморявай – намеси се Лора.

Дори през мъглата от лекарства лейтенантът можеше да види, че неговият приятел беше – нещо напълно необичайно – много развълнуван и разтревожен. Той прочисти гърло, докато се бореше срещу съкрушителната умора, която изпитваше. Лекарят му беше казал, че може да получи амнезия, но слава богу, това не се беше случило, макар точните подробности за сутринта да бяха малко смътни.

— Влязох в къщата, като използвах кода, който ми даде. Озовах се в балната зала само малко преди там… да се появи Диоген.

При това Пендъргаст наполовина се надигна от стола си.

— Диоген? Сигурен ли си?

— Да, дойде от задната част на сградата. Веднага го познах. – Д’Агоста замълча, за да си събере мислите. – В едната ръка носеше куфар.

— И какво стана?

— Той също ме позна. – Лейтенантът преглътна. – Извадих оръжие срещу него. После в залата влезе Констънс.

Пендъргаст пребледня още повече.

— Констънс – повтори той.

— Казах й да застане зад мен, за да я защитя. Покривах Диоген и се готвех да звънна за подкрепление, когато ме халосаха по тила… – Той замълча. – Събудих се в линейката.

Изражението върху лицето на Пендъргаст трудно можеше да се издържи.

— Констънс – каза той сякаш на себе си.

— Всичко е ясно – обади се Лора. – Диоген е имал съучастник, когото Вини не е видял, и той го е ударил изотзад. Посипахме строшената ваза, която вероятно е използвана като оръжие, с дактилоскопичен прах, за да проверим за отпечатъци.

— Мислех, че Диоген е мъртъв – додаде Д’Агоста.

— Всички мислехме така – отговори Пендъргаст и остана на мястото си напълно неподвижен за известно време. След това попита:

— Как реагира Диоген, когато те видя?

— Беше изненадан не по-малко от мен.

— А Констънс? С белезници ли беше? Вързана по някакъв начин?

Д’Агоста помисли малко сред мъглата, която го обгръщаше.

— Не видях нещо подобно.

— Как ти се видя? Гневна? Дрогирана? Принудена?

— Никога не съм могъл да я разгадая. Съжалявам. Носеше чанта през рамо. О, носеше и шапка. Не си спомням как изглеждаше.

— Дърпаше ли се? Каза ли нещо?

— Нищо. Мина зад мен, когато й казах. Запази мълчание.

— Имаше ли оръжие?

Звънът в ушите на лейтенанта се усили.

— Не и такова, което да се вижда.

— Мисля, че Вини вече трябва да си почива – обяви Лора решително.

Пендъргаст не отговори. Втренченият му поглед беше насочен някъде в далечината. Бързо се върна в настоящето. Д’Агоста никога не беше виждал по-ужасно изражение на лицето му и такъв блясък в сребристите му очи.

Той се изправи.

— Винсънт, желая ти скорошно оздравяване.

— Ти самият не изглеждаш особено добре – каза лейтенантът. – Само отбелязвам.

— Ще оставя да се погрижат за мен. Капитан Хейуърд? – той се обърна, кимна й отсечено, завъртя се към вратата и закрачи бързо към нея. Тогава, точно преди отново да изгуби съзнание, Д’Агоста забеляза, че под якето на ФБР агентът носеше черни панталони, накъсани буквално на ивици.