Обсидиановата стая

8.

— Почина? – възкликна Проктър. – Почина? – За миг пред очите му се спусна червена завеса. Обхвана го съкрушително желание да причинява крайна болка – беше изпитвал това чувство един или два пъти през живота си в моменти на голяма опасност или физическо насилие. Беше нужно огромно усилие на волята, за да не смаже трахеята на мъжа.

С голяма сила на волята успя да потисне този подтик. Човекът беше прост изпълнител. Можеше да свърши по-добра работа от това да умре: да го снабди с информация.

— Разкажи ми какво се случи – нареди Проктър с тих глас.

Мъжът преглътна с усилие. Лицето му бе посивяло, а по челото бяха избили капки пот, сякаш чувстваше опасността, в която се намираше.

— Не зная много. Ще ми се да можех да ви кажа повече.

— Разкажи ми това, което знаеш.

— Не искаше да ни пусне да излезем от кокпита.

— Кой?

— Мъжът. Мъжът, който нае самолета.

— Мъжът с белега?

Пилотът кимна.

— Друго?

Мъжът отново преглътна.

— Неприятностите започнаха, след като кацнахме на летище „Акджуджт“. Аз точно си дремвах в кокпита. Другият пилот, Марк, ме събуди. Видях друго момиче, блондинка, да се качва на самолета. След това чух викове и тежко падане. Тогава… – пилотът направи пауза – той дойде и ни каза да излитаме и да не излизаме от кокпита, докато не кацнем тук, в Намибия. Даде ни уринатори и ни каза да ги използваме, ако имаме нужда.

Изглежда мъжът видя нещо в очите на Проктър, защото следващите му думи се изляха в бърза последователност.

— Вижте, аз нищо не видях. На „Шанън“ се качи сама на самолета. Когато стигнахме тук, я изкараха мъртва на носилка. – Пауза. – Докато кацахме, той ни… напътстваше. Какво да кажем на длъжностните лица. Каза, че цял живот е имала сърдечни проблеми. Понякога на голяма височина хората умират. Рядко, но се случва.

— А русата? Коя беше тя?

— Не знам. – Мъжът размърда глава. – Може ли малко да отпуснете яката ми?

Проктър отслаби хватката си.

Мъжът кимна към предното стъкло.

— Ето това е длъжностното лице, което посрещна самолета и разговоря с нашия пътник.

Беше посочил нисък мъж в униформа, вероятно на около шейсет години. Стоеше под няколко лампи край един от входовете към терминала сред малка групичка хора.

— Той знае повече от всеки друг.

Проктър се вторачи в пилота с дълъг и суров поглед, бутна го обратно на седалката му и бързо излезе от самолета.

Докато крачеше към малката групичка, мъжът, за когото стана дума, погледна към него. Очите му бяха уморени, но приветливи, косата много къса, щръкнала и съвсем бяла. Когато видяха Проктър, останалите се отдръпнаха.

— Добра вечер – поздрави го мъжът на африканс.

— Добър вечер – отговори на същия език поздравеният. – Казвам се Проктър. – Знаеше, че макар официалният език в Намибия да е английският, повечето хора говореха свободно африканс – език, който беше научил в миналото при разни секретни операции.

— Говорите ли африканс? – попита белокосият.

— Да, малко. А вие говорите ли английски?

— Да – мъжът премина на английски с акцент.

— Благодаря. – Проктър посочи през рамо към бомбардиъра. – Тук съм заради младата жена, свалена от този самолет.

— Аз съм Масози Шона, управител. – Мъжът поклати глава. – Тъжна работа. Много тъжна.

— Какво се е случило? – попита Проктър.

Шона се вторачи в него.

— Извинете, каква е причината за вашия интерес?

Проктър се поколеба за миг.

— Дъщеря ми. Дъщеря ми беше на борда на този самолет.

Лицето на длъжностното лице, което беше натъжено, стана още с един оттенък по-скръбно.

— Много съжалявам. Отишла си е. Починала е по време на полета.

Проктър не беше спал или поне не повече от трийсет и шест часа. Откакто беше потеглил на висока скорост от „Ривърсайд Драйв“ № 891, се намираше под голямо напрежение и силно безпокойство. Сега почувства как нещо се къса у него. Не заплака – не беше плакал от шестгодишен, но когато заговори, усети как гласът му пресеква, а очите му започват да се пълнят със сълзи. Не ги възпря, защото подхождаха на неговото прикритие.

— Трябва да ми помогнете. Аз… аз ги следях. Пристигнах тук твърде късно. Моля ви, трябва да зная какво се е случило. Разбирате ли? Трябва да разбера!

Мъжът на име Шона го хвана за ръката.

— Много съжалявам. Ще ви разкажа всичко, което знам, макар да е съвсем малко.

— Какво стана с тялото й?

— Откараха го, господине. Частна катафалка.

— А дознанието? Патологът? Защо не е закарана в болница или морга?

Мъжът поклати глава.

— Всичко беше организирано още преди да кацнат. Бяха повикали лекар, за да посрещне самолета. Той проведе първоначалния оглед и подписа документите.

Проктър потъна в мълчание.

Длъжностното лице сви рамене, а по лицето му се изписа съчувствие.

— Вижте, аз съм само управител. Тези неща не зависят от мен.

Проктър разбра. Това не беше Америка. Ако достатъчно пари сменят собственика си, наредбите могат да бъдат заобиколени.

— Дъщеря ми… – чу се Проктър да казва. – Моето малко момиченце… Напълно сигурен ли сте, че е мъртва? Откъде може да знаете, че това наистина е била тя? Може би е била някоя друга жена?

Когато чу това, мъжът малко се опери.

— Има начин да ви помогна да се уверите.

— Готов съм на всичко.

Шона се поколеба.

— Може да се окаже тежко за вас.

Проктър махна с ръка.

Мъжът го въведе в терминала, след това минаха през няколко летящи врати и надолу по опърпан на вид официален коридор. В дъното му той отвори една от множеството врати и покани с жест Проктър да влезе вътре. В помещението имаше бюра и дузина видеомонитори с настолни компютри. Двама мъже по ризи с къси ръкави вдигнаха очи, когато двамата влязоха. С няколко кратки думи на африканс Шона ги подкани да ги оставят сами.

Сега управителят го погледна притеснено.

— Трябва да ви помоля за… малък бакшиш – обясни той. – Нали разбирате, не е за мен, а за… – той кимна по посока на вратата, през която двамата служители по безопасността току-що бяха излезли.

— Разбира се. – Проктър бръкна в чантата си и извади тънък сноп банкноти.

Мъжът ги прибра в джоба си и посочи най-близкия видеомонитор.

— Не се вижда кой знае колко.

Той седна зад бюрото, а Проктър застана зад него. Въпреки малките размери и жалкото състояние на помещението, оборудването за наблюдение на летището беше сравнително модерно. Шона придърпа клавиатурата, набра няколко команди, изкара едно дивиди от най-близкия компютър, провери съседното, извади и от него диск, етикетиран с ръкописен надпис от червен маркер, и го вкара в компютъра.

Отново набра няколко команди и на екрана се появи зърнесто изображение заедно с фаша, сочеща датата и часа. Виждаше се бомбардиърът – самолетът на Диоген. Пътническата врата беше отворена и стълбата спусната. Проктър гледаше как мъж в ленен костюм се качва по нея – очевидно лекарят, следван от двама униформени дежурни. Мина доста време и Шона ускори плейбека. Скоро докторът се появи отново със сноп документи в ръката. Следваше го млада русокоса жена, която Проктър не познаваше. Дори на това зърнесто видео той успя да различи острите й скули и светлите очи. Следваха я двамата дежурни, които носеха с доста усилия една носилка, покрита с чаршаф. Проктър гледаше, затаил дъх, как двамата мъже свалят носилката по стълбата от кабината. Когато първият от носачите стигна до последното стъпало, кракът му се подхлъзна и щом успя да възстанови равновесието си, тялото на носилката се люшна и чаршафът се плъзна от лицето му.

— Спри! – извика Проктър.

Кадърът замръзна на място. Проктър се наведе към екрана, невярващ на очите си. Светът му рухна на парчета.

Замръзналият кадър, зърнест и набразден от хоризонтални линии, които бавно се плъзгаха нагоре по екрана, не можеше да бъде отхвърлен. Изображението беше достатъчно ясно: черната коса, пълните устни, широко отворените виолетови очи, някога красивото лице замръзнало в rigor mortis.

Той се срути на близкия стол. Повече не можеше да се самозалъгва. Констънс беше мъртва. Никога не беше имала проблеми със сърцето. Не би могла да умре от естествена смърт на самолета – била е убита. Убита! А Диоген беше убиецът.

Осъзна, че мъжът му говори, но сякаш от много далеч.

— Съжалявам – кършеше ръце Шона от искрена тревога, – обаче вие… поискахте да се уверите.

— Да – отговори Проктър, без да го поглежда. – Благодаря ви! Трябва да ги намеря, за да взема трупа на дъщеря си. Това са лоши хора. Имате ли представа къде са откарали трупа?

Мъжът отново се поколеба.

— Не си тръгнаха от летището с повикания лекар. Знам го, защото го видях да си заминава. Обстоятелствата бяха необичайни дори за тукашните условия. Отидоха до фирмата, която дава коли под наем: джипове, камиони, превозни средства за пустинята. Намира се до летището срещу бизнес парка „Милениум“. Това е единственото място, отворено след смрачаване. Вкараха носилката в микробус, който ги чакаше, и тръгнаха натам.

Проктър скочи на крака.

— Вече е много късно – каза Шона. – Сигурно са затворили. – Обаче говореше на празна стая, защото Проктър вече го нямаше.