Обсидиановата стая

53.

Бяха минали двайсет и четири часа, откакто Констънс се бе заключила в апартамента си. Двайсет и четири часа в пълно мълчание, като изключим от време на време шума от вода и леките стъпки по пода, които успокояваха Диоген, че поне е още жива. Не беше излизала дори за да яде. Късно предната вечер беше отишъл до вратата и почука леко, носейки поднос с храна – най-изисканите момици с гъши дроб и телешко в сос от червено вино. След почукването му не се чуха никакви звуци, не последва отговор. Затова той се облегна на вратата и прошепна, че й носи вечеря. В отговор от другата страна на вратата се чу най-странният шепот, който го смая със своята близост и налудничав тембър:

— Върви… махни се… още сега.

И сега, когато наближаваше следващата вечер, той седеше в библиотеката с ръце, стиснали подлакътниците на креслото. Не можеше да се съсредоточи, не можеше да чете, не му се слушаше музика. Дори не можеше да мисли ясно. Какво правеше Констънс в стаята си? Дали еликсирът беше подействал? Нима е допуснал друга грешка въпреки маниакалната предпазливост, която бе проявил при създаването на новата формула? Психическото й състояние винаги е било много крехко. Нима най-накрая беше полудяла?

Трябваше да се стегне и да сложи край на тези мрачни мисли. Подходящото място беше в неговото помещение за медитация. Пое към задната врата почти тичешком. Слезе по стълбите и забърза по песъчливата пътека, която водеше към хълмчето. Когато заобиколи хълма, храмът се показа иззад дюната, позлатен от слънчевата светлина на късния следобед, мамейки го със своето убежище. Отвори вратата и влезе, отправяйки се с несигурни крачки към черния кожен диван близо до средата, на който легна изтощен и хлъзгав от пот.

Магията на мястото веднага започна да му въздейства: прохладата, покоят, сивото мълчание. Светлината. Той затвори очи наполовина и – да! Можеше да вижда тези малки цветни проблясъци, подобни на реещи се частици от дъга, пръскани от въртящо се парче шлифовано стъкло.

Да, така беше по-добре. Констънс най-накрая щеше да излезе от стаите си – нуждата от храна го изискваше. Тогава той щеше да се справи с всичко. Щеше да включи чара си на пълна мощност, да се опита да я задържи на своя остров и да я накара да го обича така, както той я обича. Досега беше успявал, нямаше сега да се провали.

Дишането му бавно се нормализира, докато го обземаше покой. Слънцето вече висеше ниско над хоризонта и едната страна на храма блестеше в перленобяло, докато другата, тази в сянката, беше тъмна и тайнствена.

Той се изтегна на дългия диван с меката като масло кожа. Напомни си, че да си има работа с Констънс е наистина като опитомяване на диво животно. Не можеше и не биваше да я притиска или да пришпорва нещата. Тя трябваше да излезе от стаята си по своя собствена воля. Тогава щеше да види дали еликсирът е подействал. Беше сигурен, че щом веднъж усети надигащото се въздействие, тя ще погледне по нов начин на живота си. Надяваше се този живот да включва все още и него, за което се молеше на боговете.

Изведнъж неясна сянка мина по панелите обсидианово стъкло. Някой беше минал току-що. И тогава тя се върна: неясна фигура, която се движеше към вратата. Това не беше Гурумара – тази част на острова беше забранена за него.

Който и да беше, стоеше пред вратата. Чакаше. След това, вледенен от ужас, Диоген видя как дръжката бавно се завъртя и вратата се отвори с лекота.

И там, под ярката светлина на залязващото слънце, в рамката на вратата се оказа Констънс. Диоген се втренчи в нея, а тя – в него. Той се изправи на крака. Констънс беше преобразена, дълбоко променена: силна, сияеща, блестяща от здраве и енергия. Носеше една от старомодните рокли, които беше донесла тук от Ню Йорк, но сега, когато пристъпи в храма и затвори вратата, той видя белите й ръце да се извиват назад и да откопчават горната част на роклята. Беше като сън. Той гледаше хипнотизиран. Тя бавно освобождаваше кукичките една по една и най-после измъкна ръцете си от ръкавите. За миг задържа горната част на роклята на място, после я пусна да падне на земята.

Отдолу беше гола. Високото й бяло тяло, слабо, но пищно, с намек за мускули, които се движеха под бледата кожа, беше като видение.

Докато освобождаваше косата си, разклати леко глава. Той не можеше да помръдне. Тя направи крачка към него, после още една, след това и трета, докато се озова много близо, лицето й се оказа на сантиметри от неговото. Започна бавно да разкопчава ризата му и той видя, че диша учестено, гърдите й се повдигаха от възбуда, а по лицето й се бе разляла червенина. Беше невероятно: промяната, която еликсирът предизвика у нея, бе истинско чудо.

Все така бавно, почти без да го докосва, тя съблече ризата му, след това клекна и свали обувките, разкопча панталоните, докато двамата не застанаха на сантиметри един от друг и чисто голи. Едва тогава тя се протегна и наклони към него, дарявайки го с дълга, бавна, възхитителна целувка, преди леко да го бутне обратно на дивана.