Обсидиановата стая

Проктър отвори двойната врата на библиотеката, за да улесни госпожа Траск, която мина през нея, понесла сребърния поднос със сервиза за предобедния чай.

Помещението беше сумрачно и тихо, осветявано единствено от огъня, който пламтеше в камината. Пред него Проктър видя неподвижна фигура, седнала на стол с висока облегалка, която трудно се различаваше на слабата светлина. Госпожа Траск отиде до нея и сложи подноса на масичката за кафе до стола.

— Госпожице Грийн, сметнах, че може да искате чаша чай – каза тя.

— Не, благодаря ви, госпожо Траск – чу се тихият глас на Констънс.

— Вашият любим жасминов, първо качество. Донесох ви и малко мадленки. Опекох ги днес сутринта. Зная колко ги обичате.

— Не съм особено гладна – отговори Констънс. – Благодаря ви за загрижеността.

— Е, ще оставя подноса тук, в случай че промените мнението си. – Госпожа Траск се усмихна майчински, обърна се и тръгна към вратата на библиотеката. Когато стигна до Проктър, усмивката й беше избледняла, а по лицето й отново се четеше загриженост.

— Ще отсъствам само няколко дни – каза му тихо тя. – Сестра ми трябва да излезе от болницата в края на седмицата. Сигурен ли си, че ще се справиш?

Проктър кимна и я проследи с поглед как бърза за кухнята, преди да насочи отново очи към фигурата на стола с високата облегалка. Бяха минали повече от две седмици, откакто Констънс се върна в замъка на „Ривърсайд Драйв“ 891. Беше дошла мрачна и мълчалива, сама, без агент Пендъргаст и без обяснение какво се е случило. Като шофьор, бивш военен и негов подчинен, а сега момче за всичко и охрана, Проктър имаше усещането, че по време на отсъствието на агента е негов дълг да помага на Констънс в онова, което преживява. Беше му отнело време, търпение и усилия да измъкне историята от нея. Дори сега в нея нямаше много смисъл и той не беше сигурен какво се е случило в действителност. Единственото, което знаеше, беше, че в отсъствието на Пендъргаст голямата къща се беше променила, и то много. Както и самата Констънс.

Когато се върна сама от Ексмут, Масачузетс, където беше отишла да помага на специален агент А. Ш. Л. Пендъргаст в разследването на частен случай, Констънс започна да се заключва по цели дни в стаята си и приемаше крайно неохотно храна. Когато най-сетне се появи, изглеждаше различен човек: мършава и призрачнобледа. Проктър винаги я беше познавал като хладнокръвна, сдържана и самоуверена. Но в дните, които последваха, тя беше ту апатична, ту изведнъж пълна с безцелна енергия и обикаляше залите и коридорите, сякаш търсеше нещо. Изгуби напълно интерес към развлеченията, които някога я бяха поглъщали изцяло: проучването на родословното дърво на фамилия Пендъргаст, антикварните дирения, четенето и свиренето на клавесин. След няколко посещения на разтревожените лейтенант Д’Агоста, капитан Лора Хейуърд и Марго Грийн Констънс беше отказала да се вижда с когото и да било. Освен това на Проктър му се струваше – не знаеше как другояче да го нарече – че тя е непрекъснато нащрек. Единствените мигове, когато показваше искрица от старото си аз, беше щом звънне телефонът и когато Проктър носеше пощата от наетата пощенска кутия. Знаеше, че тя винаги, винаги се надява на думичка от Пендъргаст. Такава обаче нямаше.

Висш служител на ФБР се беше погрижил издирването на Пендъргаст и съпътстващото официално разследване да останат извън обсега на медиите. Въпреки това Проктър се беше наел да събере цялата информация, която може, за изчезването на своя работодател. Научи, че издирването на тялото е продължило пет дни. Катери на бреговата охрана бяха претърсвали водите край Ексмут. Местните полицаи и членове на Националната гвардия бяха прочесали бреговата линия от границата на Ню Хемпшир до нос Ан, търсейки някакви следи, па било то и късче от дреха. Водолази внимателно бяха огледали скалите, където теченията биха могли да закачат труп, а дъното беше претърсено с помощта на сонар. Но нищо не откриха. Официално случаят не беше закрит, но неизреченото заключение беше, че Пендъргаст, тежко ранен в битката със създанието, се е борил с ужасното приливно течение, изгубил е сили от непрекъснатото блъскане на вълните в съчетание с ниската водна температура (само десет градуса), бил е отнесен в открито море и се е удавил. А трупът му е изчезнал в дълбините. Само два дни преди това адвокатът на Пендъргаст, партньор в една от най-старите и дискретни адвокатски кантори в Ню Йорк, най-накрая се беше свързал с оцелелия му син Тристрам, за да му съобщи тъжната новина за изчезването на неговия баща.

Сега Проктър се приближи и седна до Констънс. Тя го погледна за миг, докато сядаше, и го дари с почти незабележима усмивка. След това втораченият й поглед се върна отново върху огъня. Трепкащите пламъци хвърляха дълбоки сенки върху виолетовите очи и черната, късо подстригана коса.

След завръщането й Проктър се беше заел лично да се грижи за нея, защото знаеше, че такова би било желанието на неговия работодател.

Нейното объркано състояние предизвика у него неочаквано желание да я покровителства. Пълна ирония, защото при нормални обстоятелства Констънс беше последният човек, който би потърсил покровителство от някого. Въпреки това, макар да не го казваше, тя, изглежда, се радваше на неговото внимание.

Констънс се поизправи на стола.

— Проктър, реших да сляза долу.

Това внезапно съобщение го смая.

— Имаш предвид долу… където си живяла преди?

Тя не отговори.

— Защо?

— За да… се науча да приемам неизбежното.

— Защо да не можеш да го направиш тук при нас? Не можеш отново да слезеш там долу!

Тя се обърна към него и впи поглед в очите му с такава сила, че той се сепна. Тогава осъзна, че е безнадеждно да я накара да промени намерението си. Това поне подсказваше, че най-накрая е започнала да приема, че Пендъргаст си е отишъл. Беше един вид напредък. Може би.

Тя стана от креслото.

— Ще напиша бележка на госпожа Траск какви дрехи и предмети от първа необходимост да сложи в товарния асансьор. Ще приемам по едно топло ядене всяка вечер в осем. Но нищо първите две вечери. В момента се чувствам прекалено обгрижвана. Госпожа Траск няма да е тук и не бих искала да ти създавам неудобства.

Проктър също стана и я хвана за ръката.

— Констънс, трябва да ме послушаш…

Тя сведе поглед към ръката му и после го изгледа така, че той веднага я пусна.

— Благодаря, че уважаваш желанието ми, Проктър.

Надигна се на пръсти и го изненада с лека целувка по бузата. След това се обърна и движейки се, сякаш е сомнамбул, се насочи към другия край на библиотеката, където товарният асансьор беше скрит зад фалшива лавица с книги. Отвори лавицата, вмъкна се в чакащия асансьор, затвори я и изчезна.

Проктър остана дълго време загледан в лавицата. Луда работа. Той поклати глава и се обърна. Още веднъж почувства как отсъствието на Пендъргаст лежи като сянка върху замъка и него самия. Изпита усещането, че се е провалил с нея. Имаше нужда от време насаме, за да обмисли всичко. Излезе от библиотеката, зави и пресече залата, отвори една врата, която водеше към застлан с пътека коридор и започна да се изкачва по извитата стълба, която стигаше до старите помещения за прислугата. Когато стигна до площадката на третия етаж, пое надолу по друг коридор, докато не се озова пред вратата на малкия си апартамент от няколко стаи. Отвори, влезе и затвори вратата зад гърба си.

Трябваше да възрази по-категорично срещу нейните планове. Сега, когато Пендъргаст го нямаше, той отговаряше за нея. Но знаеше, че каквото и да бе казал, нищо нямаше да промени. Преди много време беше научил, че може да се справи с всеки, но срещу нея е безсилен. Просто трябваше да се надява, че с времето Констънс ще приеме действителността и когато го направи, ще се върне сред живите…

Една длан в ръкавица се стрелна иззад гърба му, обви гръдния му кош и го притисна с огромна сила.

Макар и изненадан, Проктър реагира инстинктивно с рязко движение надолу в опит да изненада нападателя, но мъжът очакваше тази реакция и я пресече. В същия миг Проктър усети убождане от забита във врата си игла и замръзна.

— Движението не е препоръчително – чу се странен копринен глас, който Проктър с дълбок шок разпозна.

Той не помръдна. Удиви се, че някой, който и да е той, успя да го изненада. Как е възможно? Беше твърде зает с грижи и невнимателен. Никога нямаше да си прости това. Особено защото знаеше, че този човек е най-големият враг на Пендъргаст и както изглежда, се беше върнал от отвъдното.

— Ти си много по-добър от мен в бойните изкуства – продължи мазният глас, – затова си позволих да изравня силите. Онова, което усещаш сега във врата си, е игла. Още не съм натиснал буталото. В спринцовката има една доза натриев пентотал[1]. Много голяма доза. Ще те попитам само веднъж – един-единствен път. Дай ми знак, че си съгласен, като отпуснеш тялото си. От твоята реакция ще зависи дали ще получиш обезболяваща доза… или смъртоносна.

Проктър обмисли възможностите си и се отпусна.

— Чудесно – каза гласът. – Доколкото си спомням, името ти е Проктър?

Проктър не отговори. Щеше да има възможност да обърне положението. Винаги съществува такава възможност. Просто трябваше да мисли.

— От известно време наблюдавам замъка. Господаря му го няма, както изглежда, завинаги. Мястото е потискащо като гробница. Всички можехте спокойно да носите черни ленти.

В мозъка на Проктър трескаво се сменяха различни сценарии. Трябваше да избере един и да го изпълни. Имаше нужда от време, поне няколко секунди…

— Не си в настроение за приказки? Както обичаш. И без това имам много работа, така че ти пожелавам лека нощ.

Когато почувства, че буталото започна да слиза надолу, Проктър осъзна, че времето му е изтекло и че за своя голяма изненада се е провалил.