Обсидиановата стая

61.

— Какво има? – попита Диоген.

— Нали нямаш нищо против да приготвиш лодката? – каза Констънс.

Съзнанието му се изпразни, сякаш беше неспособен да разбере какво казва. Последните няколко минути бяха толкова странни – поведението й беше станало толкова непредсказуемо, че едва успя да произнесе думите:

— Моторницата? Защо?

— И да бъдеш така добър да занесеш нещата ми в нея. – Противоречието, което беше разчел в изражението й, колебанието – вече ги нямаше. – Аз събрах по-голямата част от багажа си днес следобед, когато ти казах, че ще почивам.

Той прокара ръка по челото си.

— Тръгвам си. Работата ми тук свърши.

— Не разбирам. Работата ти?

Тя отговори с хладен, равен глас:

— Моето отмъщение.

Диоген отвори уста, но от нея не се чу звук.

— Това е мигът, който чаках – продължи Констънс със същия хладен, равен глас. – Не е в моята природа да дразня и злорадствам. Но в природата ми е да бъда брутална. Затова обяснението ми ще бъде колкото може по-кратко. Всичко беше преструвка.

— Преструвка? – едва успя Диоген да повтори. Каква преструвка?

— Преструвката за нашата любов – Сега той видя, че в едната си ръка тя стиска италианската си кама – не я беше виждал от замъка на „Ривърсайд Драйв“.

— Няма преструвка – обичам те!

— Зная, че ме обичаш. Колко трогателно. Трябва да призная, че ухажването ти беше добре планирано и чудесно изпълнено. Беше всичко, което една жена би могла да желае. – Тя направи пауза. – Жалко, че не постигна нужния ефект.

Това сигурно беше кошмар. Нямаше как да е истина. Тя не можеше да има това предвид. Нищо от казаното. Вероятно еликсирът отново не се беше получил, защото Констънс не бе на себе си. Въпреки това Диоген усети пълзяща, ужасяваща несигурност.

— За бога, какви ги приказваш?

— Трябва да бъда по-ясна? Добре. Казвам, че не те обичам. Никога не съм те обичала. Точно обратното: презирам те. Храня се с омразата си към теб сутрин, обед и вечер. Пазя грижливо омразата си: сега тя е част от мен – неделима и ценна.

— Не, моля те…

— Когато за първи път научих, че си жив, там, в мазето под мазето, изпитах ярост. След това ти заговори. Заговори с ангелския си език. Помниш ли как щом свърши да говориш, ти казах, че имам нужда от време да обмисля твоето предложение? Чувствах несигурност, бях объркана. Бях и ядосана, напълно ирационално, на Алойшъс за неговото изчезване, за това, че се удави. Разбира се, перспективата да се превърна в умствен зеленчук беше нерадостна. Но в края на нощта постигнах вътрешен мир. Бях щастлива. Защото осъзнах, че ми се е паднала неповторимата възможност да те убия отново. Предполагаемата ти смърт във вулкана беше твърде бърза. Този път реших да го направя както трябва.

— Ти… – Диоген пристъпи напред, но спря. Никога през своя живот, нито по време на дълбокото юношеско отчаяние след Събитието или след неуспеха да открадне диаманта, известен като Сърцето на Луцифер, дори по време на възстановяването си от Стромболи не се беше чувствал толкова опустошен.

— Ти взе еликсира…

— Еликсирът беше неочаквана облага. Едно щастливо обстоятелство, защото не само ме подкрепи, но и ми помогна да те убедя, че съм искрена. Точно както повалянето на лейтенант Д’Агоста в безсъзнание помогна да те убедя, макар че в този случай му спасих живота, защото ти със сигурност щеше да го убиеш, ако не се бях намесила.

Диоген залитна.

— А нощта ни заедно? Това не беше преструвка.

— Това беше върхът на преструвката. Беше прав: твоят преформулиран еликсир възстанови здравето и енергията ми. Това възстановяване беше… много опияняващо преживяване. Сега можеш да добавиш спомена си за тази нощ към своя дворец на спомените и болката. Помниш ли как описа нашата първа нощ заедно? Животински спазъм. Това е моят дар за теб: един спазъм срещу друг спазъм. Дори тогава знаех, че удоволствието, с което те дарих, ще бъде платено хилядократно с болка: всеки ден и всяка нощ до края на твоя живот.

— Това не е възможно. Нещата, които каза. Изражението на лицето ти, твоите апетити, усмивките ти… Констънс, това не беше преструвка. Щях да го почувствам.

Настъпи кратко мълчание, преди тя отново да заговори:

— Трябва да призная, че щом видях Халсиън и обсидиановата ти стая, решимостта ми неведнъж се разклати. Всъщност това помещение се оказа моето най-голямо изпитание. По ирония там разбрах, че трябва да завърша своята работа. То ми припомни колко по-голямо удоволствие ще ми достави твоето страдание от всички изкушения на Халсиън.

Всяка дума, изговорена делово от Констънс с този неин старомоден начин на изразяване, беше като киселина в ушите му. Той не знаеше какво да каже.

— Не го вярвам. Това е някаква перверзна шега. Никой не може да ме измами толкова…

— Ти се самоизмами. Но аз се изморих от това. Сега вече знаеш истината. Искам да се махна от твоя остров, оставяйки всичките ти чудесни спомени, надежди и мечти… разбити на късове.

— Ще имаш нужда от еликсира…

— Ще бъда доволна да се присъединя към останалата част от човечеството в неговия марш към смъртта. Не, Диогене, ти си този, който има нужда от еликсира! Удължи своя живот, за да можеш да живееш вечно в нещастие. – Сега гласът й пресекна и се чу нисък смях, триумфален и щастлив.

Когато чу този смях, Диоген усети, че колената му се подгъват. Той рухна на пода. Имаше чувството, че го залива студена, заплашителна светлина. С тази светлина дойде мрачното осъзнаване – най-черното, което му се беше случвало, че това не е жестока шега. Този демонтаж – на него и неговите мечти – беше шедьовър на отмъщението, безмилостно и плашещо в своята всеобхватност. Сега Халсиън щеше да стане още по-самотен, след като беше живял с нея. Констънс знаеше това. Знаеше, че го оставя съкрушен на място, което беше направила нетърпимо от спомени.

Очите му гледаха надолу. Зрението му беше замъглено.

— Няма ли нещо, което мога да кажа или направя, за да те убедя, че…

— Не – отговори тя. – И моля те, не се унижавай да молиш. Не ти прилича.

Диоген не отговори. Мъглата пред очите му се сгъсти.

— Сега, когато стана дума, все пак има едно нещо. Любопитна съм за едно. Вратата в далечния край на острова. Единствената заключена тук. Какво има вътре? Зная, че със сигурност криеш нещо там. Преди да си тръгна, искам всичко да видя. Това, че проявявам любопитство, ми се струва просто невероятно, но може би точно в това е причината. Снощи видях ключето, което носиш на врата си. Без съмнение е за тази врата. Дай ми го, моля те.

Снощи. Докато тя говореше, сякаш чу в главата му да ечи: Ние бяхме едно – нека се опита да го отрече.

Мъглата се разпръсна. Диоген вдигна поглед и я видя застанала над него с протегната ръка.

В него настъпи промяна.

Какво има вътре? Зная със сигурност, че криеш нещо там.

Може би още не всичко беше загубено. Осъзна, че току-що му беше даден шанс – неговата последна възможност…

Изправи се несигурно и положи усилия да се съвземе.

— Не – каза той с глас, който прозвуча дрезгав и в собствените му уши. – Не. Аз ще ти го покажа. Ще те водя през него. Ще го разкрия пред теб… тази част от моята душа никой досега не е виждал.

Констънс прибра ръката си. Нещо неразгадаемо проблесна в нейните очи.

— Така да бъде – съгласи се тя.

Настъпи кратко мълчание. После Диоген, крачейки несигурно, излезе от скритото помещение, прекоси библиотеката и тръгна към входната врата. Констънс го последва на няколко крачки разстояние.

Миг по-късно една фигура излезе от дълбоките сенки в библиотеката, където се беше крила и подслушвала. Внимавайки да не бъде видяна, последва двамата, докато те прекосяваха пясъка, за да стъпят на пътеката към мангровата горичка.