Песен на сенките

9

Аманда си играеше на брега. Опитваше се да усвои изкуството да прави жабки по водата с камъчета, но колкото и да хвърляше, те все потъваха. Майка й също не можеше да прави жабка, така че нямаше смисъл да я моли за съвет. В подобни моменти на Аманда й се искаше баща й да е наоколо. Всъщност често си мечтаеше за неговото присъствие, ако ще само за да може да го види на живо и да го попита защо беше отхвърлил майка й и нея самата, а ако беше лош — пък и да не беше, какво толкова беше направил, че да си изпроси да го убият. (Но имаше чувството, че освен това щеше да е от полза набързичко да се допита до него по въпроса за изкуството на мятането на жабки и по разни други дребни питанки, за които може би е плодотворно да разполагаш с мъжка гледна точка.) Майка й беше показала на Аманда снимка на двама им заедно. Момичето си помисли, че баща й изглежда много красив, но и някак груб, като някои от по-големите момчета в гимназията. До него майка й го бе прегърнала здраво през кръста и се усмихваше чаровно. Да ги види заедно на снимката, беше като да я зърне, застанала до призрак.

Не забеляза господин Паркър, докато той не мина зад нея. Като го видя, си спомни за съня си и за лицето на момиченцето, което почти бе зърнала — червените белези щяха да се разкрият пред погледа й точно преди Аманда да се събуди. Беше само сън, разбира се: в това бе сравнително сигурна. Не можеше обаче да си даде достатъчно добро обяснение за пясъка в леглото си. Предположи, че може да се е загнездил между пръстите на краката й през деня, без да забележи, но й се струваше малко вероятно. Пръстите й нямаха ципи, така че количеството пясък, което може да се събере между тях, бе ограничено. Другата възможност беше някак си да е ходила насън, което сериозно я тревожеше. Не й се искаше да мисли как спящото й същество броди надолу към морето и изчезва сред вълните завинаги или поне докато приливът не намери начин да изхвърли тялото й обратно на брега. Мисълта за последните й крачки, замръзнали в пясъка, за сълзите на майка й, когато разбереше какво е сполетяло дъщеря й, я натъжаваше, но по интригуващ начин, сякаш бе трагична героиня от книга или филм.

Вероятно този образ й се беше явил заради тялото на плажа в Мейсън Пойнт. Предишния ден двете с майка й излязоха на късна закуска в „Мюриел“, големия стар крайпътен ресторант, намиращ се между Бореас и Пирна. Аманда харесваше „Мюриел“, защото палачинките бяха страхотни и малките джубокси по масите все още работеха. На път за там забелязаха оживлението при Мейсън Пойнт и майка й спря да попита един от дежурните полицаи дали е станал някакъв нещастен случай. Тогава разбраха за тялото и макар че Аманда пак си изяде палачинките по-късно, те не бяха така вкусни, както обикновено. Удавянето й звучеше като ужасен начин да умреш. Да се удавиш или да изгориш — и двете бяха много зле. След това беше занесла на майка си плика, който бе намерила на прага, и тя бе останала страшно тиха до края на вечерта, а тоалетната миришеше на повръщано.

А ето го сега господин Паркър, вървеше по-бавно от последния път, когато го бе наблюдавала от прозореца си. Лицето му сивееше и на Аманда й се стори, че вижда капчици пот да блестят по кожата му, въпреки че духаше лек ветрец, който съвсем не беше топъл. Тя извика за поздрав, но той не я чу. Само гледаше втренчено напред и местеше бавно и преднамерено крак пред крак. Днес не си носеше бастуна. Или го беше забравил, което изглеждаше малко вероятно, или се опитваше да се справи без него. Тя забеляза развяната от вятъра панделка на торбичката с камъни. Господин Паркър също смени посоката и се насочи към нея. Аха да стигне и да я пипне, когато спря, олюля се и бавно се свлече на пясъка; коленете му се подгънаха под тялото и той се отпусна като човек, който си казва молитвата преди лягане.

Аманда изтича към него. За момент й се стори, че ще падне право по лице, но той успя да се задържи изправен и вместо това се свлече назад, с опряна в прасците задна част на бедрата и ръце до тялото с обърнати нагоре длани. Аманда стигна до него, но не го докосна. Не беше сигурна какво да прави. Дали да не изтича при майка си за помощ? Но това значеше да остави господин Паркър сам. Или пък да се опита да му помогне? Да, може би това беше най-добре, въпреки че прецени, че това сигурно ще е в нарушение с правилото на майка й да няма никакво вземане-даване с непознати. Но какво друго можеше да стори? И все пак остана настрана, несигурна.

— Добре ли сте? — попита го тя, въпреки че беше очевидно, че не е.

Той извърна глава в нейна посока, забелязал присъствието й едва след като го бе заговорила.

— Трябва само… да си поема дъх.

Дишаше учестено, а болката беше изписана на лицето му.

— Искате ли да извикам мама?

— Не. След минутка ще се оправя.

Тя коленичи до него. Не знаеше какво друго да направи, затова положи дясната си ръка на рамото му и леко го разтри. Беше виждала възрастните да го правят един на друг, когато единият беше тъжен или изпитваше болка, макар че когато тя беше тъжна или я болеше, предпочиташе прегръдка. Реши, че не е уместно да прегръща господин Паркър. Това със сигурност щеше да е в нарушение с правилото на майка й.

— Сега ще се изправя — каза той накрая.

— Ще ви помогна.

Не беше убедена, че може, но беше редно да предложи. Хвана го за дясната ръка, докато той се подпря на лявата, за да се надигне. После лявата му ръка се отпусна на дясното й рамо и тя пое част от тежестта му, докато се изправяше на крака. Пак се олюля, но не падна. Видя го, че гледа червената панделка в пясъка и разбра какво си мисли.

— Аз ще вървя заедно с вас до нея, ако искате — каза му.

— Какво?

— Гледах ви да вървите по брега и преди. Видях, че вдигате торбичката и я премествате малко по-нататък. Тя е маркер, нали, за да знаете докъде сте стигнали, да знаете, че сте отишли малко по-далеч от предния път?

Той й се усмихна. Имаше хубава усмивка и тя се почувства сигурна, че макар вече безспорно да беше нарушила всички правила на майка си относно отношенията с непознати, този човек никога няма да я нарани.

— Много прозорливо от твоя страна — каза, а на Аманда й се прииска да му разкаже за съня си, но реши да не го прави, да не би да му се стори странна.

— Е, искате ли да повървя с вас?

— Да — отвърна той. — Ако нямаш нищо против.

И така двамата тръгнаха заедно, а тя се почувства пораснала, като си помисли, че той намира някакво успокоение в нейното присъствие. И при все че торбичката с камъни не беше далеч, тя разбра какво усилие му коства да я достигне. Видя го в гримасата на лицето му. Щом стигнаха, тя предложи да се наведе и да я вземе вместо него, а той й благодари.

Двамата повървяха още малко и след шест крачки той я помоли да пусне торбичката и тя го послуша.

— Брои ли се, щом ти ми помогна? — попита я той, докато стояха така заедно.

— Аз просто вървях заедно с вас. Не съм ви носила.

— Знаеш ли — каза той, — донякъде го направи. А дори не се запознахме както трябва.

— Казвам се Аманда.

— Аз съм Чарли Паркър.

— Уинтър. Това е второто ми име. Аманда Уинтър.

— Благодаря ти, Аманда Уинтър. Тъкмо се преместихте тук, нали?

Той се обърна натам, откъдето бяха дошли, а тя го последва.

— Да, аз и мама.

— Какво мислиш за мястото?

— Красиво е, но ми липсват приятелите и баба ми.

— А не ходиш ли на училище?

— Болна съм.

— Ох. Зная какво ти е.

— Какво ви се е случило?

— Ти кажи първа.

— Лекарите не са сигурни. Изморявам се страшно лесно, а после се поболявам и ми е трудно да се движа.

— Съжалявам да го чуя.

— Не е толкова лошо. Само че много често отсъствам от училище. Ами вие? Защо сте болен?

— Претърпях злополука.

— С кола ли?

— Не. Вкъщи.

— В тази къща?

Тя посочи към покрива му в далечината, едва видим отвъд техния, понеже пътят се спускаше леко на юг.

— Не, в друга. Тук съм само докато оздравея. Истинският ми дом е в Скарбъроу. Знаеш ли къде е това?

Вече вървеше по-уверено. Може би това, че помести торбичката с камъни напред, дори само мъничко, го беше изпълнило с енергия.

— Близо до Портланд — каза Аманда. — Ходила съм там. В Портланд, де. Не в Скарбъроу.

— Хареса ли ти Портланд?

— Става. Ядохме сладолед.

— В „Бийл“ ли?

— Може би. Беше близо до водата, на един ъгъл.

— Да, това е „Бийл“. Правят хубав сладолед. Понякога водя дъщеря си там.

— Имате дъщеря?

Аманда отново се сети за съня си. Имаше нещо в момичето, което беше видяла, нещо познато…

— Да. Тя живее във Върмонт с майка си.

— Как се казва?

— Саманта, но й казвам просто Сам. Мисля, че майка й я нарича Саманта, когато е загазила.

— Мама ме нарича Аманда Джейн, когато ми е ядосана.

— Трябва да го приемаш за предупреждение, все едно алармата се включва и тичаш да се скриеш.

Аманда се разкикоти.

— На колко години е дъщеря ви?

— По-малка от теб. На шест е.

— С руса коса ли е? — попита Аманда.

Паркър спря да върви. Погледна я някак странно.

— Защо ме попита това?

Усети се, че е била небрежна, че е престъпила някаква граница, затова излъга, въпреки че да се лъже е грешно.

— Ей така, просто харесвам руси коси.

Тя продължи напред, а той я последва.

— Не, не е руса.

— Идва ли ви на гости?

— Подобно на теб, аз също тъкмо се преместих тук, но тя ще дойде и ще поостане съвсем скоро. Ако искаш, ще ви запозная.

— Разбира се.

Вървяха в крак един с друг, разговаряха за морето, за птиците и за града, когато на пясъка се появи майката на Аманда и бързо закрачи към тях.

— Уф, оф — започна Аманда. — Не бива да говоря с непознати.

— Хайде на бас, че ще те нарече Аманда Джейн — каза той и при все че майка й се задаваше като буреносен облак, Аманда не успя да се въздържи и се разсмя.

Майка й спря на около метър и половина пред тях, увила ръце около тялото си, да се предпази от вятъра.

— Къде беше? — попита. — Разтревожих се.

Не си просто разтревожена, помисли си Аманда. Ядосана си.

— Просто се разхождах — започна Аманда, — и…

— Аз паднах — намеси се господин Паркър. — Паднах на пясъка и не можех да се изправя. Дъщеря ви ми помогна. Съжалявам, ако съм ви обезпокоил. Имате чудесна дъщеря. Не всяка млада дама би се спряла да помогне на човек в беда.

Аманда грейна, задето я нарекоха „млада дама“, но още се страхуваше от майчиния си гняв. Като повървя и разговаря с господин Паркър, тя беше сторила грешното нещо по правилните причини или пък беше правилното нещо по грешните причини? Не, определено беше първото. Искаше да го обясни на майка си, но въпросът вече беше между възрастните.

Нещо в майка й се смекчи — само малко, но се усещаше.

— Работата е там, че просто… ами, предупредила съм я да не говори с, нали се сещате…

— Непознати мъже — довърши вместо нея той, а тя леко се усмихна.

— Да, непознати мъже.

Той протегна ръка.

— Казвам се Чарли Паркър. Съседи сме.

Ръката му увисна във въздуха няколко секунди, докато тя я поеме.

— Рут Уинтър. И, изглежда, сте се запознали с дъщеря ми.

— Да. Както казах, добро дете.

Аманда се постара да не се намръщи, задето отново се беше превърнала в дете, но поне господин Паркър даваше всичко от себе си да настрои майка й на тяхна страна.

— Понякога — каза майка й. — Хайде, Аманда Джейн. Прибирай се. Не искам да настинеш.

Аманда направи, каквото й беше наредено, но хвърли един поглед през рамо и се усмихна на господин Паркър. Аманда Джейн. Прав беше, и той го знаеше. Не се сдържа и също й се усмихна. Майка й го забеляза и се обърна да види каква беше причината, но Аманда вече тичаше към къщата.

— Още веднъж, съжалявам — каза Паркър. — Наистина паднах, а тя наистина ми помогна. Ако не беше, сигурно още щях да съм долу в пясъка.

— Знаете как е. Не можеш да си прекалено предпазлив.

— Аз също имам дъщеря, по-малка от Аманда. Знам.

Те стояха неловко лице в лице, след което Рут Уинтър тръгна да се прибира към дома си.

— Благодаря, че я доведохте вкъщи — каза му.

— Май беше обратното.

— Както и да е. Довиждане.

Докато гледаше как тя влиза в дома си, забеляза малка мезуза^[5] от дясната страна на вратата, запечатана в калаен обков. Значи беше еврейка. Не я попита за заболяването на Аманда, но остана с впечатление, че подобни въпроси не са добре дошли. Тя явно не искаше да има нищо общо с него и определено не създаваше впечатление, че иска дъщеря й да има нещо общо с него. Няма лошо. Той не беше в особено общително разположение на духа или поне така смяташе. Обаче разговорът с Аманда му бе доставил удоволствие. В някои отношения му напомняше за Сам. Отново се зачуди защо го бе попитала дали Сам има руса коса. Още умуваше по въпроса, когато влезе в дома си и изхлузи гуменките без връзки, които използваше за разходките. Седна във фотьойла, който гледаше към кухнята. Имаше мека възглавница, защото задника още го болеше от някои от раните, нанесени от пушката.

Хапчетата му стояха на масата пред него, но нямаше сили да се изправи отново и да ги вземе. Беше на така наречената „аналгетична стълба“ — Тиленол, Трамадол, Ем Ес Контин, Габапентин — която, освен че адски много го запичаше, го караше да се тревожи, че ще се пристрасти към лекарствата с рецепта.

Така че вземаше тежките хапчета по-рядко, отколкото трябваше, и, общо взето, разчиташе на Тиленола.

Точно преди да заспи, зърна бегло движение в сенките; русата коса на мъртвата му дъщеря улови светлината на гаснещия следобед, докато тя наблюдаваше как баща й затваря очи.

Аманда не беше сигурна какво да очаква от майка си, но със сигурност да бъде притисната в крепка прегръдка и да бъде нацелувана пак и пак по челото и бузите, не беше в списъка й.

— Добре съм, мамо — каза й. — Честно. Господин Паркър е мил.

Майка й я пусна и разроши косата й. Зад нея телевизорът работеше тихичко и Аманда видя образите на изгоряла къща, полицаи и снимка на някакво семейство.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита Аманда.

— Да, миличка — отвърна майка й. — Нещо много лошо.