Песен на сенките

23

Толър беше зад волана. Демиърс говореше по телефона с началниците във Вашингтон.

— Какво мислиш? — попита гласът на заместник- директора.

— Той е — отговори Демиърс. — Но ми се струва, че очакваше да дойдем. Мисля, че винаги е бил в очакване.

Макар че следното твърдение не би се харесало в определени кръгове, същевременно най-доброто и най-лошото нещо, което се беше случвало на лова на нацисти, беше Симон Визентал. Той в доста отношения си падал малко нещо фантазьор — разнообразните му мемоари си противоречали и съществувала вероятност да лъже за някои от подробностите около младините си, включително за професионалната си квалификация като архитект и многобройните си близки срещи със смъртта по време на Холокоста. Един от най-известните му разкази — убийството на трима еврейски затворници от команда за разстрел в лагера Маутхаузен и свлечените им, овързани за колове тела — бил изплагиатстван от снимка в списание „Лайф“ на екзекуцията на трима германци от Американските сили за сигурност. Бил преувеличил своята роля в залавянето на Адолф Айхман, архитекта на Окончателното решение на еврейския въпрос, до такава степен, че разказвал истории как се борил с него в някакъв изкоп по време на залавянето му в Буенос Айрес през 1960 г. В действителност по това време Визентал се намирал в Европа и били убедени, че Айхман се укрива в Кайро. При все че не сторил нищо, за да отрече заслугата за залавянето на повече от три хиляди бивши нацисти, реалните му постижения в тази област можели да се преброят на пръстите на едната ръка — на две, ако човек решеше да прояви щедрост. Преувеличенията и несъответствията снабдявали с ценни муниции лагерите на неговите врагове, в това число на неонацистите и на отричащите Холокоста.

И все пак…

Визентал бил целеустремен човек, а справедливостта на каузата му не би могла да бъде оспорена. Освен това той бил човек, изпреварил времето си, осъзнал, че за да се поддържа интересът към нацистките военнопрестъпления, медиите се нуждаят не просто от история, а от легенда в същинския смисъл на думата: от фигура, по някакъв начин истинска, но при все това отвъд историята, личност с изключителни постижения и на езика на разузнаването — легенда в смисъла на самоличност, която не принадлежи напълно на себе си. Като призовавал редовно духовете на Йозеф Менгеле и Мартин Борман, страшилищата на нацизма, Визентал успявал да задържи престъпленията на Третия райх под светлините на прожекторите, като в процеса позволил малка част от лъчите им да попадне и върху него. Той бил Мъжът-Който-Отказва-Да-Забрави, детективът с шест милиона клиенти, самотният ловец, поел на мисия — да въздаде справедливост за един неоспоримо зъл режим. Подобен образ и подобна история били неустоими за медиите и в старанията си да ги обезсмърти — макар и посредством някоя и друга небивалица — Визентал извършил безценна услуга на света.

Фактическият лов на нацисти обаче е далеч по-обикновен, а историята му е до голяма степен позорна. През 1942 г. Съюзниците сформирали Комисия за военни престъпления към ООН, чиято цел била да състави списък с „главатари“, които след края на войната да бъдат дадени под съд за извършването на масови убийства. Две години отнело на Комисията да приключи с работата си, в края на които излязла с общо едва 189 имена. И като че това не било достатъчно неловко, ами се наложило на съставителите да бъде посочено, че са забравили да включат Адолф Хитлер.

Съюзниците обаче не проявили особено жив интерес към жертването на ценни ресурси за издирване на военнопрестъпници непосредствено след края на войната и още по-малко, колкото по-назад във времето оставал конфликтът. Нямало причина за тяхната липса на предприемчивост, освен че сянката на мързела и некадърността била тежко надвиснала над тях, а по-късно и тази на чистия политически опортюнизъм, тъй като в борбата срещу комунизма врагът на техния враг станал техен приятел. Германските военни действия на Източния фронт осигурили на Запада ценен информационен запас, а е обществено достояние, че за ракетната програма на САЩ били вербувани германски учени.

Най-накрая обаче Щатите били пришпорени — а може би дори задвижени от срама — да действат. Резултат от вътрешния и външния натиск над страната бил създаденият през 1979 г. Отдел за специални разследвания, натоварен със задачата да разследва гонения, извършвани от нацисти или поданици на Японската империя, и да отпраща извършителите на подобни престъпления в държави с наказателна юрисдикция спрямо предполагаемите им престъпления. Само че индивидите, които преследвали, вече били започнали да измират. ОСР — и по-късно ЧРССП — били инструктирани да работят „колкото се може по-бързо, доколкото им позволява отговорността“, за да изправят целите си пред правосъдието, преди да се намеси смъртността — задача, която може да се сравни с това една година да пробягаш миля за четири минути, на следващата — за три минути и петдесет и пет секунди, после за три минути и петдесет…

Любопитен факт е, че в по-голямата си част случаите с военни престъпления представлявали диаметрална противоположност на повечето стандартни криминални разследвания. Последните започвали с престъпление и завършвали със заподозрян, докато следствията на военните престъпления обикновено започвали със заподозрян и завършвали с доказателство за зверство. Имената на търсени личности се сравнявали с доклади на имиграционни служби по дата на раждане и различни варианти на изписване, тъй като кирилицата предоставяла много възможности за грешка или умишлена заблуда. При наличие на находка, или поне на потенциална находка, ОСР установявали дали въпросният заподозрян е още жив и в такъв случай, обикновено посредством неидентифицирано телефонно обаждане, проверявали здравословното му състояние. Веднъж щом се потвърдяло, че той или тя се намира в добро здраве и е относително вменяем, към ОСР се фиксирал номер и екип от адвокати и историци започвали да разнищват детайлите около неговия или нейния живот. Изисквали се справки от Берлин или от ЦО, Централен офис на държавната правна администрация за разследване на националносоциалистически престъпления в Лудвигсбург. Те включвали, ако изобщо били налични — тъй като нацистите бяха направили всичко по силите си да изгорят по-голямата част от документацията си през последните месеци от войната, — архиви за действията на германските военни части. При все че отделни войници и офицери невинаги били назовани поименно, съществувала вероятност да свържат определен войник с престъпленията на неговата част посредством присъствието й на определена локация и действията й там,

След установяване на основание за пълно разследване от страна на ОСР, се отваряло досие, в който момент офисът започвал да се ангажира лично със заподозрения. Първоначално изпращали писмо с молба за провеждане на незадължаващо интервю. Но след няколко години възникнал въпросът защо ОСР предварително предупреждава заподозрените и оттогава стандартен подход станали интервютата от типа „отвори и говори“. В първия момент разпитваните се изненадвали да заварят служители на Министерството на правосъдието на прага си — понякога придружени от дискретно въоръжен следовател, — тъй като невъзвестеното сформиране на ОСР бе минало незабелязано. Но съществуването на ОСР много бързо станало обществено достояние и отделът редовно бил атакуван във вестниците на американците от балтийски произход и тези на украинските общности заради това, че уж си съдейства с руснаците — при това до такава степен, че един украино-американски вестник дори публикувал списък с имената на разследващите.

По време на своето трийсет и пет годишно съществуване Отделът за специални разследвания успял да спечели повече дела срещу заподозрени нацистки военнопрестъпници, отколкото всички други западни правителства, взети заедно. Но, както Мари Демиърс признаваше, това не беше достатъчно. Тя се беше присъединила към ОСР като стажант, а сега, въпреки относително младежкото й излъчване, работеше там от повече от петнайсет години, преминавайки в така наречения екип „наследник по нацистките въпроси“ след сформирането на ЧРССП. Този екип сега наброяваше едва четирима адвокати, двама историци — Толър беше единият, въпреки привидностите, сочещи противното — и шепа помощници, но можеше да разчита на допълнителни служители при нужда.

Тези случаи обаче ставаха все по-редки. Старите нацисти се изплъзваха между пръстите им един по един, като последните зрънца пясък, стиснати в юмрук. Арестуването на Енгел и Фърман беше резултат от двугодишно щателно разследване. В цялата история на ОСР и ЧРССП едно-единствено съдебно преследване беше подстрекано от анонимен сигнал — това на Якоб Таненбаум, капо^[16] в концлагера Гьор- лиц, който измъчвал събратята си евреи и бил разпознат от бивш затворник. От реалното естество на работата им щеше да излезе жалка мелодрама.

Освен това беше извънредно обезсърчаващо. Бяха я предупредили още в първия работен ден. „Ще ти е необходим висок праг на търпимост към обезсърчението“, бяха й казали, но в действителност нямаше никаква представа какво имаха предвид, не и тогава. Но толкова много им се бяха изплъзнали, а в най-лошите мигове й се струваше, че европейците са се обединили в някакъв род колективен отказ от отговорност, демонстрирайки нежелание да пристъпят напред и да изпълнят дълга си, което граничеше с неприличие.

А сега разполагаха с Енгел и Фърман, и двамата открити живи, на около два часа път с кола един от друг, Енгел в Аугуста, а Фърман малко по на юг в Дърам, Ню Хемпшир.

Фърман, който беше служил като стража в Захсенхаузен, не издаде нищо пред разпитващите. Той беше голямо име, от онези с ранг и сериен номер. Освен това имаше малко роднини в Щатите. Беше надживял две съпруги и един син, напълно отчужден от другите си деца, все дъщери. Доказателствата срещу него бяха солидни и германците бяха сигурни в успеха на съдебното дело. Фърман оспори процедурата по екстрадицията му по-скоро заради принципа, отколкото заради нещо друго, възприемайки ролята, която му беше отредена, без да се оплаква. Като загуби обжалването, просто сви рамене.

Енгел беше друга работа. Съпругата му още беше жива и имаше голямо семейство. Беше активен деец в най-разнообразни местни организации и застъпник за правата на възрастните граждани. Неговото съдебно преследване беше предизвикало разриви сред цялата общност, та дори сред собственото му семейство, заформяйки сложни, гневни разделения между тези, които вярваха във вината му, тези, които сляпо го провъзгласяваха за невинен, и една странна, мъглява група, която не можеше да свърже живия, приветлив старец, когото познаваше, с есесовския страж, набеден, че е отвеждал насила голи мъже и жени до ров в Любско, след което ги е застрелвал в тила. Някак си те бяха успели да признаят вината на по-младия мъж, като същевременно приемаха по-възрастния за напълно отделно същество.

Затова Енгел се бори до край. Макар съдебните преследвания за денатурализация и депортация да бяха граждански, а не криминални дела, държавните обвинители трябваше да достигнат определена доказателствена норма, приета от Върховния съд за „по същество идентична“ с наказателния стандарт за неподлежаща на основателно съмнение. С всяка спечелена срещу Енгел битка противостоящите сили просто минаваха нататък към следващото звено, от областен на окръжен съд, от Комисията по имиграционни апелационни жалби до Федералното апелативно тяло, докато накрая не остана само Върховният съд, в който момент Енгел сякаш се огъна, вероятно защото беше изчерпил средствата си. Но тогава дойде обаждането от адвоката му и предложението им да назове имена. Енгел бе готов да предаде други военнопрестъпници, за да остане в САЩ.

Първото име, което им даде, беше това на Маркус Баулман. Според Енгел Баулман не беше този, за когото се представяше. Не, в действителност името му бе Рейнард Краус и преди да се премести в Любско, той беше изучил занаята от едномесечно чиракуване при Менгеле в Аушвиц. Под старателното наставничество на Менгеле, Краус се научил как да евтанизира деца — интравенозна инжекция с барбитурата „Евипал“ в дясната ръка, която да приспи детето, последвана от десет милилитра хлороформ, инжектиран директно в лявата камера на сърцето. Децата едва потрепвали, преди да умрат. Сега ЧРССП искаше Маркус Баулман. Искаше го неистово много.

А Демиърс беше решена да бъде човекът, който ще го хване.