Песен на сенките

63

На следващия ден Вернер посети Теодора Хумел, за да й изкаже съболезнования за смъртта на баща й. Тя беше умерено непривлекателна жена, която никога не се беше омъжвала, и беше единственото дете на баща си. Когато Вернер позвъни, в дома й гостуваха няколко колеги от работата. Изглежда, се изненада да го види. Баща й беше енориаш от неговото паство, но тя не беше стъпвала в църквата му — в която и да е църква — от много години. Представи Вернер на приятелите си и му предложи питие. После той взе дейно участие във възпоменанието на противния старец, който бе бил неин баща. Не се затормози да измисля анекдоти, с които да ги забавлява, защото — каквото и да беше миналото му — Бернхард Хумел си падаше малко чешит, ако ще голяма част от духовитостта му, а и много от шегите му да бяха за сметка на останалите и да бяха подковани от дребнава жестокост.

Най-сетне приятелите й започнаха да се разотиват, докато Вернер и Теодора не останаха насаме. Той й помогна да разчисти и видя, че тя е свършила доста работа по къщата, откакто баща й беше отпратен в „Голдън Хилс“. Кухнята, някога мрачна и потискаща, с почти почернели от петна дъбови бюфети, беше разширена и модернизирана, а и всекидневната беше по-малко отблъскваща, отколкото я помнеше. Въпреки това промените бяха необичайно безхарактерни и Вернер имаше чувството, че се разхожда из страниците на каталог за вътрешен дизайн, при това евтин. Не че Теодора Хумел имаше лош вкус — по-скоро като че нямаше никакъв собствен вкус.

Най-сетне Вернер си седна на мястото и изчака Теодора да се присъедини към него. Седяха на неудобни столове и се преструваха, че отбелязват паметта на човек, който в действителност нямаше да липсва на никого. Беше време да спрат с преструвките.

— Навярно ви е трудно — каза Вернер — да живеете тук, заобиколена от толкова спомени за баща ви.

Дори не се опита да прикрие сарказма си. Доколкото виждаше, в къщата не беше останал и помен от Бернхард Хумел, освен ако първият етаж не беше капан, целящ да заблуди наивниците, и Теодора не беше съхранила втория като някакъв своето рода мавзолей, натъкмен да подслони праха на баща й.

— Какво искате, пасторе? — попита Теодора.

— Да ви попитам какво знаехте за миналото на баща си.

— Знаех достатъчно.

— Достатъчно?

— Достатъчно, че да не говоря за него… с баща ми или с друг.

Значи нямаше да играят игрички, даде си сметка Вернер. Добре.

— Предполагам, че искате аз да водя погребалната служба — каза той.

— Убедена съм, че това би искал баща ми.

— Трябва да сме внимателни в подобни моменти — каза Вернер. — Предаваме една душа на създателя й. По мнението на някои налице е потребност от честно представяне. Не можем да говорим лошо за мъртвите, ала също така не можем и да прикриваме техните недостатъци. Ала може би в този случай едно лично признание на грешките му само между нас ще е достатъчно.

— Баща ми беше нацистки военнопрестъпник.

— Може да се каже.

— Вашият баща му е помогнал да си устрои дом в Щатите.

— Моят баща, подобно на вашия, е допускал грешки през живота си.

— Но това не е била една от тях.

— Не мога да коментирам.

— Мислех, че признаваме грехове.

— Така е — греховете на Бернхард Хумел. Няма нужда да се затормозяваме с чуждите.

Теодора навлажни устни. Бяха прекалено големи за лицето й, особено долната. Висеше отпусната и тьмнокървава, като плужек.

— Трябва да пазя репутацията си — каза тя.

— Чувам, че сте на път да станете директор на училището, в което работите. Поздравления.

— Здравата се потрудих за това.

— Не се съмнявам.

Тя стана и отиде до кухнята. Когато се върна, държеше в ръка плик. Подаде го на Вернер. Беше адресиран до Бернхард Хумел. Писмото вътре носеше печата на Министерството на правосъдието и беше изпратено от Отдела по човешки права и специални съдебни преследвания в централната сграда на съда, авеню Пенсилвания, Вашингтон, Окръг Колумбия. Вернер го изчете щателно. Представляваше молба Бернхард Хумел да се яви на интервю във връзка с възможни несъответствия в първоначално издадените му имиграционни документи и го съветваше да установи контакт с отдела, за да уговорят подходящо време и място за разискване на предходно изложения въпрос. Беше подписано от Мари Демиърс.

— Кога го получихте? — попита Вернер.

— Тази сутрин.

— Злополучен момент са подбрали… от Министерството на правосъдието.

— Баща ми не е бил в контакт с Томас Енгел от много години — каза Теодора. — Бяха се скарали за пари и баща ми отказваше да говори с него.

— Обади ли се някой да ви предупреди, че Енгел може да се разприказва?

— Амброуз Рийз. Двамата с баща ми са били близки навремето. Рийз мрази Енгел.

— Гледахте ли днешните новини? — попита я Вернер.

— Не, не съм.

— Изглежда, Томас Енгел е починал от инфаркт рано тази сутрин.

— Трябва ли да се преструвам, че съжалявам?

— Не и за моя сметка, пък даже и за негова. Съмнявам се, че би го поискал.

Вернер сгъна писмото, пъхна го обратно в плика и го върна на Теодора.

— Баща ви страдаше от деменция през последните години — внимателно каза той.

— Точно така.

— Понякога такива хора може да не разбират с кого разговарят или да говорят за миналото като част от настоящето. Баща ви беше ли от тези хора?

— Да, беше.

— Беше ли лекомислен?

— Той беше много параноичен, дори преди да влезе в „Голдън Хилс“ — каза Теодора. — Мисля, че болестта му засили параноята, но аз направих всичко по силите си да се уверя, че няма да каже нещо прибързано. Набих му в главата възможните последици. Мисля, че се страхуваше да говори с хора, които не познава.

— От Министерството на правосъдието може да се свържат с вас отново, щом научат, че е починал.

— Не виждам как бих могла да им помогна аз.

— Баща ви не е пазил някакви официални писмени свидетелства или стари документи, които биха представлявали интерес за тях, нали?

— Изхвърлих кашони със старите му боклуци, когато замина за „Голдън Хилс“. Май така и не погледнах какво има вътре. Всичко останало мога да изгоря тази вечер. Направо ме побиват тръпки.

Вернер се изправи. Беше останал доволен.

— Тогава смъртта на баща ви, струва ми се, е била щастлива случайност — каза той. — Човек не бива да живее в подобни мъки.

Теодора също стана. Беше висока, колкото Вернер, и можеше да го погледне в очите. Подаде му палтото и му помогна да го облече.

— В старческия дом разследват смъртта на баща ми — каза тя.

— Наистина ли?

— Ще му правят аутопсия. Мисля, че е стандартна процедура — не че има някаква причина за тревога. Смъртта му е била нещастен случай.

— Да. Задавил се, струва ми се.

— С грозде — каза Теодора. — Това е единственото странно нещо в случая.

— Странно ли? — попита Вернер. — Как така?

Теодора се усмихна.

— Баща ми не обичаше грозде.

Същата вечер Маркус Баулман си наля голяма чаша бренди, за да отпразнува случая, и я изпи, докато гледаше германски футбол от Бундеслигата на компютъра си. Хумел беше мъртъв, а сега и Енгел си беше отишъл. Ако беше религиозен човек, това щеше да е достатъчно да го накара да каже благодарствена молитва. Вместо това гледаше как Байерн Мюнхен отново отбелязва срещу Кайзерслаутерн и беше щастлив, че изживяването на последните му дни в тази велика страна, изглежда, беше подсигурено.

Но както често се случваше с онези, които успяват да избегнат наказание за престъпление, за което всъщност са виновни, облекчението на Баулман беше примесено с насочен към преследвачите му гняв. След войната Баулман беше живял безукорен живот. Беше любящ съпруг, добър гражданин. Плащаше си данъците. Допринасяше с време и пари за благотворителни дейности. Но кучетата от Министерството на правосъдието надушваха по него единствено кръвта отпреди седем десетилетия; за тях постъпките на Баулман по време на войната бяха онова, което го определяше. Ала ако наистина беше чудовището, което твърдяха, защо не беше продължил да убива и след края на войната? Никога не си беше и помислял да нарани дете след края на конфликта. Самата мисъл му беше противна. Войната го беше променила, но не напълно и не завинаги. Вместо това обстоятелствата, сред които се беше озовал, бяха накарали определени аспекти от личността му да се изродят в странни форми и един мъж, който някога бе смятал да става ветеринар, вместо това започна да евтанизира деца, точно както се говореше, че набожната страна от личността на Клаус Барби е можела да то превърне в свещеник, стига войната да не му бе попречила. Баулман не беше Рейнард Краус: Краус се беше изпарил с капитулацията, заедно с всичко, което символизираше, и всички грехове, които беше извършил.

Маркус Баулман беше невинен човек.

Детектив Гордън Уолш пристигна в „Голдън Хилс“ малко след осем часа, когато голяма част от обитателите на дома вече спяха. Беше получил обаждането от Мари Демиърс едва час-два по-рано. Тя го молеше за услуга. Предполагаше, че може да я свърши и по телефона, но предпочиташе да се занимава с въпроси от този род лично. Освен това като дете бе обичал военни филми и мисълта за гонения на нацисти го привличаше. Представи се по интеркома, показа значката си на дежурния санитар и поиска да види регистъра с посетителите от деня на смъртта на Бернхард Хумел. Прегледа списъка с имена и попита дали има къде да направи фотокопие. Въведоха го в малък офис, където копира съответните страници. Нито едно от имената не му говореше нищо, но предположи, че може да говорят повече на Демиърс.

Уолш се канеше да си тръгва, когато го осени една мисъл. Обърна се отново към санитаря, който вече се беше върнал към игрословиците си.

— Всеки посетител ли трябва да се разпише? — попита Уолш.

— Обикновено не караме лекарите, които идват редовно на визити. Свещениците и духовниците също, предполагам, веднъж щом ги опознаем. Като цяло, ако си идвал в продължение на известно време и си доверен човек, не обръщаме внимание.

— Знаете ли кой е бил дежурен през онзи ден?

— Мога да проверя.

Санитарят се върна с имената на трима служители, един от които случайно работеше в някоя друга част на „Голдън Хилс“ същата вечер. Уолш разговаря с него лично и се обади на другите двама от мобилния си телефон във фоайето.

Когато приключи, беше добавил още четири имена към списъка с посетителите.